Красимир Делчев: Новият нефаустически хомункулус и неговата техно-фактура, интер-его-перфекция и групова адаптация - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Промените в образователната европейска система, тръгнали от втората половина на ХІХ век — масовото ограничаване на класическото хуманитарно гимназиално образование и замяната му с техническо и икономическо в услуга на модерната автоматизирана индустрия и търговия — детронират фаустическия Гьотев идеал за всестранно-образования и универсално развил способностите си човек, пластико-героично себесъздаващ и себеразвиващ се като културна личност.

Сега се толерират не развитието на всички човешки способности в един индивид (хармонично-развитата личност, идеал, идващ от Ренесанса и тотализиран във “Феноменология на духа” на Хегел и в “комунизма-хуманизъм” на младия утопист Маркс, изискващи “снемане на отчуждението” и разпръснатостта на човека в парциалните способности на професионалното разделение на труда и специализация духовно-осакатяващи индивидите). Толерират се едностранчивата перфекция и развитие на добри способности в една област на производството, търговията, науката, техниката, изкуството, личната професия. Тоест, тъкмо духовното ограничаване и разпиляване в атомизираните нови “масови общества” от усреднени делнични индивиди, чието развитие към съвършенство и към надделнична уникалност и неповторимост, към богата свободна индивидуалност престава да е публичен и става частен и личен проблем. Както и “проект” трудно индивидуално-решим и себепостижим.

Изисква се голяма сила на “решителността”, вкл. справяне със страха от самотата при напускане на безличната тълпа, за да се заживее в тази нова екзистенциална онтология развита от Хайдегер и намекната в “свръхчовека” на Ницше и “рицаря на вярата” на Киркегор.

На пръв поглед ренесансовият идеал изглежда суспендиран още в трагедията “Фауст” от експерименталната алхимическа “фактура” (творение, създаване, произведение, направа) на хомункулуса. Ала само “на пръв поглед”. Защото, макар направен изкуствено, не чрез плътско-животинско съвокупление, нито чрез осеменяване или зачеване ин-витро, а лабораторно магико-алхимично, хомункулусът се оказва нелишен от вродения за всеки човек, както се е считало по времето на Гьоте (идея идваща от Русо), естествен стремеж към универсално съвършенство, т. нар. “перфектибилитет”. За перфектибилитета като вроден стремеж у “естествения човек” на Русо и неговото разгръщане чрез “подражание” критично мнение изказват Раймарус визирайки “Дискурс за неравенството” на Русо, и Мозес Менделсон в писмото си до Лесинг (вж. 1, 42-84).

Нека разгледаме накратко Гьотевата идея за перфектибилитета в хомункулуса.

Приемаме за най-меродавно нейното тълкуване в мистически план, поради доказаното двойно членуване на Гьоте едновременно в зидарска ложа и в ложа на баварските озарени (т. нар. “илюминати”, вж. 2 и 3).

В своята работна схема за цялата трагедия “Фауст” Гьоте отбелязва на първо място: “Идеалният стремеж към въздействие и вчувстване в цялата природа” (виж приложението). Още тук е зададен поривът към тоталност. От тази нагласа не е лишен и хомункулусът.

Първо, той е извикан магически и произведен алхимическиu като чист дух, логос в прозирна празна форма, звуково вибриращ и луминисциращ с интензивно-променлива ослепително-сияйна и засилваща се по негова воля светлина, красива и примамлива, но и заплашителна като огън с шум нарастващ в угрозителен трясък; чийто сияен облик, ако лишен от плът и безтелесен — вече говори, разсъждава, има възвишени цели и стремежи.

<>Второ, бидейки безтелесен, той търси да се въплъти не в каква да е телесност, а в оптимална и “мъдра”, в най-висша и най-духовна, встъпвайки като начало в тази на елементалите, на “духовете” на четирите “елемента” или на природните стихии (огън, въздух, вода и земя), от чиято “смес” и компониране е създадено всичко в Космоса. Така “малкият човек” като микрокосмос иска да възпроизведе в себе си целия макрокосмос и да може да въздейства и да се вчувства в цялата природа. В това проличава мистическата универсалност на неговият перфектибилитет.

Трето, налице са и платонико-розенкройцеровски идеи, идващи от диалога “Пирът” на Платон за идеалния, невулгарен Ерос, изобразен като небесната Любов в опозиция на земната Любов в прословутото платно на Тициан; и за пред-раждането на еднополовата личност от Андрогина, тъй като се намеква за хермафродитната природа на хомункулуса.

За въплъщението на хомункулуса послужват езическите четири природни стихии или елемента, третирани като митичния Хаос, с който Еросът се съединява, или по-точно техните “духове” (елементалите), най-вече “архето” на Талес (топлата влага, водата-океан) се съединява с “Духа-Светлина”, Логоса, Нуса, Разума, Словото в облика на хомункулуса. Така “безформеното съдържание”, което предшества съгласно схемата на трагедията (виж приложението) “празната форма” — бива оформено и Хаосът или Мракът на стихиите поема “Формата” на Нуса, Логоса, Светлината, Разумът — философският принцип на Анаксагор. Неслучайно спътници на хомункулуса при неговото бродене сред стихиите са мъдреците Талес и Анаксагор.

Налице са и съответствия с мистическата алхимическа процедура на т. нар. “опус магнум” (велико дело) и добиване “камъка на мъдростта”, най-вече с чудодейната мистико-научна метафизика на илюминатите, които са разбирали под “по-висшите същества” не друго, а “духовете”.

Това е ясно от една съпоставка със списанието “Берлински ежемесечник”, където в броя от октомври 1785 г. в статията “Нов принос към известно познание на различните сега съществуващи тайни общества” от неизвестен автор (редакторите обаче са илюминати!), четем: “И тъй ние се надяваме, чрез общуването с по-висшите същества, които ние наричаме духове, да направим нови завоевания в науките” (4, 110). Докато направилият хомункулуса Вагнер във “Фауст” заявява: “Така човекът със своите големи дарби трябва за в бъдеще да има по-висш, по-висш произход” (5, 77), имайки предвид произход от “духовете”, а не от животинското полово съвокупление.

В тази връзка в стремежа си към класическата древност и класическата красота (вечно-женственото, Елена), която копнее да похити, Фауст обявява в сцената преди лабораторията: “Тук аз стъпвам здраво! Тук са действителностите. Оттук нататък духът може да спори с духовете” (darf der Geist mit Geistern streiten — 5, 67).

Така “духовете” на класическата древност на Гърция биват противопоставени като езически божества-стихии, като “по-висшите същества” явяващи се “действителности” (сиреч действащи, сетивно-проявени) на християнското безплътие и на романтическите “призраци” (Gespenster), които нямат физическата плътност на древните божества, а са само привидения и фантазии.

Съживяването на античните класически гръцки идеали се оказва и възкресяване на действителните телесни земни радости, наслади и земна любов, на обичайния и делничен Ерос (приключението на Фауст с Гретхен в първа част). В схемата на цялата трагедия твърде често срещаме термина Genuss отговарящ на лат. Gaudium.

Говори се последователно (вж. Приложението): първо за наслада от живота на личността, търсена отвън-навътре в замаяността на страстта. Тази наслада е последвана от една по-висша наслада от действеността, от делата извиращи отвътре-навън. На трето място идва “насладата със съзнание”, красотата. За да се достигне накрая до “наслада от творчеството” изпитвана изцяло вътре в личността (5, 257).

За новият нефаустически хомункулус с техно-фактура може да се каже, че при него имаме редукция до първата форма на наслада (външната). Прави впечатление, че преди смесването си със „по-висшите същества” или с “духовете” на стихиите, с действителността на “елементите” хомункулусът няма Dasein и съществува така да се каже само в една пре-екзистенциална онтология. Той все още не е действително възникнал, а само търси и желае “да възникне мъдро” и по най-добър начин пътешествувайки из света и съзерцавайки различните биващи неща, стихии и процеси. Това са един вид негови “години на учение”. Само проблясва периодично като феномен от своята стъкленица или я разтърсва до трясък и пукот, но все още не я е строшил, не е счупил черупката на своето мистично стъклено яйце, не се е слял и смесил с топлата влага на стихиите, не се е родил като светъл слънчев Ерос от “яйцето” на Мрака, Нощта и Хаоса. Едва попаднал в голямата утроба на действителните божества-стихии-духове, той тепърва ще излезе от своето пред-раждане на плътта и ще се появи като действително разумно същество здраво стъпило на земята, т. е. като земен човек.

Наличието на тази пре-екзистенция произтича от желанието на Гьоте, отразено в схемата на цялата трагедия (вж. Приложението): противоположностите “вместо да се съединят да се направят диспаратни” (5, 257), т. е. несходни, неравни, различни, контрастиращи, отделени, разтерзани, противо-положени. Тъкмо от тази диспаратност произтича цялата трагичност на Фауст — разтерзания от множеството си противоположности човек, копнеещ да намери начин да ги обедини, ала всуе, непрестанно ненамиращ го и вечно-търсещ, жадуващ и бленуващ устремен.

Тази разтерзаност и диспаратност не е снета в съвременния човек, който е станал нефаустически, а просто тя е силно намалена като напрежение и множественост, заглушена от техно-науката, минимилизираща стремежите на обикновения човек към знание и дела, тъй като му поднася наготово удобства и блага. Тя е стоково-потребителски усмирена, без обаче копнежът да е действително и истински решен. Той просто е смален и временно-заглушен, периодично избухвайки в ирационална агресия.

Липсва универсалният перфектибилитет.

Какви са новите промени в представата за Егото и его-перфектибилитета? Ако вземем предвид класическото разбиране на Декарт за Аза като единство на душа и тяло, сиреч вътрешно Аз (душата, духа) плюс външно Аз (тялото), към което следва да добавим и разбирането на Хюм за “разширено Аз”, обхващащо освен “Мен” като самоидентичност покриваща едновременно вътрешното ми и външно Аз, също цялата област на всичко “мое”, иначе казано “околния свят” на “подръчното” дадено ми в едно da в моето Mit-da-sein в екзистенциалното тълкуване на Хайдегер, или онова, на което съм собственик, притежател, владетел или върху което се разпорежда временно: дом, вещи, инструменти, мебели, екипажи, изби, прислуга, пари, имоти, подчинени, влияние, приятели, връзки, контакти, автомобилен парк, гаражи, вили, компютри, дигитални устройства, технически средства за облекчение и засилване качествата на живота ми; чрез външното и разширено Аз се изграждат също “интер-его-логията” (при Хусерл) и “жизнения свят” (при Дилтай).

Сбито, новите промени са:

— В полето на “вътрешното Аз”: обедняване, брутализиране и примитивизиране, загуба на душевни и ментални качества в технически и научно развитите цивилизации.

— В полето на “външното Аз”: подсилена грижа за телесното здраве и външния естетически вид чрез здравословно хранене и живот, спорт, козметика, медицина, вкл. пластична хирургия и протези, мода, стремеж към дълъг живот и “вечна младост” сила и полова мощ. Това го има още във “Фауст”, когато Хомункулус, изоставяйки създателя си Вагнер, заявява, че се устремява към: “пари, чест, слава, здрав дълъг живот, а наука и добродетел — също може би”. (5, 81). Науката стана “техно-наука”, а добродетелта наистина е вече само “може би” такава, т. е. несигурна. Тези промени идват от новата йерархия на ценностите в интер-егологията, където започва да превалира външното.

— В полето на “разширеното външно Аз”: избуяване на техническото и медийно начало, облекчаващо вътрешното Аз в неговите функции и допринасящо за закърняването им, при паралелно раздуване на чисто външния “лик”, “облик” или “имидж”, вкл. до виртуални облици.

В заключение: има основания да говорим за появата на радикално нов техно-его-перфектибилитет и интер-его-перфектибилитет, суспендиращ до голяма степен “вътрешното Аз” и изоставящ идентитета на Аза почти изцяло в полето на “външното” и “разширено Аз”, където с нарастване на техно-типизирането, “промивката на мозъци” и медийните манипулации се появяват по-скоро групи или класове, респективно суб-култури от масовизирани и типизирани Азове-“Ние”, отколкото напълно индивидуални и неподражаеми личности.

*

*
*

Приложение: GOETHE, Faust ІІ. Leipzig, 1983.
S C H E M A Z U R G E S A M T E N D I C H T U N G

Ideales Streben nach Einwirken und Einf?hlen in die ganze
Natur.
Erscheinung des Geists als Welt- und Tatengenius.
Streit zwischen Form und Formlosem.
Vorzug dem fomlosen Gehalt
Vor der leeren Form.
Gehalt bringt die Form mit;
Form ist nie ohne gehalt.
Diese Widersprüche, statt sie zu vereinigen, disparater zu
machen.
Helles, kaltes wissenschaftliches Streben Wagner;
Dumpfes, warmes - - Schüler.
[Gestrichen: “Lebens Taten Wesen”]
Lebensgenuß der Person von außen gesucht: in der Dumpf-
heit Leidenschaft: Erster Teil.
Tatengenuß nach außen und Genuß mit Bewußtsein, Schön-
heit: Zweiter
Teil. Schöpfungsgenuß von innen. Epilog im Chaos auf dem Weg
zur Hölle.

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а