литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  
Херта Мюлер
Контрабандно общество




Труди Пеликан и аз, Леополд Ауберг, бяхме от Хермансщат. Преди да трябваше да се покачим на конския вагон, не се познавахме. Артур Прикулич и Беатрисе Цакел, тоест Тур и Беа, се познаваха още от деца. Те бяха от планинското село Луги от тристранната гранична област на Карпатска Украйна. От същия край, от Рахив, беше и бръснарят Освалд Еньетер. И акордеонистът Конрад Фон беше от тристранната гранична област, от градчето Сухолол. Моят колега в товарната кола Карли Халмен беше от Клайнбечкерек, а Алберт Гион, заедно с когото след това бях в мазето с шлака, беше от Арад. Едната Сара Каунц, с копринени косъмчета по ръцете, беше от Вурмлох, другата Сара Вандшнайдер, с брадавицата на безименния пръст, беше от Кастенхорц. Преди лагера те не се познаваха, приличаха си обаче като сестри. В лагера се казваха само двете Цири. Ирма Пфайфер беше от градчето Дета, глухата Мици, тоест Анамари Берг, от Медиаш. Адвокатът Паул Гаст и жена му Хайдрун Гаст бяха от Обервишау. Барабанчикът Ковач Антон беше от Банатска Бергланд, от градчето Каранзебеш. Катарина Зайдел, която ние наричахме Плантон-Кати, беше от Бакова. Тя беше малоумна и през всичките пет години не знаеше къде се намира. Починалият от каменовъглена ракия машинист Петер Шийл беше от Богарош. Пеещата Лони, Илона Мих от Лугош. Шивачът господин Ройш от Гутенбрун. И т. н.

Всички ние бяхме германци и бяхме отведени от в къщи. Освен Корина Марку, която дойде в лагера с букли, кожено палто, лачени обувки и една брошка-котка на кадифената рокля. Тя беше румънка и била хваната през нощта на гарата в Бъзъу от войниците, караулящи по нашия конвой, и била напъхана в конския вагон. Вероятно е трябвало да запълни празнината в списъка, да замести някоя мъртва, починала по пътя. Тя измръзна на третата година докато ринеше сняг по една железопътна отсечка. А Давид Ломер, който беше наричан Ломер-Цитрата, понеже свиреше на цитра, беше евреин. Тъй като му отчуждили шивашкото ателие, той пътувал из страната като майстор-шивач и обикалял по-приличните домове. Той не знаеше, как беше попаднал като германец в списъците на руснаците. Дом имаше в Буковина, в Дорохои. Родителите му и жената с четирите деца бяха избягали от фашистите. Къде, той не знаеше, а те също, още преди неговата депортация, не знаеха къде, е той. Той шиел вълнен костюм за една офицерша в Гросполд, когато бил отведен.

Всички ние не сме били на никаква война, но за руснаците ние, като германци, бяхме виновни за престъпленията на Хитлер. И Ломер-Цитрата – също. Той трябваше да прекара три години и половина в лагера. Една сутрин пред строежа спря една черна кола. Двама непознати с калпаци слязоха и поговориха с бригадира. След това взеха с тях в колата Ломер-Цитрата. От този ден леглото на Ломер-Цитрата в бараката остана свободно. Куфара му и цитрата продадоха Беа Цакел и Тур Прикулич, вероятно на пазара.

Беа Цакел каза, че калпаците били висши партийни функционери от Киев. Те отвели Ломер-Цитрата в Одеса и там го качили на кораб за Румъния.

Като земляк, бръснарят Освалд Еньетер можеше да си позволи да попита Тур Прикулич, защо в Одеса. Тур каза: Ломер нямаше какво да търси тук, оттам може да стигне където поиска. Аз казах на бръснаря, вместо на Тур: Накъде може да поиска, той в къщи няма никого вече. Тур Прикулич тъкмо сдържаше дъх, за да не се полюшне. Бръснарят му скъсяваше космите в носа с една ръждива ножица. Когато и втората ноздра беше готова, той му изчетка от брадата стрижките като мравки и се извърна в полупрофил обратно на огледалото, за да не вижда Прикулич, че му трепти окото. Доволен ли си, попита той. Тур каза: От носа ми – да. На вън в двора дъждът беше спрял. На входа количката с хляб изпляска през локвите. Всеки ден един и същи човек дърпаше количката с формован хляб през портала на лагера към задния двор на столовата. Хлябът винаги беше покрит с бяла ленена кърпа, като купчина трупове. Попитах какъв чин има фурнаджията. Бръснарят каза, съвсем никакъв, униформата той е наследил или откраднал. С многото хляб и с многото глад, на него му трябвала униформа, за да си осигури респект.

Количката имаше две високи дървени колела и две дълги дървени дръжки. Приличаше на голямата ръчна количка, с която у нас точиларите на ножици минаваха по улиците, от място на място, цяло лято. Фурнаджията куцаше, когато направеше стъпка в страни от количката. Единият му крак е с дървено стъпало от заковани една към друга дръжки на лопати, каза бръснарят. Завиждах на фурнаджията, той, вярно, имаше един крак по-малко, но хляб имаше той много. И бръснарят гледаше подир количката с хляб. Той познаваше само полуглада, навярно от време на време правеше сделки с фурнаджията. И Тур Прикулич, който беше със сит стомах, гледаше подир фурнаджията, може би, за да го контролира или просто отнесено. Не знаех защо, но ми се струваше, че бръснарят искаше да отклони Тур Прикулич от количката с хляба. Не можех по друг начин да си обясня, защо, тъкмо когато аз седнах на табуретката, той каза: Ама що за контрабандно общество сме тук в лагера. Пълно с хора отвсякъде, като в хотел, в който човек живее за известно време.

Беше по времето на строежите. Какво общо имаха с нас изрази като КОНТРАБАНДНО ОБЩЕСТВО, ХОТЕЛ и ДО ЖИВОТ. Бръснарят не беше съучастник на ръководството на лагера, но беше привилегирован. Беше му позволено да живее и да спи в бръснарницата си. Ние с нашите бараки и с цимента нямахме повече чувство за хумор в главите. През деня Освалд Еньетер всъщност не разполагаше с бръснарницата за себе си, ние идвахме и си отивахме. Той трябваше да фризира и да бръсне всякакви мизерии. Някои мъже се разплакваха когато се видеха в огледалото. Месец след месец той трябваше да гледа как ние влизахме все по-занемарени през неговата врата. През всичките пет години той с точност знаеше, кой макар още да идваше, вече беше наполовина от восък. И кой не идваше повече, понеже беше уморен от работа или болен от носталгия или беше вече мъртъв. Всичкото това аз не бих искал да го издържам. От друга страна Освалд Еньетер обаче не трябваше да издържа никаква бригада, нито някой проклет циментен ден. И никаква нощна смяна в мазето. Той беше окупиран от нашата немара, но не беше безмерно излъган от цимента. Трябваше да ни утешава, ние го използвахме, защото не можехме друго нищо. Защото ние бяхме слепи от глад и болни от носталгия, изпаднали от времето и от нас самите и свършили със света. Тоест светът – с нас.

Тогава аз скочих от стола и се развиках, че аз, за разлика от него, имам само циментови чували, не хотел. И след това ритнах табуретката, така че тя почти се прекатури, и казах: Вие тук сте от собствениците на хотела, господин Еньетер, не аз.

Седни си Лео, каза той, мислех, че сме на ти. Лъжеш се, собственикът се казва Тур Прикулич. А Тур подаде розово-червен връх на езика от ъгълчето на устата и кимна. Беше толкова тъп и се почувства поласкан, посреса се в огледалото, духна през гребена. Постави гребена на масата, а ножицата върху гребена, а после ножицата до гребена и гребена върху ножицата. После си тръгна. Когато Тур Прикулич беше вече навън, Освалд Еньетер каза: Видя ли това, той е собственикът, той ни държи в шах, не аз. Седни отново, при чувалите с цимент можеш да си мълчиш, а аз трябва на всеки нещо да приказвам. Радвай се, че поне помниш, що е то – хотел. При повечето всъщност всичко, което все още помнят, отдавна вече е нещо друго. Всичко, извън лагера, казах аз.

Повече не седнах на табуретката в този ден. Останах непоклатим и си тръгнах. Тогава не бих си признал, бях също толкова суетен колкото Тур Прикулич. Чувствах се поласкан, че Еньетер, без да е принуден, беше станал примиренчески. Колкото повече ме молеше той, толкова по-решително аз си тръгнах небръснат. Със стърнище на лицето циментът още повече се набиваше на очи. Едва четири дни по-късно аз отново отидох при него и седнах на табуретката, все едно нищо не е било. Бях толкова изморен от строежа, неговият хотел ми беше безразличен. И бръснарят не го спомена повече.

Седмици по-късно, докато фурнаджията дърпаше празната количка към портала на лагера, отново се сетих ХОТЕЛ. Тогава ми хареса. Беше ми нужен защото не издържах вече. Връщах се от разтоварване на цимент, нощна смяна, в тръс като теленце в сутрешния въздух. В бараката спяха трима още. Легнах на леглото, мръсен, както си бях, и си казах: На никой не му трябва ключ, тук в хотела. Няма рецепция, отворено обитаване, отношения като в Швеция. Моята барака и моят куфар са постоянно отворени. Ценностите ми са захар и сол. Под възглавницата се намира моят изсъхнал, спестен от залъка, хляб. Цяло състояние е и охранява сам себе си. Теле в Швеция съм, а едно теле прави винаги все същото, когато се връща в хотелската си стая – най-напред поглежда под възглавницата си, дали хлябът си е там.

Половината лято бях на цимента и бях теле в Швеция, връщах се от дневна и от нощна смяна и на ум играех на хотел. Някои дни трябваше да се смея вътрешно на мен самия. Някои дни хотелът се срутваше внезапно в себе си, тоест в мен, а на мен ми потичаха сълзите. Исках да се взема в ръце, но аз самият вече не се познавах. Проклетата дума ХОТЕЛ. През всичките пет години ние живеехме съвсем наблизо – в АПЕЛ.





Забележка: Преводът е направен по Interlope Gesellschaft — читателската проба на страницата на издателството Hanser Verlag, Herta Müller, Atemschaukel, 2009, S. 43-48 от Антония Колева.






  
Накратко
Труди Пеликан и аз, Леополд Ауберг, бяхме от Хермансщат.

Още сведения

публикувано на събота, октомври 17 @ 14:40:05 EEST изпратено от grosnipe

Подведено под:
| От немски | проза |

1848 прочита

Още в тази връзка
· Interlope Gesellschaft
· Херта Мюлер


Най-четеното в блок :
Основоположения на пиронизма (І, 1–30)


Рейтинг
Средна оценка: 5
Гласа: 5


Възможни оценки

Слаб
Среден
Добър
Много добър
Отличен




Инструменти

Версия за печат  Версия за печат

Препраща на друг  Препраща на друг

"Контрабандно общество" | | 1 коментар

Коментари за Херта Мюлер, Контрабандно общество (Оценка: 0)
от grosnipe (info@grosnipelikani.net) на събота, октомври 17 @ 16:47:57 EEST
(Сведения за читател )
За коментари на Херта Мюлер, Контрабандно общество последвайте ето този линк.





литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.14 Секунди