Евок Севок — главен редактор: Минижурнал ВИСОКИТЕ ЕТАЖИ — бр. 5 / 2009 г. - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

СПЕТЕ СПОКОЙНО ПИСАТЕЛИ - ВАСИЛ ПРАСКОВ НЕ Е ПЛАГИАТОР

Спасяването на изгубената чест на Васил Прасков се оказа трудна и неблагодарна задача. Трудна, защото се натъкнахме на много капани, които са му заложени през годините. Неблагодарна, защото Васил Прасков пренебрегна нашата подкрепа. Но ние сме упорити и ще продължим благородното си дело. Когато ние започнем да спасяваме изгубената чест на някого, нищо не може да ни спре. И така:

Капаните

В интернет открихме два текста, които си приличат поразително и подозрително. Първият е на Васил Прасков и е озаглавен „Arest.com“. Публикуван е в LiterNet на 17.08.05 г. Това са записки от ареста или след ареста, които по драматизъм могат да се мерят само със „Записки от мъртвия дом“ на Достоевски. Поднесени са под формата на фрагменти. Притежават изключителна психологическа дълбочина, което също е характерно за творчеството на Достоевски... Сега да не си помислите, че Прасков е изплагиатствал Достоевски. Не, той само се е опрял на класиката. Да живее класиката, за да бъде унищожена! Между другото, формата на записките е модерна, което към днешна дата също си е класика!

Ето няколко фрагмента от „Arest.com“. Заглавието не е много точно, защото Васил Прасков е обиколил всички арести в София. Трябвало е да кръсти дневника си „Aresti.com“. Но щом е избрал единственото число, нека заглавието да си му стои в единствено. Нали и Достоевски, ако искаше да бъде точен, щеше да озаглави дневника си „Записки от мъртвите домове“, но го е дал в единствено. Явно има неписано правило: писателите, които са лежали по панделите, да слагат заглавията на дневниците си в единствено число.

„Вечерите в килията. Минава доста време докато съкилийниците ми с учудване установят, че отвън наистина не съм правил секс с мъж. За разлика от тях. Единия - национал по самбо е бил любовник на възрастен спонсор. Човека се мотаел из спортните среди и се оглеждал за млади спортисти. Правил много хубави свирки, като го поемал дълбоко заедно с ташаците. Другият - моят любимец - циганинът Мишо, когато оставал без пари ходел да "ебе педераси" в тоалетната на площад Възраждане. Когато не бил в настроение просто ги ограбвал и пребивал. Третият се изпразнил в един-два мъжки задника защото искал да "опита всичко". А и без това се отчитал на жените главно отзад.
...
Хомосексуалното тук е толкова неестествено, принудително. Като лекар, който те кара да мастурбираш пред него и в допълнение непременно да получиш удоволствие. Телата са максимално напрегнати, нервите опънати до край. Само педерастите са спокойни или игриви. Отчаяно отпуснати и естествено достойни - в затвора всеки ги приема, обект са на внимание и грижи. Нуждаят се от тях. Педерастите навън не могат и да мечтаят, че ще бъдат сред толкова много груби ласки и курове. Че ще се оженят и то не на шега. Че ще перат чорапите и бельото на любимия, който вижда жена си два пъти месечно през решетка и после се връща пак в килията, за да гали и целува.
...
Местят ме за пореден път. Обиколих всички места в София, където човек може да бъде затворен. За пореден път не знам къде отивам. Забравям книгата на Селин на шкафчето, миналия път забравих Библията и цигарите. Готвят останалите затворници за поредния конвой към нищото. Един психично болен лежи в коридора, от члена му виси катетър пълен с обилно количество урина. Полицаите се вбесяват, че на края на дежурството си трябва да му осигурят инвалидна количка. Започват го с ритници в главата, стъпкват ръцете му, ругатните са от сърце. Помага им болният, който се е грижил за него цяла нощ и изобщо не е спал. Знае, че така ще се хареса. Ще си го върне. Ще стане част от хармонията на нещата.
...
Когато нямаш надежда, мечтаеш да се разболееш от хепатит. За хепатит пускат, за други болести - не. Готов си да преживееш всичко, само да се махнеш оттук. Като дете вярваш на историите как на друг етаж, в друга килия са внесли заразена храна и хората са се разболяли. Как спринцовки със заразна кръв се поставят в джапанки и други вещи, идващи с колетите. Арестантите често пият и престояла три дни вода с много фасове. Надяваш се на отровата, която се разлива по цялото ти тяло. Мъчиш се да не повърнеш своето спасение и се молиш организмът ти да не издържи. “

А сега - вторият текст. Той е поднесен под формата на интервю-преразказ. Находчивият журналист Теодор Шопов разговаря с Мишо - съкилийника на Васил Прасков. Интервюто е озаглавено „Мурафети в столичния следствен арест“ и е публикувано в сайта „Блиц“ на 30.09.05 г.

“Педерастията зад решетките е като дишането, открехва ме Мишо. Нервите на всички арестанти са опънати до скъсване, само “меките китки” са спокойни и игриви. В затвора всеки ги приема, защото се нуждае от техните услуги. Те са обект на внимание и грижи. Педалите навън не могат и да мечтаят, че ще имат на денонощно разположение толкова много мъжаги, които да ги даряват с груби ласки. Че ще се “оженят”, при това не на майтап. Че ще перат чорапите и гащите на “любимия” си, който по закон има право да вижда булката си само два пъти месечно и то през решетките...

Национал по самбо пък бил любовник на възрастен спонсор,
осведомява ме Мишо. Преди да го приберат на топло, се мотаел в спортните среди и се оглеждал за млади атлети. “Хвалеше се, че правел много хубави свирки, като го поемал дълбоко барабар с топките”, казва Мишо. В килията му имало и друг мургавеляк, който като останел без пари, ходел “да ебе педераси” в тоалетната на пл.”Възраждане”. Когато не бил на кеф, просто ги пребивал и ограбвал...

Полицаите млатят жестоко даже тежко болните, разкрива Мишо. Бил е свидетел на следната “картинка”. Психично болен лежал на количка в коридора, от члена му висял катетър, пълен с урина. Надзирателите пощурели от яд, че на края на дежурството трябва да му осигурят инвалидна количка. Подпукали го с ритници в главата. Почнали да му тъпчат ръцете. Кютекът бил обилно поръсен с цветисти ругантни. Най-страшното било, че им помагал… друг болен, който цяла нощ обгрижвал лудия с катетъра и изобщо не мигнал. “Копелето просто знае, че така ще им се хареса и ще заиграе в техния отбор, а това е много важно, ако искаш да оцелееш …”, разказва крадецът, фен на Вазов и Толстой...

Единствената болест, заради която “пускали”, е хепатитът. Мишо и “раираните” му дружки по цели нощи си представяли как пипват жълтеница и сбогом, пандиз! От килия на килия, от етаж на етаж бродели слухове как някой си затворник успял да внесе заразена храна вътре и всички околовръст се натръшкали. Как спринцовки със заразена кръв се скривали в джапанки или други вещи, идващи с колетите. За да лепнат въжделения хепатит, обитателите на столичния следствен изолатор редовно пиели предстояла три дни вода с много фасове. “Настойката” воняла и горчала ужасно и обикновено новаците веднага я повръщали. Мишо обаче така и не казва дали някой негов “колега” наистина се е разболял от жълтеница след упорита употреба на помията.“

Удивителни съвпадения! Плагиатство в чист вид! Въпросът е кой от кого е крал - Прасков от Мишо или Мишо от Прасков. Нека да поразсъждаваме върху казуса, въпреки че това не е силната ни страна: дневникът на Васил Прасков е публикуван в литературния сайт LiterNet на 17.08.2005 г. Интервюто е взето от Мишо на 30.09.2005 г. Тогава Мишо продължава да търка наровете в ареста и не е имал възможност да види публикацията на Васил Прасков, защото през 2005 година интернет още не е навлязъл по килиите. Но е възможно Мишо да е чел дневника, ако Прасков е почнал да го пише в ареста. Да сверим пак датите: Прасков излиза от ареста през юни 2005 г. Мишо дава интервюто през септември 2005 г. Приятели, тоя пич наизуст да беше научил дневника на Прасков, пак нямаше да успее да го рецитира толкова добре след три месеца. По-вероятно е, Мишо да си е водил дневник, а Васил Прасков да го е чел и препрочитал, и като е излязъл от панделата, веднага да е нащракал на компютъра основните неща и да е добавил това онова от себе си. И после да е публикувал под свое име дневника на Мишо. Васил Прасков - плагиатор. Yes! Точно това искахме да докажем. Човекът, който обича да обвинява другите без причина в плагиатство, най-накрая се насра. Я, кажи сега, путьо, защо окраде интелектуалния труд на приятеля си Мишо? Ти с чуждо произведение ли искаш да станеш класик? „Да живее изкуството, за да бъде изплагиатствано!“ - това ли е новият ти манифест?... Ха-ха!

Майтап бе, Уили! Не се коркай! Не сме толкова гадни - ние сме само грозни. Прочетохме в „Arest.com“, че Мишо ти е спасил живота:

„Подарих едната си обица на Мишо. За това, че ме свали от въжето и видях, че се уплаши. Че му пукаше. "Какво направи бе, човек, какво направи...". Веднага си я закачи на члена, опасан на главичката с гъст наниз топчета.“

Не вярваме, че си способен да ограбиш Мишо след този случай. Тогава как е станал номерът? Васил Прасков не е плагиатор, Мишо също. Защо тогава в интернет има два еднакви текста?... Да ни прости журналистът, който е взел интервюто от Мишо, но единственият вариант, който остана, е, той да го е съчинил или по-точно: сглобил. Чопнал е от пандизчийския фолклор, отарашил е „Arest.com“ и, хоп, работата е станала. Дори не е било нужно да разговаря с Мишо. Страхотно! Тоя номер още не сме го правили - интервю-преразказ без събеседник по желание. Човек винаги може да научи нещо полезно!

-------------------------------------------------------------

ЕЛЕКТРОННИ АДРЕСИ

Arest.com
http://liternet.bg/publish/vpraskov/arest.htm

Блиц
http://www.bulpress.net/article/961

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а