Марсел Байер: Из "Калтенбург" - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Говоря за птиците, които видях през нощта на 13. февруари в Дрезден в Големия парк. Тоест, в тъмнината за мен изобщо не беше ясно, че става дума за птици, което правеше тези предмети, неща, буци още по-зловещи. Естеството им схванах едва когато слънцето вече отдавна беше изгряло, бледо, почти незабелязано, скрито през повечето време зад черни, черно-сиви облаци дим, които се носеха над целия хоризонт и се издигаха нависоко в небето.

През нощта, когато се лутах из парка, внезапно нещо ме удари по раменете, без да имаше някой наблизо. Не юмручен удар, не и допир от някое животно, което би могло да ми се нахвърли изотзад, нито отчупен, помятан из въздуха клон, който би се строшил на земята. Звукът беше едновременно приглушен и плътен, и когато предметът падна на земята, той се претърколи мъничко по-нататък. Намерих го, черен, пипнах го, леко лепкав, ронлив, разрошена повърхност, вдигнах буцата до височината на очите си, някое парче катран вероятно, чисто и просто шлака. Доближих го до носа си — но по рефлекс го захвърлих, колкото се може по-надалеч от мен. Онова, което помирисах, беше: изгоряло месо.

Следващият удар, този път по главата. Побягнах. Тичах между дърветата и кратерите, а после заобикаляйки хората на просеката, но колкото по-дълго тичах, толкова по-отчаяно ми се струваше положението ми, тези изгорели парчета падаха отвсякъде, и дори, когато помислях, че бих могъл да си отдъхна за момент под стелналото се коренище на някой дъб, в сянката на някой издигащ се отделно зид, ги чувах навсякъде наоколо ми да се удрят в земята, като че се приближаваха, като че ме обкръжаваха тези мъртво падащи от небето птици.

Кълвачи, които се бяха измъкнали от хралупата си в горящото дърво. Една горска улулица, която, на пусия, е била изтръгната от своя спомнящ мъртвешка вцепененост покой от настъпващия огън, от шума на самолетите и сега изпълняваше панически движения, за да угаси пламъците, които, настъпващи от покривните опашни пера, вече подхващаха второстепенните махови пера. И гривляци, които се издигаха във въздуха, когато настъпеше бученето, за да избягат по посока на Елба или нанякъде другаде, при което от високите температури дори и в по-горните въздушни слоеве те се запалваха насред полета. Многото патици, нагъсто скупчени върху незаледения участък на едно езерце, там, където те си мислеха, че са на сигурно срещу всякакви врагове: сега как да различа зимното бърне от клопача, фиша от качулатата потапница, звънарката от кафявоглавата потапница, когато всички животни по водата изведнъж се подпалиха.

Възможно е в Големия парк някои от животните просто да са се изпарили. Врани, естествено, огромни ята от сиви, посевни и черни врани, които спяха горе по дърветата. Някоя-друга планинска чинка може да имало сред птиците. И копринарки, които, дошли в дълбоката зима от север, против всяко очакване бяха изпечени през тази нощ.

Чувствах се, все едно цялата нощуваща в парка наличност от птици последователно се обхваща от пламъци и, когато на следващата сутрин смятах че мога да идентифицирам останките на някои животни въпреки обезобразеността им, беше разпръсната из парка като в голямата си част неоформена материя, доколко горещината не ги беше превърнала в пепел, в нищо. Като че прелетните птици през миналата есен бяха действали обмислено, когато потърсиха далнината, като че беше станало в мъдра предвидливост за това, което щеше да се случи тук през февруари.

Един опърлен ням лебед с шия без пера и оголено крило, вече не изцяло в съзнание, както изглеждаше, понеже се опитваше да се изправи, залитайки падна на страни, така се поунесе и отново поиска да се изправи — той вече просто повече нямаше, както забелязвах сега, крака.

Фламинга също, да, ако си спомням добре, видях цял ред голи, тъмно сиви фламинга, които сигурно бяха избягали от разрушената от бомби зоологическа градина в Големия парк. Горещият въздушен поток трябва да им беше обгорил великолепното розово оперение, те едва можеха да се разпознаят по овъглените им леко завъртени големи човки. Роговият мирис. Кожени торби, втвърдени, като че при някакъв шоков метод от телата им е извлечена цялата течност, каквото и фактически се е случило. Мумифицирани животни, трябваше само още фламингата да се балсамират и да се увият в кърпи, за да се превърнат те в птичи мумии по подобие на свещените ибиси на египтяните.

Аз бягах. И аз говорех. Трябва през цялото време да съм си говорил силно на себе си, когато на следващия ден, четиринадесети февруари, тичах из града, който не познавах, който и никой от дългогодишните му обитатели не можеше да познае тази сутрин. На предния ден тихо бях последвал майка ми, която ме развеждаше и тук обръщаше внимание на някой архитектоничен детайл, там й припомняше някакъв епизод от нейното време в Дрезден, и когато след обяд ние седяхме в кафенето, говорех точно толкова малко, само гледах удивено улицата и посръбвах какаото си.

А сега се лутах, говорейки силно, из града, и вероятно, ако си бях държал устата затворена, нямаше да направя впечатление на никого и следователно нямаше да бъда и хванат, защото в тази Пепелна сряда всъщност безброй хора ходеха насам-натам из Дрезден като че ли без цел, търсейки роднини или собствената си къща. От третото нападение след това, по обед, не ми е останал спомен: дали съм последвал множеството към поляните на Елба, или съм потърсил укритие зад гарата — знам само, че призори както и привечер гореше навсякъде. Сгради се срутваха, виенето във въздуха, и все пак в продължение на деня се разпространяваше едно почти селско спокойствие, повече не се чуваха крясъци, нито викове, безмълвно хората се взираха в пламъците, като че упоени от плющенето. Възможно е когато е било обедното нападение, отдавна да съм бил оставил зад мен центъра на града и да съм се лутал из някое предградие в посока Хайденау: един единичен говорещ, който не е прекъсван нито от заговаряне, нито от въпрос. Трябва да е имало нещо неприлично. Не знам какво съм говорел, не знам кой е отправял дума към мен и какво би могло да са гласяли въпросите — може би затова и до днес за мен не съществува окончателна увереност за последните часове от живота на родителите ми, може би още същата вечер или съвсем скоро след това ми е било точно обяснено, но никоя от думите не е проникнала до ушите ми.

Забележка: Преводът е направен по Marcel Beyer liest Kaltenburg от Антония Колева. Откъсът заема с. 92-96 от първото издание на романа: Marcel Beyer, Kaltenburg, Suhrkamp 2008.

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а