Диана Кара: Праскови - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Пътувам в задръстване и жега.

Задръстването е голямо и губя ценни минути, a отивам на среща, и си позволявам да карам както карат и много мои сънародници — престрояваш се там, където има най-малко коли, а се впускаш в потока с другите балами, които щат не щат ти дават път — къде ще ходят...

Отивам на среща с мъжа на живота ми. Представям си често, че той е и в настоящия момент мъжът на живота ми и ние живеем в любов и хармония. Гледаме заедно и с радост плодовете на нашата любов, нашите прекрасни деца.

Но сега аз карам в голямата жега, усмихвам се, защото ще се срещнем за първи път от толкова време, и се усмихвам на нашата любов, неизказана години наред, толкова силна и топла, толкова страстна и фатална и невъзможна като билет за луната. Стискам здраво волана и се концентрирам в движението, чудесно е това упражнение шофирането за успокояване, иначе съм прималяла от вълнение.

Нашата любов е описана в класическите, модерни, че и постмодерни истории за влюбени: обичат се много, но е невъзможно да са заедно. Какво става, ако се осъществи мечтата ти? Моето усещане преди да се разделим беше, че се изстрелваме в космоса, много нависоко, с него сме за ръка и няма нищо по-силно и значимо от нашата любов. Е, имаше. Появи се една друга жена. До ден днешен изпитвам желание за отмъщение. Към нея.

И ето я нашата среща след много години. Изключително благоприятно стечение на обстоятелствата са я направили възможна. Жена му е заминала ден по-рано с децата, аз имам да изпълнявам важни семейни задачи и имам оправдание да се кача на колата и да съм в града, толкова близо до него. Срещнахме се съвсем непредвидено ден по-рано, на погребение в родния ни град, където успяхме някъде по пътя до пресния гроб да се уговорим за тази среща и да си разменим телефоните. Любовта е по-силна от смъртта, уверена съм. Никой не знае, че истинската причина да съм в задръстването, облякла най-хубавата си рокля, е, че ще го видя, за малко.

Вече съм почти до мястото на срещата, една бивша наша любовна квартира. Обаждам се и казвам с най-неутралния си глас “Аз съм пред блока”. Сигурно ми личи от километри как се треса от вълнение.

Той слиза, зашеметителен както винаги, моят любим. Качва се в колата, целува ме по бузите бързо, и ме щипва приятелски по бузката. Нещо не сме съвсем в час. Паля колата, отпаркирам, поемаме в жегата.

— Какво ще правим? — Пита ме той, а може да съм била и аз, знам ли — след размяната на тези, дежурните, тьй нищо незначещи думи „как си?” „как са децата?” „как са родителите?“...

— Ще пием ли кафе? — Пита ме той, а може би и аз, знам ли.

— Как ще го пием, като в оня виц за голото кафе ли? — Казва може би той, а може би аз, знам ли.

Когато си говорим сега, след години, не помня подробности. Помня само последния ни разговор, с който се разделихме. Кой какво е казал след това, това е минало. Единственото, което е важно, е, че е до мен в колата ми и този миг е вечността. И в този миг ние се нуждаем от две неща — кафе и любов, в количество, достойно да бъде достатъчно за вечността.

Първо кафето. В огромни дози, в шише от минерална вода. Тъкмо си мислех как моя любим ще се появи с четири двойни кафета на вратата на кварталното кафене с дежурните градски пиянки отпред. Сигурна съм, че и с четири двойни кафета ще пристъпва като готова за атака армия, покоряващо и достойно. Аз обръщам и внимавам да не обера фарове и врати докато маневрирам, развълнувана, защото се връщаме в любовната квартира, на среща. С много кафе.

Докато пътуваме в асансьора с някой друг от блока, мълчим, гледаме се с усмивка, споделената съзаклятническа усмивка на любовта. Мисля си къде е моята любов сега, в какво се превръща, докато асансьора се изкачва нагоре, и какво от това.

Любовната квартира е същата, както в спомените ми. Библиотека с книги от осемдесетте, телевизор, много модерен преди 15 години. Ниска масичка с лакирана повърхност произведена в местния мебелен комбинат преди повече от 20 години. Разтягащ се диван приютил минали страсти.

Аз бавно се събличам, той ме гледа с усмивка. Дали вижда в мен момичето, което бях когато се влюбих в него? Или вижда жената на живота си, до която се доближи колкото можеше, доколкото му стигна смелостта, на него, най-смелия? Или дамата на сърцето си, в чието име правеше подвизите си? Колко малко и двамата се интересуваме от това.

Аз се събличам, бавно, колко бавно понякога може да се съблича една лятна рокля. Отвън се чува тежкият летен трафик от крайбрежния булевард, отеква някъде в мозъка ми, аз вече съм гола и красива, той продължава да ме гледа и да се усмихва.

Нямам никакъв спомен в момента за това как беше любенето с него. Това беше просто една част от нашата близост, тази, която беше една от големите тайни. Най-голямата ни тайна — когато ме попита „Ако те попитам ще се омъжиш ли за мен, какво ще ми кажеш?” ще си остане само между нас.

Имам спомен как веднъж, както си лежахме в леглото като най-тайните любовници, да, колко сладка може да бъде скритата любов, на прозореца се появиха работници на скелето и въпреки че не ни виждаха, беше като споделяне на нашата тайна. И като облекчение — колко беше тежка тази тайна на скритата любов.

Сега аз го гледам. Той се съблича бавно и разкрива познатото ми тяло. Как го обожавам, гол и с мирис на бебе. Лято е, ние сме сами с нашата отмаляла любов, голи и красиви, можем да застинем така и да си останем в съзерцание, като че ли.

И ето го изстиналото кафе на малката коктейлна масичка, неспирния шум отвън, клаксоните на нервните градски шофьори, ароматът на любов във въздуха, сладникав и лепкав. Едни въжета са паднали на пода, по ръцете ми има следи от тях, или просто сънувам, цялото ми тяло е напоено с любов. Продължавам да имам усещането, че сънувам наяве.

Още не сме съвсем облечени и вече говорим за банални неща, общи познати, отпуската. Обиците ми, часовника, очилата...

Един телефонен звън и любовта се разлетява из стаята, нахлуват гласове от настоящето. Телефона ми, чантата...

Тръгваме, пак сме в асансьора. Гледаме се невярващо — това всичко с нас се случи, нали?

Карам го из града, моя любим. Още минута и той ще слезе и ще тръгне в живота си, и аз в моя. Денят не е свършил, но това е нашият ден, денят на срещата ни. Получих много скъп подарък — погали ме любовта, която всеки ден нося в сърцето си, любовта като завързан червен конец против уроки на чантата ми, част от мен, дотолкова сраснала се с мен, че почти не забелязвам. (Кога забелязвате, че ви липсва пръст? Вероятно като го загубите, господ да ви пази).

Слизаме на пазара, той ме изчаква да се върна с торбите с праскови, слънчеви, прекрасни, сочни, с розови бузки. Сещам се как ми шепнеше в ухото “прасковката ми” някога. Ето, той си тръгва, целува ме по бузата и си тръгва, вратата се затваря, аз потеглям и това беше тя, срещата ни.

Надувам клаксона, спирам, отварям вратата и хуквам след него. Той ме гледа недоумяващо, аз слагам в ръката му една праскова и хуквам обратно, зад колата ми вече има опашка от бибиткащи нетърпеливци, какво знаете вие за любовта...

Колата ми ухае на зрели праскови.

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а