литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  
Георги Гочев
Митът за Полифем




Flevit amissos Ithacus sodales
Quos ferus vasto recubans in antro
Mersit inmani Polyphemus alvo.
Sed tamen caeco furibundus ore
Gaudium maestis lacrimis rependit.
(Boethius, Consolatio Philosophiae, IV, 7, 8-12)




Kакво ми викаш Никой?
И Никой ти да се наричаш,
наричаш се все пак.
Това, че на езика, твоя,
безпаметност предвиждаш тиха,
при моята неразчлененост не върви.
За мене образ си, не име.
Окото ми, към тебе то пътува
и с колкото греди да го пронижеш,
ретината на смъртта не къса се
толкова лесно, та ти,
хитрецо,
до кораба си веслен да изтичаш,
щастлив да се опреш на кила,
платната да оближат края
в тревогите ти от брега нещастен,
където вкусих жилавата плът
на гърците надменни, тъпи.
Кръвта е толкова приятна
на хора, пекли се на слънце
морско и гребла държали,
жени непипали от дълго.
Разхитри ти смъртта си бърза,
подуши спарената долност,
овнешката, чрез която
измъкна се от тъмната утроба
сред сирената жълти и костите на хора,
и късчетата плът нераздробена.
Сега
спускаш се по склона сипест,
но аз сетивно се променям,
слухът ми силен е, макар и
окото да изтече като пяна
от устата на Медузата, която
ти да видиш е последно
вглеждане.
Какво ли камъкът пък вижда?
Оттук на тебе е припряно
да бягаш все от бога-татко,
помолих го тогава сляп и
жлъчен теб да пази от живота,
прелестен и пълен със наслади,
спокойствие и празнични ксении.
Представянето никога не ще да бъде
същото, защото ти си Никой,
държиш да се наричаш тъй,
така че спазвай силата на имената,
божествената, вложена в гласа им.
Надменен си жрецо
на тънките клопки,
заплиташ ги бързо,
но ето, че и ти видя чудовища.
Те и за тебе вече са истинни,
предстои ти да ги гониш,
заричани да изчезнат от съня ти,
промъкнали се тихичко на пръсти.
Друг да си е вече невъзможно,
за тебе другият е будност,
гледане все на себе си, защото
ти и ти не си един и същ.
Разпадна се в мига, погледнал
право там, където ме прободе,
видя се като в огледало.
Окото ми за тебе смърт е,
смислова, най-първа от жените,
черни, траурни вдовици,
забравили се в свойта мъка,
разстилаща ги като мрежеста постеля,
която знам, за теб плете жена ти.
А нишката от мен до Одисей е къса
и толкова прозрачна и менлива,
че орбитата на живота ни повратлив
размята се, разплита се през нея.
Разбираш ли ме ти, говедо хитро,
макар че много градове видял си
и още толкова подпалил,
оттука вече аз и ти едно сме,
и мойта слепота във теб ще бъде.
Пророк ще станеш на пътуването дълго,
получил способността да гледаш като едно
на миналото, бъдещето, на сега
това, което е.
За тебе мъката такава силна и подяждаща
е да не знаеш,
къде си, кога си. И ще тръгваш измъчен
на път с весло – часовник стар
през рамо взел,
ще вървиш,
докато не стигаш хора да те питат,
къде понесъл си този часовник.
Тогава ще издигаш храм с ръце,
ще лягаш и заспиваш
като бяла влакнеста жертва
в средата до олтара
на бога, когото толкова обиди с незнанието на
времето за това и онова.
Така ще умираш далеч от всички,
но със съня за времето:
ще чакаш раждане, тичане, гонене, камъните,
хвърлени по корабите ви тежкодънни,
плугове за морето.
Когато изсънуван бъде краят,
ще свършваш и отново ще си Никой,
забравил дори и това.

От кожата ти щях да си нашия
пастирска шапка, лека над окото,
така че варваринът аз за тебе,
от теб култура бих направил.
А малкото мънисто на окото,
захранено със ядене солено,
противник беше неизменен
на рачешките щипци работливи.
Трудът защо ни е, а боговете,
какво от туй, че жертвате се вие,
за другиго е някак безполезно.
Една е жертвата и тя за нас е.
Горди сме, сурови и първични,
а виж ги жалките нектаропийци.
Човешко тяло те не са опитвали,
не знаят колко вкусен е далакът,
на твърдата земя ги бива само
деца да правят,
копелета на нимфите,
които после да захвърлят, защото тясно им е горе.
Как пък тясно?
Нали небето уж безкрайно е,
лирично?
Но мислим ли го ние, изчезват, а оттам и
тяхната себичност,
модел за всички вас, глупаци,
защо, когато толкова сте хитри,
окото мое от кила на кораба рисуван
ви гледа, вярвате, че пази
ви от някаква полуда.
Полудата е първа на езика
и думите отричат своя смисъл,
войната в тях утайка слага,
за нуждите си да звучи,
бодро, някак бодро.
Разпадат се подредбите,
замествате си смисъла със друг:
тържественост, пеани, хорови песни
за герои,
възхвали на подвизи, изнасилвания, пожари,
кучета черни, хармове кухи с истории за кланета.
Думите при вас са силни,
мъжествени, поени с власт,
но да лъжат са изпуснати навън.
Глътнете ги обратно,
задавете се с тях,
дано хрупкавият ви гръклян се пръсне
от напрягането на толкова риби-лъжи,
някоя кост се забие в гърлото ви криво.
Смъртта така е бърза и геройска,
по-добра и достойна от тази да чакаш,
стегнат в ленената си ризница под някоя смокиня
поредния си дар за жертва.
Да я гърбом заколиш
и в кървавата пяна да се валяш.

Тук искам да стоя, не ме интересуват
острови, жени и старци,
клели ме да се върна и цар отново да бъда,
защото синът ако липсва и
баща не можеш да се наречеш.
При нас е празно на такива думи,
родът е чистата условност,
природно първи сме и сигурно последни,
не искаме да гледаме
как се разлива животът ни
от поколение на поколение,
все по-паметен и бързогребен.
Писмото тук не е познато,
но всъщност правя се, говоря.
Добре ни подреди мръсникът Хермес
със тази чудна, лепкава отрова.
Слуз по дланите, изтръпване
от многото на възможностите
да си друг,
да не си въобще,
да стоиш дълго,
недвижен.






  
Накратко
Kакво ми викаш Никой?
И Никой ти да се наричаш,
наричаш се все пак.
Това, че на езика, твоя,
безпаметност предвиждаш тиха,
при моята неразчлененост не върви.

Още сведения

публикувано на неделя, януари 26 @ 11:05:17 EET изпратено от Argos

Подведено под:
| Аргос | поезия |

2714 прочита

Още в тази връзка
· Георги Гочев


Най-четеното в блок :
Основоположения на пиронизма (І, 1–30)


Рейтинг
Средна оценка: 4.42
Гласа: 7


Възможни оценки

Слаб
Среден
Добър
Много добър
Отличен




Инструменти

Версия за печат  Версия за печат

Препраща на друг  Препраща на друг

"Митът за Полифем" | | 0 коментара


литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.14 Секунди