литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  
Димитър Матакиев
Дневна поза: смърт




Отдавна ми се върти в главата да напиша нещо за Анди Хуг. Както и за баба ми, както и за кучето ми, което почина преди 2 месеца. Анди Хуг е кикбоксьор, предал богу дух внезапно през 2000-та година. Бил е пич, но въпреки това не е починал на ринга, ами от рак, внезапно, от скоротечна левкимия, като примерно допреди 2-3 месеца е бил още състезател от най-високо равнище. Кучето ми беше далматинец, баба ми беше просто баба ми. Какво ги свързва, ами просто тва, че и тримата не са живи. Нищо друго, но това е достатъчно. Напоследък ми се налага да поработвам, не мога да се размотавам из живота съвсем 100 процентово, както досега. Тр се занимавам с неща, които съвсем не ме интересуват, тоест да умирам почасово, да се нагаждам към съвсем малки хора, като например една женица на около 55-60, която по прищявка на съдбата ми се натресе като колежка. Та тя, макар че средностатистически при песимистична прогноза би могло да й остават около 10 гд живот, се интересуваше само от семейни притежания, кой в кой квартал живee, ква е квадратурата на апартамента му, близките му какви заплати получават, дали топлоизолацията е направена от фибан или от някакви други глупости, чрез които се отоплява простолюдието. Да бачкаш за нея беше да си в живота, а за мене беше да бъдеш в смъртта. Паричното възнаграждение беше второстепенно, приоритетът се заключаваше в това да си постоянно полезен макар и напълно незначителен. Най-гадно за нея беше да „нема работа”, беше като работен добитък, това от практическо гледище носеше дивиденти, тъй като тя обемаше почти всички трудодейности, но всъщност си беше данайски подарък: пуках от скука и се тровех от убийствена тъпота, която би могла да нокаутира и 13 кутии цигари на ден. И така нататък: Анди Хуг е по-готин. Той поне е ритал по муцуните на хората, при това доста атрактивно. Във фейс си приличаше на 80-тарска звезда, което не е характерно за биячите, изключая педерасите от киното. В едно интервю беше казал за себе си, че е роден да се бие, съвсем скоро щеше да умре. Беше нафукан гъзар, със зрелищни технически качества, такива смъртта ги прилапва, но все пак бе щастлив, щото го е гепила смъртта, а не някое по-тривиално, дълговременно нещастие. Умрял е почти на коня един вид. Конят му не е бил работен катър, като моята колежка примерно. Когато имаш особено ярък талант си особено уязвим. Цялата система е да се толерира посредствеността и работохолизма. Работиш, тъп си, но това е целта, да си тъп, за да работиш. Ако си квалифициран кадър, работиш без да ти е завряна муцуната в лайната, а около кенефа. Баба ми е работила това, кучето ми не: то беше мой човек. То надживя баба ми с около година, тогава се привързах много към него, беше съвсем немощно, накрая много смърдеше, напикаваше се, баба ми не, Анди Хуг също не вярвам, ама не съм напълно сигурен, той е умрял съвсем скоропостижно, въпреки това те всичките са в един кюп, и изобщо са готини, въпреки смрадта, аз считам че са мои хора.

Отвратително е: да правиш това, което на другите е нужно, за ежедневното им разлагане, ти да вземаш некви кинти, дето още същата вечер ще изхарчиш, а ако не същата вечер, то някоя вечер неизбежно, ще ритнеш камбаната и пари изобщо няма да ти трябват. Трудът е напълно отчужден и всичко е да отбиваш номера, в съревнованието със смъртта, има всеобщ консенсус, трайкаш и бачкаш, развиваш материята, която всъщност е абстрактна, защото твоята умира, а ако ли не, неизбежно ще умре. Затова е фетишът към младостта, по-специално към най-ранната младост, над 20 лекичко вече почваш да не ставаш, но докъм там си супер мен супер гърл и си по хай и от Христос. След това започваш да умираш, тоест да бачкаш, и колкото повече бачкаш толкова повече умираш, но когато умреш съвсем технически и буквално, съвсем не ти пука щото съзнанието ти е абстрактно към тоя момент, социалната склероза те е превърнала само в ЕГН и ся с 1 отметка то вече не съществува посредством смъртния ти акт. Но нещата не са толкова прости, нито толкова схематични, и там е трагедията. Механиката все пак се блъска с личността. Всеки диша, дори и Анди Хуг, който биейки хората, като крайна цел би следвало да е имал опонентите му да престанат да дишат. Капитализмът, в развлекателната индустрия, има за цел узаконено да дарява смърт, но ти да зяпаш това и да се успокояваш, че към момента си окей, а друг умира. Порното е смърт, футболът, олимпиадите и стадионите са смърт, лелеяната мечта на зрителите около ринга е да бъдеш пребит до смърт, колкото си по-добър, толкова по-яко е да се случи последното, регламетирано и законно, и прочие. Когато си морално деградирал, а това е индивидът в капиталистическото общество, единствено смъртта те развлича. По-малко морално деградирал си, ако ти я причиняваш, но това се случва по-рядко. Тежко морално деградирал си, когато ти я консумираш, а тя е извършвана от друг. Примерно такъв е случаят, ако работиш в съдебната система. Върхът е да съдиш тия които убиват, и да си измиваш ръцете с осъдителна присъда. Най-морално деградирал си когато консумираш изфабрикувани смърти. Тука примерите са безброй и тяхната характерна черта е абсолютното безличие на личността, множеството хора, съдби и семейства (без домовете за сираци). Както виждаме, в тази скала Анди Хуг е към по-чистите случаи. По-добре е да не се лъжем: всичко е отишло по дяволите. Денят в който кучето ми умря, стоеше като препарирано върху бившето легло на баба ми и гледаше в портрета й. След това се качи на моето легло и гледаше в портрета на Дева Мария, който съвсем неудачно или удачно е над леглото ми. След което умря. Всичко това е случайно, свенлив опит за слаба литература. И кво от това. Всичко е отишло по дяволите. Няма литература изобщо. Никога не е имало. Няма и да има. Действителната поява на нещата съвпада с тяхното самоубийство. В контекста на тия анти-разсъждения Достоевски е max-литература и не-литература, защото естетиката му е в гъза, а не на лицето, примерно. И Толстой с всичките му глупости, тъкмо накрая, когато съвсем е почнал да изперква, се е ориентирал правилно и в „Смъртта на Иван Илич” е зачеркнал цялата профи-литература, която, уви, въпреки това се е пръкнала, но слава богу е на път да пукне, защото слава богу хората четат все по-малко, и това е от скромните им достойнства, заедно с големите цици и малкото мозък. Някои тарикатчета вързват двата края чрез писмовни говна, щото не могат като Анди Хуг да печелят маса пари като ритат в муцуните на хората. Текстът е вторичен, ритникът е първичен. Сталин го е съзнавал напълно. Той е геният на ежебитието. Когато отмахнем каждий вертикал, а културата разбира се е един от лъжливите вертикали, абсолютният гений би могъл да бъде само Сталин. Другите се явяват просто говна. Единствено когато умираш поумняваш. Тогава не правиш точно литература, нито изкуство, нито печелиш пари, но си истински екстравагантен, щото най-сетне цялата досада би могла да свърши, макар че единствено и само за твоя сметка. Когато му се вижда краят, можеш да се отпуснеш и да поживееш наистина добре. Най-накрая нанизът от дребнавости, който съставлява ежебитието, престава да има значение, или поне добива второстепенно значение. В моментите, в които второстепенното става наистина второстепенно можеш да кажеш че си постигнал нещо. Постигнал си нищото, но малцина и това са постигнали.

Баба ми е била много готина мадама, сега схващам това, като гледам черно-белите й снимки. Има снимки от сватби, от кръщенета, всички тия хора са трупове отдавна. Една от приятелките на баба ми продължава да съществува. Веднъж ми беше казала, че мъжът й никога не я бил ревнувал, и това й създавало дисконфорт. Вероятно, ако я беше ревнувал, сега 15 години след смъртта му, тя щеше да бъде по-неудовлетворена от неговата липса, защото когато те ревнуват нараняваш, а когато нараняваш не си абсолютен труп, тоест дневното ти облъчване със смърт е разведрено от нечия чужда доза смърт. Да вгорчиш нечий скапан живот е черешката върху сладоледа. Ако постигнеш успех и той не е за сметка на нечии неуспех, ти не си постигнал нищо. И в дворец да живееш той е кибритена кутийка, ако се съразмери с масивът на света, дворецът е такъв само, ако се съпостави с уютният дом на някой еснаф примерно. Да притежаваш „Aston Martin DBS”, въпреки че е доста cool, е нищо спрямо изтребител “F-16”, затова се дресирай отрано и надничай във фордовете (москвичите) на съседите. В заключение: гледай в лайната непрекъснато и постоянно, за да ги гледаш само, защото в противен случай ще ги изядеш.

Но стига глупости, стига съм се занимавал с некви баби, с некви умрели кучета и други бити карти, да преминем окончателно към образа на Анди Хуг, този съвременен проектоХристос, в края на краищата за това ми беше думата, увъртам просто, защото ме е страх да разкрия основната идея, да говоря за Христос без да имам право, Господ може да ме накаже, или сам да се накажа, или природата да ме накаже, а Господ да ме изостави, всичко се връща, пееше Руши Виденлиев, всичко повръща, такива теми има в песните на повечето траш-рок групи, елементаризмът е пътят към истинското прозрение: закачаш се за думите и произвеждаш трагедия, а ако не произвеждаш трагедия, произвеждаш лайна. В смисъл „Или/или”, както ни споделя Киркегор, отивайки да ебе фиктивни фусти в „Дневник на прелъстителя”, разбира се ги е ебал само виртуално, но това е нормално, защото е бил гений.

Някой някъде беше написал за мене нещо от сорта как съм можел да плюя по тоя или оня след като не съм запознат изобщо с него. Технически погледнато тъпото говедо е непоклатимо право. При това беше преподавател в университета, завършен педерас, от най-долен тип, от тия дето правят свирки на Кант и останалата пасмина и за друго не стават. Беше се заял с мен, преди десетина години, тогава когато на Хуг му е оставала има/няма 1 гд живот, а тъпото говедо сигурно още си живурка, макар че енергията му е сведена до абсолютната нула, в качеството му на академичен кадър. А в годината на смъртта на Хуг съвсем знаменателно за малко щях да убия стожер на научната мисъл. Хубавите неща стават случайно. По съответната логика вероятно не бих могъл да се изразявам и положително за нечия персона, след като съм запознат съвсем бегло с биографията й. Това е така: в смисъл, че не би следвало да изразявам каквото и да било мнение. Но въпреки това аз го изразявам: защото имам болезнена фиксация върху анти-биографиите на хората. И да проявя волеизявление в правилна, позитивна насока, подобен акт би бил спорадичен, а за реална промяна е необходима методика, което съвсем не е по моята част. Всяка упоритост е признак за ментална импотентност. Всяка духовна позитивност е чикия. Ерго, ако има нещо положитено за него изобщо не трябва да се говори. Така че, в заключение искам да претупам отново нещата, защото ми писна. Too late for love. Анди Хуг би могъл да има нещо по-сродно с Христос, от който и да е морално прогресирал свещеник, куче и Дева Мария не се срещат само в сънищата на Тереза Орловски, а за баба ми, поради факта че тъкмо сега се събуждам, ще става дума по-късно.







  
Накратко
Всичко това е случайно, свенлив опит за слаба литература. И кво от това. Всичко е отишло по дяволите. Няма литература изобщо. Никога не е имало. Няма и да има. Действителната поява на нещата съвпада с тяхното самоубийство. В контекста на тия анти-разсъждения Достоевски е max-литература и не-литература, защото естетиката му е в гъза, а не на лицето, примерно. И Толстой с всичките му глупости, тъкмо накрая, когато съвсем е почнал да изперква, се е ориентирал правилно и в „Смъртта на Иван Илич” е зачеркнал цялата профи-литература, която, уви, въпреки това се е пръкнала, но слава богу е на път да пукне, защото слава богу хората четат все по-малко, и това е от скромните им достойнства, заедно с големите цици и малкото мозък.

Още сведения

публикувано на събота, декември 13 @ 15:34:16 EET изпратено от dimat

Подведено под:
Краища | * | проза |

2244 прочита

Още в тази връзка
· Димитър Матакиев


Най-четеното в блок Краища:
История и възможността да се представя миналото:
разсъждения върху Смърт в Сена (1988)


Рейтинг
Средна оценка: 4.83
Гласа: 6


Възможни оценки

Слаб
Среден
Добър
Много добър
Отличен




Инструменти

Версия за печат  Версия за печат

Препраща на друг  Препраща на друг

"Дневна поза: смърт" | | 1 коментар

Коментири за Димитър Матакиев, Дневна поза: смърт (Оценка: 0)
от grosnipe (info@grosnipelikani.net) на сряда, февруари 25 @ 18:40:37 EET
(Сведения за читател )
За коментари на Димитър Матакиев, Дневна поза: смърт последвайте ето този линк.





литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.11 Секунди