Лора Недялкова: Противоречиви смисли на “простотата” в “Монадология” на Г. В. Лайбниц: един семантически поглед - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

1. Проблемът

В §19 на „Монадология” Г. В. Лайбниц казва: „(...) всички прости субстанции или сътворени монади биха могли да бъдат назовани души. Но понеже осъзнатото усещане е нещо повече от една проста перцепция, то за простите субстанции, които имат само прости перцепции, би било достатъчно всеобщото название „монада” или „ентелехия”. За разлика от това означението „душа” би могло да се запази за онези монади, чиято перцепция е по-ясна и е съпроводена от памет.” От този цитат разбираме, че простите монади се подразделят на такива с прости перцепции и такива с по-сложни перцепции. В следващия параграф названието „проста монада”, което до това място в текста означава “всички сътворени субстанции” („монада” и „субстанция” са синоними в системата на Лайбниц — „монадите са простите субстанции, които се съдържат в съставното” — се казва в § 1 на „Монадология”) изведнъж започва да означава нещо друго — групата на монадите с прости перцепции, които са противопоставени на душите. В § 20 четем, че в състоянието, при което „не си спомняме нищо и нямаме никаква ясна перцепция (...) душата не се различава забележимо от една проста монада. Но понеже това състояние не продължава дълго и душата отново излиза от него, то тя е нещо по-висше.” Но ако „проста монада” е названието за по-низша от душата монада, защо Бог — най-висшата монада — е назован „изначална проста субстанция” в §47 („la substance simple originaire”, преведено на български с „първомонада”)?

Центърът на противоречието е думата „просто”, която се използва натоварена с различно съдържание в „Монадология” на Лайбниц. От гледна точка на философската му система тази двусмисленост на думата не може да намери обяснение и да бъде обоснована. За осветляването и решаването на този проблем по-подходяща се оказва семантическата интерпретация. Затова ще прибегнем до методологическия инструментариум на интерпретативната семантика на Франсоа Растие (вж.“Sémantique interprétative”, 1987), която преразглежда и разработва теорията на структурната семантика, създадена от А.-Ж. Греймас (вж. “Sémantique structurale: Recherche de méthode”, 1966). Тук ще въведем основните понятия на тази теория, необходими за целите на анализа.

2. Понятиен апарат

семи — минимални единици на семантичния анализ; различителните признаци, възникващи в отношенията между семемите и конституиращи термините на езика-обект — лексемите. Според отношенията им на взаимно включване в класификацията на Растие, която използваме тук, се подразделят на видови и родови — микрородови (таксеми), мезородови (области), макрородови (измерения). Според функционалната система, която ги управлява, семите биват инхерентни (определени от системата на езика) и аферентни (определени от социални или индивидуални норми).

семеми — сложни единици на означаване — групирания от семи — които се констатират в плана на проявата на дискурса под различни форми — като морфеми, лексеми, паралексеми (съставни думи) и синтагми. Тези лингвистични единици с различни измерения се считат за идентични по природа и подлежащи на еднакви процедури от семантична гледна точка[1]. Семемата е единица, резултат от артикулации само в съдържателния план[2].

топос — социално нормирана аференция, т.е. общоприета връзка между семи.

лексеми — единици на проявата на значенията в дискурса, или в акта на комуникация[3], свързани с форманта си; могат да се състоят от една или няколко семеми[4], както и сходни семемични съдържания да са вложени в различни лексеми. Според степента на различие между семеми, изразени с идентична лексема, Растие различава:

— употреби на една семема — когато при реализацията си в текста означаващото се натоварва с една или няколко различни локално аферентни семи.

— значения — когато в две реализации на едно означаващо семемите се различават по една или няколко социално нормирани аферентни семи; тогава говорим за две семеми с различно значение.

— смисъл — две семеми имат различен смисъл, когато се различават по поне една инхерентна сема.

омонимията е минимална степен на сходство, при което двете семеми се различават по всички инхерентни видови семи.

— изотопия — процесът на значимо (имащо значение) повторение на семантични единици[5], който осигурява смисловото единство на дискурсивния изказ[6].

3. Анализ

3.1. Въведение

„Монадология“ е написана от Лайбниц на френски език във Виена за принц Ойген Савойски през 1714 г. с намерението да бъде кратко и подредено изложение на философската му система[7]. Настоящото изследване се придържа към френския оригинал на „Монадология“[8], като цитатите се правят по българския превод[9], доколкото няма лексикално разминаване между двата текста. Където има такова се прави препратка към френския текст, като се дават думата или съчетанието на френски език. Освен това, когато това е необходимо с оглед обосноваването и обогатяването на интерпретацията, се правят цитати и от други съчинения на Лайбниц, предимно от „Нови опити върху човешкия разум“. За целите на правилната интерпретация се ползва материал от други философски системи, оказали пряко влияние върху формирането на теорията на Лайбниц, както и социално-исторически и биографически материал.

„Просто” има статута на семема (относително трайно съчетание на семи) в „Монадология“. Анализът изхожда от различните реализации на семемата под формата на думата „просто” („simple” от фр.), за да установи нейния семичен състав и вариациите му — различните употреби, значения и смисли. Освен под формата на самостоятелна дума „просто“ влиза както в трайни, така и в случайни съчетания. Тя изразява две различни семеми, чиято реализация не зависи от съчетанието, в което участва лексемата — двете семеми се проявяват и в различни реализации на едно и също съчетание. Срещаме следните съчетания: „проста субстанция/монада“, „прости идеи и/или истини“, „проста перцепция“, „проста практика“, „прости животни“, „просто следствие“. За по-голяма яснота на анализа изложението ще представи реализациите на семите в един систематизиран вид.

3.2. Семичен състав на семемите „просто“

Семемата „просто“ се проявява под формата на няколко групи семи, които изразяват нейните различни употреби, значения и смисли. Редът на въвеждане на семите на семемата „просто“ в „Монадология“ образува три групи семи, първите две от които формират няколко значения на един смисъл на семемата „просто“, който ще отбелязваме като „простоІ“, а третата представлява втори смисъл на семемата — „простоІІ“. Тези три семични групи могат да бъдат точно назовани на български език с думите „единица“, „единство“ и „единствено/само“. В извеждането на семите следваме реда на тяхното реализиране в проявите на лексемното съчетание „проста субстанция“, което се въвежда още в началото на „Монадология“ и съдържа повечето семи от различните значения и тези от двата смисъла на семемата „просто“.

3.2.1. Три значения на семемата „простоІ“ и техните първоначално въведени семи, които могат да се обобщят в лексемата „единица“

Първият и вторият смисъл на думата „просто“ носят инхерентната видова сема „неделимост“, съдържаща се в частицата „едно“, влизаща в състава на думата в немския език (einfach). В първия смисъл това е единствената инхерентна сема.

Още в началото на „Монадология“ семемата „просто“ се въвежда като свързана в трайно съчетание със „субстанция“ или „монада“ (двете думи са различен лексемен израз на една и съща семема в системата на Лайбниц, заемаща централно място във философския дискурс). Дори когато се реализира като самостоятелна лексема — „просто“ (§ 1), „единството или простото в себе си“ (§ 13) или „единството“ (§ 14) — семемата „просто“ пак имплицира инхерентното съдържание, което има в съчетанието „проста субстанция“.

В първата проява на семемата „просто“ се реализира инхерентната видова сема „неделимо“ чрез противопоставянето със семемата „съставно“ и чрез експлицитното определение „това, което няма части“ (§ 1). Тази инхерентна видова сема срещаме реализирана и в други прояви на семемата, където тя е поставена в отношение с противоположния термин на семичната категория „просто/сложно“, схващана като идентична с категорията „единство/множество“(например, в § 2, 3, а също и в § 13, 14, където са употребени като синоними „просто“ и „единство“ в двойка с „множество“). Същата сема се реализира и при въвеждането на идеята за проста субстанция в „Нови опити върху човешкия разум“. В книга 4, глава 3, § 6 се казва: «(…) всяка реална съвкупност предполага прости субстанции или реални единици.»[10] На още едно място в „Нови опити...“ простата субстанция е назована „единица“: в „Предговора“ се казва за вселената, че има „различен аспект във всяка нейна част и дори във всяка нейна субстанциална единица“[11].

Също още в първата проява на семемата в „Монадология“ „простото“ е определено и като това, което съставя сложното[12], като така се реализира една аферентна видова сема. Като съдържащи идентични на „просто“ семеми са употребени думите „атоми“, „елементи“ (§ 2), „части“ (§ 6), „съставни части“ (§ 8). Единицата като градивен елемент, чийто сбор формира множеството в математическия смисъл, е и начало, източник, безтелесно основание на съставното в един метафизически смисъл, определен от теологическия дискурс, и в един физически смисъл, свързан с атомистката традиция във философията. Следователно в тези прояви на семемата се реализират и видовите семи „част“ и „основание“ („източник“) като част от таксемата „причина/следствие“, артикулирайки се в различието между простата и сложната субстанция, а малко по-нататък — и между сътворена и несътворена субстанция. „Част“ и „основание“ са социолектни аферентни семи в семемата „простоІ“.

Освен че е източник на сложното, простото е елемент и в смисъла на част от цялост, изградена рационално. Така простото имплицира и аферентната видова сема „ред“ или „закон“. Светът представлява сложна цялост, в която всички елементи са създадени с оглед на нейното хармонично единство. Единният замисъл създава и подрежда частите според общи принципи или закони. Тази изотопия на реда като стоящ в основата на творението е традиционен топос, носен както от теологическия дискурс, така и от по-старата метафизическа традиция в древногръцката философия. Следователно тук откриваме и макрородовата сема „разум“.

Още една аферентна видова сема се съдържа, макар и все още в нелексикализирана форма, в първите реализации на семемата „просто“: простите монади са безкрайно множество (например в § 57 е споменато „безкрайното множество на простите субстанции“) за разлика от „единствеността“ на Бог („il n'y a qu'un Dieu“, „unique“, вж. § 39 и 40). За разлика от предишните две семи, тя се артикулира в противопоставянето на „простото“ като сътворена субстанция не със „сложното“, а с единствеността на Бог като първата и несътворена субстанция (и затова се въвежда по-късно с експлицитното въвеждане на семемата Бог (която е въведена имплицитно още в § 4). Семата „безкрайно множество“ е свързана с влиянието на математическия дискурс. Но доколкото откритието за безкрайно малките величини, което започва да се прилага в аритметиката, геометрията и физиката, е новост по времето на Лайбниц и всъщност е дело на самия Лайбниц и на неговия съвременник Нютон, тази сема трябва да се мисли като идиолектна норма.

В тези първи прояви на семемата „просто“ откриваме реализирани три родови семи. Първата е аферентната таксема „акциденции“, която обединява термините делимо/неделимо, основание/следствие, единствено/безкрайно множество. Тя обхваща не само тези външни прояви на същността, но и свойствата или способностите на монадите като активно/пасивно, разумно/неразумно (за тези акциденции ще стане дума по-нататък). Акциденцията е неотделима от субстанцията, казва Лайбниц в § 7. „(...) модификациите (...) трябва да произлизат от ограниченията или от измененията на някой реален род или на някое първоначално постоянно и абсолютно битие, защото по този начин философите различават модусите на едно абсолютно същество от самото това същество“[13] и следователно в семемата „просто“ е реализирана като аферентна и макрородовата сема „субстанция“, или „битие“. „Акциденции“ и „субстанция“ са семи, формиращи родови изотопии, или теми, норма на философския дискурс.

Същевременно в първите параграфи става дума за сътворената проста субстанция, която присъства в „просто“ като аферентна мезородова сема. Подразделянето на битието на сътворена и несътворена област е норма на теологическия дискурс, който и тук издава силното си присъствие в системата на Лайбниц, както и в традицията на философския дискурс от това време изобщо, и следователно тези семи са социолектни.

Също и при проявите на семемата „просто“ в съчетанието със семемата „Бог“ се реализират видовите семи „неделимост“ и „основание“ (като семата „безкраен брой“ се неутрализира от аферентната социолектна видова сема „единствен“ в семемата-топос „Бог“, която присъства там по силата на норма на теологическия дискурс) и родовите семи „акциденции“ и „субстанция“. Бог е „първоединство“ и „изначална проста субстанция“ („l’unité primitive ou la substance simple originaire“, вж. § 47, преведено на български с „първоединство и първомонада“). Той е „достатъчно основание на цялото многообразие“ (§ 39) и „няма нищо вън от Себе Си, което би било независимо от (Него — Л. Н.)“(§ 40). Неделимостта и качеството на Бог като несътворена субстанция да бъде основание се артикулират спрямо делимостта и свойството да бъде следствие на сътворения свят. Защото, макар отделните монади да са неделими, те са безкрайно множество, и съответно сътворената субстанция, в която „не съществуват отделени души или гении без тела“ (§ 72), т. е. „просто“ без „съставно“, е делима до безкрайност. Следователно в съчетанието на семемата „просто“ със семемата „Бог“ се реализират мезородовата сема „несътворено“, която неутрализира „сътворено“, и видовата сема „единствен“, неутрализираща семата „безкрайно множество“. Доколкото връзката с родовата сема „несътворено“ в тази проява на семемата „просто“ представлява изместване от областта на сътвореното (която стои в контекста на философския дискурс и по-конкретно на физиката) в областта на несътвореното (която стои в контекста на теологическия дискурс), трябва да определим тези реализации като различни значения на семемата „просто“. Макар и още да не съществува онази по-късна тотална секуларизация на сътворения свят като обект на естественонаучното познание, и изолирането на религиозния дискурс като занимаващ се с областта на несътвореното, все пак вече е налице достатъчно развито разделение на дискурсите, поставящи в центъра си всяка от двете области. Ясно изразената цел на Лайбниц е да положи на рационални основи морала и истините на религиозния дискурс. Следователно, той се стреми към преодоляване на тенденцията към откъсване на философския дискурс от богословието, набелязана вече в съвременната му философия. В „Нови опити...“, определяйки своите цели, Лайбниц се разграничава от предимно „спекулативните философи“ в полза на склонността към морала[14], като разграничава „схоластиците (от) модерните философи, богословието и морала (от) разума“[15], чието примиряване той смята че осъществява в „новата система“. Крайностите на съвременната му философия, които го довеждат до създаването на новата система, са изразени от „спинозистите, които признават на Бога само едно безкрайно могъщество, без да му признават нито съвършенства, нито мъдрост, и като пренебрегват изследването на финалните причини, те смятат, че всичко произлиза от една сляпа необходимост“[16].

Следователно, в първия смисъл „простоІ“ откриваме две значения на семемата в съчетанието „проста субстанция/монада“: едно — в което семите са свързани със социално нормираната област „сътворено“ и стоят в контекста на науките за природата — и друга — в която семите са свързани със социално нормираната област „несътворено“, стояща в контекста на метафизиката и теологическия дискурс.

Подобен семичен състав откриваме и в съчетанието „прости идеи и истини“. Тук отново присъства „неделимостта“ като инхерентна сема. „Неделимостта“ на най-простите идеи и истини се състои в тяхната самотъждественост. Неотделимо свързана с неделимостта е „очевидността“ и „непосредствеността“ на идеите и истините. „Накрая“ — се казва в §35 — „има прости идеи, на които не може да се даде никаква дефиниция. По-нататък има аксиоми и постулати ... които не могат да се докажат и също въобще не се нуждаят от доказателство.“ „Това са тъждествени изказвания, чиято противоположност съдържа явно противоречие“ (§ 35). „(...) идентичните или непосредствените положения не се нуждаят от никакво доказателство“, четем в „Нови опити...“[17]. „Непосредствено“, „очевидно“ и „недоказуемо“ по отношение на истината са употребени като синоними в „Нови опити...“[18]. Така откриваме нова аферентна видова сема, която ще назовем „очевидност“, допълваща изотопията на неделимостта в микрородовата изотопия на идеите. Тя е норма на философския дискурс и по-конкретно на теорията на познанието от Декарт нататък, но се среща и в теологическия дискурс, където е в метафорична връзка със светлината под формата на просветление на разума. Тази е и основната реализирана сема в случайното съчетание „просто следствие“ в § 40 на „Монадология“ — непосредствено, очевидно следствие.

Неделимостта и непосредствеността на най-простите идеи и истини са тясно свързани с тяхното свойството да бъдат основание. Простите истини се постигат чрез анализ на необходимите истини и се явяват тяхно основание(§ 33). Най-простите истини са наречени „първични“ (primitives) във френския текст, преведено с „първоначалните основни истини“ (§ 33), и „необходими“ (§ 29, 30). „Първичните истини“, от своя страна, „зависят“ от „идеите“ в разсъдъка на Бог, където всички заедно се намират (§ 43). Тук отново е реализирана аферентната видова сема „основание“. Първите идеи са основание на първите истини. Първите истини са основание на следващите необходими и случайни истини. От друга страна, първите идеи и истини са основанието на съществуващия свят — те са източникът и основанието на многообразието на съществуващото, защото са законът, който определя реда и хармонията в отношенията между елементите. Следователно е реализирана и семата „закон“.

Простите идеи и съответно, основаващите се на тях истини, са също така и безкрайно множество, доколкото те съдържат безкрайното многообразие на сътворените субстанции. Защото без разсъдъка на Бога, който е областта на вечните истини или на идеите, от които те зависят, „не би имало нищо реално във възможностите: не само нищо съществуващо, но дори и нищо възможно“ (§ 43). Безкрайният брой на идеите и истините са артикулирани спрямо източника — единствеността и единството на Бог — от една страна, и спрямо единството и целостта на замисъла, който превръща света в хармонична непрекъснатост, от друга: „Понеже тази субстанция (Бог — Л. Н.) е достатъчно основание на цялото многообразие, а то навсякъде се намира във връзка и зависимост, то има само един Бог и този Бог е достатъчен.“ (§ 39)

Макар че носи аферентната видова сема „безкрайно множество“, семемата „просто“ в съчетанието си с първите идеи и истини съдържа и аферентната мезородова сема „несътвореност“. В сравнение с проявите на „просто“ в съчетанието със семемата „Бог“ тук се прибавят видовата сема „очевидно“ и таксемата „идеи“, която неутрализира противоположността на единствеността на несътворената субстанция и безкрайната множественост на творението, като съвместява двете семи в областта на „несътвореното“ под формата на примиряване на единствеността и безкрайното вътрешно многообразие на Бог. Таксемата на идеите, както вече споменахме, можем да открием като присъстваща поотделно в богословския и философския дискурс, но тя определено е норма на логиката и теорията на познанието. В теологията тя стои като една от характеристиките на Бог — Неговата Всемъдрост, а във философията са традиционна тема, подета с нова сила от Декарт и Лок и така достигаща до Лайбниц. Свързването на неделимостта, непосредствеността и основанието с таксемата на идеите е норма на логиката, която има съществено значение за изграждането на системата на Лайбниц, където се мисли както като основа на естественонаучното познание — методът на математическите науки — така и като основа на метафизиката — принципът на творението, заложен от Бог. Също така в съчетанието „прости идеи и истини“ са реализирани и родовите аферентни семи „акциденции“ и „субстанция“. Следователно, тук имаме различно — трето — значение на „простоІ“.

3.2.2. По-нататък въведени семи в трите значения на „простоІ“, които могат да се обобщят в лексемата „единство“

Всички останали семи от първия смисъл на „просто“, които се реализират в следващите прояви на семемата, са аферентни. Те допълват семичния състав на вече изброените три значения на семемата, като разкриват влиянията на теологията, философията и физиката върху системата на Лайбниц.

След видовите семи „неделимост“ и „основание“, които се въвеждат едновременно в първите три параграфа на „Монадология“, се въвежда и аферентната видова сема „трайност“. Опозицията „трайно/нетрайно“ е свързана с религиозния дискурс, където под формата „тленно/нетленно“ стои в основата на ценностната ориентация на вярващия. Във философския дискурс тя е също от голямо значение. Субстанцията като същността на съществуващото, като негова основа, противостои на акциденциите или явленията именно по признака „трайност“. Трайното се мисли като неотделимо от истинното, като така се оказва фундаментът на познанието. Макар и сътворени, и следователно не вечни, простите „елементи на нещата“ са по-трайни от сложната субстанция, доколкото именно като сътворени от Бог те ще съществуват докато не бъдат унищожени от Него, и следователно не подлежат на „естествения“ процес на съставяне и разпадане, съпътстващ сложното (§ 5 и 6). Трайността на простата монада е свързана в § 7 с нейната неизменчивост под влияние на външни фактори. Таксемата трайно/нетрайно по отношение на простата и съставна сътворена субстанция е в крайната си форма при артикулирането на несътворената спрямо сътворената субстанция — в значението на семемата при съчетанието „проста субстанция“ по отношение на Бог („изначална проста субстанция“ (la substance simple originaire) в § 47) таксемата става вечно/временно.

Като ситуирани в разсъдъка на Бог, първите идеи и истини също са вечни (вж. § 43). Като ситуирани в човека, простите идеи и истини са артикулирани като трайни в качеството им на „вродени“ под формата на предразположение на душата спрямо придобитите от опита идеи и истини[19].

Именно това предразположение към първите идеи и истини прави аксиомите и определенията „ясни и лесни начала“[20]. Следователно тук откриваме и една специфична за третото значение на „простоІ“ аферентната видова сема — „лесно“. Същото определение откриваме и по отношение на системата, изложена в „Нови опити...“, където са използвани като синоними „лесна“ и „проста“: „(...) това прави философията лесна (...). Но ако тази философия е най-простата, що се отнася до (...)“[21].

Следващата сема, която се реализира, е „отличителност“. В § 8 и 9 се обосновава недостатъчността на количествения смисъл на разбирането на простата субстанция като единица и се въвежда качествената уникалност на всяка една монада. Тук артикулирането на семата не идва както в досега въведените семи на „просто“ от противопоставяне спрямо сложното, а от разграничение спрямо вече въведеното семично съдържание на „просто“ като „единица“. Това направено от Лайбниц разграничение ни даде основание да представим като относително обособени тези две групи семи на „простоІ“. Отличителността на сътворените субстанции противостои на тяхната еднаквост в едно атомистко-механистично схващане. Тук Лайбниц използва нормираната вече след Декарт семема „отличителност“ (яснота и отчетливост) по отношение на идеите, като я свързва идиолектно с телесността по един косвен начин, полагайки в основата на протяжното безкрайното разнообразие на безтелесната субстанстанция.

Отличителността на идеите в системата на Лайбниц се покрива с две семи — неделимост (самотъждественост) и непосредственост (очевидност). Тя е свързана с аналитичната способност на ума, или способността за точно логическо извеждане и обяснение, която противостои на илюзорната яснота на идеите, получени чрез несъвършените сами по себе си сетива. Привидно простите идеи съдържат неосъзнавани (т. е. непознати аналитично от разума), възприятия[22] (а перцепциите са винаги сложни). В „Нови опити...“ Лайбниц цитира своя статия, излязла в Acta Eruditorum през 1684 г. в Лайпциг (става дума за статията „Meditationes de Cognitione, Veritate et Ideis“), в която формулира своето определение за ясни и тъмни, отличителни и смътни идеи, които качества определят дали една идея е проста или сложна[23]. От позицията на тези определения за идеите, следващи определенията на Декарт, Лайбниц критикува понятието за простота на идеите на Лок, което последният свързва само със сетивното възприятие и яснотата в своите „Опити върху човешкия разум“ от 1690 г.

Отличителността на простата монада се определя от степента на нейната интензивност[24]. „Интензивност“ е следващата микрородова сема, въведена по отношение на простите монади в „Монадология“. Тя показва влиянието на динамиката, от една страна, и на теологическия дискурс, от друга. Таксемата „интензивност“ обхваща семите „сила“, „действие (движение)“, „светлина“ и „топлина“. Движението или действеността е характеристика на всичко съществуващо (вж. § 21). Покоят се схваща като относителен[*]. Монадите се характеризират, от една страна, със сила, т. е. с потенциална енергия („индивидуалното ядро или основа“, съответстващо на „силата, която е източник на всичко“ в Бог — вж. § 48), и с вътрешно изменение, което „се извършва непрекъснато във всяка една монада“ (§ 10), — движение на перцепциите, представляващо реална активност, реализиране на енергията чрез способността за желание в способността за перцепции (вж. § 15)[**]. Семите в таксемата „интензивност“ разграничават, макар и само абстрактно, простите монади, или нематериалната субстанция, от сложната телесна материя. Ако природата на „първата материя“ са „възприятието и неговите следствия“, то „втората материя“ „представлява нещо съвсем пасивно“, „тя е само механизъм“ или „чиста пасивност“, в чиято власт не е „да поражда възприятие, усещане, разум“[25]. Интензивността на монадите се изразява не само в движението на перцепциите в тях, но и във вътрешна светлина и топлина. Тези семи срещаме в следните лексеми в „Нови опити...“: „Вродените (най-простите — Л. Н.) истини и идеи се затъмняват поради склонността към телесните нужди и още повече от придобитите навици. Тези черти на вътрешна светлина биха винаги осветлявали разума и сгрявали волята, ако смътните възприятия на сетивата не овладяваха нашето внимание.“[26] Тази вътрешна светлина е причината за отличителността на идеите и истините, която е основанието на познанието, а топлината по отношение на волята е свързана със съпричастността на човека, която това познание прави възможна, към добрата воля и справедливостта на Бог, според които Той избира да съществува и управлява най-съвършения от възможните светове (вж. § 53, 54, 55). В тези семи — „сила“, „действие“, „светлина“ и „топлина“ — се откриват и мезородовите семи „рационално“ в първите две и „сетивно“ в останалите две. Макар сетивните понятия да не са типични изразители на системата на Лайбниц, който отделя много място за критиката на тяхната познавателна стойност в своите съчинения, тук те са употребени във връзка със следващото изречение, в което се твърди, че: „Това е борбата, за която Свещеното писание говори не по-малко, отколкото древната и модерна философия.“ А за езика на Свещеното писание и основаните на него религиозни химни, представляващи съществена част от религиозната практика през епохата, е характерна изразността в сетивни понятия — метафори — зад която се крият и в която се проявяват идеите на Откровението. Следователно, нормите на богословския дискурс се проявяват в изразността на Лайбниц на мястото, където той иска да покаже съдържателната близост между философския и теологическия дискурс.

Бог като „първоединство“ и „изначална проста субстанция“ притежава не само сила, но също така е в непрестанно действие — твори света чрез „непрекъснатите от момент на момент излъчвания (...), ограничени от възприемчивостта на творението, за което е съществено да бъде ограничено.“[27] Силата като потенция се превръща в действие при актуално съществуващото, така че таксемата „интензивност“ обединява и тези два термина.

Следващият различителен признак, който се въвежда в „Монадология“, е видовата сема „самодостатъчност“. Монадата е единство, затворено в себе си и неподаващо се на външни влияния (§ 7), чието изменение произтича „от вътрешен принцип“ (§ 11). Самодостатъчността на монадите се състои в свойството им да бъдат „източници на техните вътрешни действия“ (§ 18).

Бог също се характеризира със самодостатъчност: „(...) тази най-висша субстанция, която е единствена, всеобща и необходима, няма нищо вън от себе си, което би било независимо от нея (...)“ (§ 40).

Самодостатъчни са и първите и най-прости идеи и истини („тъждествените изказвания“), които нямат свое основание извън себе си и не се нуждаят от такова (вж. § 35). В „Нови опити...“ се казва, че „трябва да се доказват всички аксиоми, освен първичните“ (primitifs)[28]. (На немски тази френска дума е преведена с „erste und einfache“ („първи и прости“).)

Самодостатъчността на монадите е въведена заедно и свързана с „известно съвършенство“ (§ 18). Семемата „съвършенство“ в § 18 въвежда две семи — тимичните видови семи „положителна оценъчност“ и „високо положение“ в скрита, нелексикализирана форма. Съвършенството в същия параграф е свързано и с действеността, като пренася и върху нея семата на положителна оценъчност. Следователно, простата субстанция като цяло е по-висша от сложната. Както видяхме, действеността на простите субстанции е свързана с техните способности. Това е последният параграф, в който се следва първия смисъл на семемата „просто“. Оттук се въвежда темата за различните способности на монадите, които зависят от степента на тяхната интензивност, и съответно, вторият смисъл на семемата „просто“.

Доколкото „Бог е абсолютно съвършен“ (§ 41), и следователно всички определящи Го семи са натоварени с максимална степен на положителна оценъчност, то всички семи, които характеризират сътворената субстанция като съпричастна, макар и в ограничена форма, към несътворения източник, са натоварени с известна степен на положителна оценъчност. („(...) създанията дължат своите съвършенства на влиянието на Бог. Несъвършенствата си обаче те имат от своята собствена природа, която не може да бъде без предели“, се казва в § 42.) Следователно, по отношение на сътворената субстанция има разграничение между носещи положителна и отрицателна оценъчност качества. Това разграничение е важно, тъй като ще разкрие противоречията в смислите на „просто“ след въвеждането на третия семичен състав.

Интерпретацията на скритото присъствие на семата „високо положение“ по отношение не само на простата сътворена субстанция спрямо сложната, но и на част от сътворените монади спрямо друга част от тях, а именно надарените с разум, има своето основание във връзката на положителната оценъчност с високото положение, която е експлицирана по отношение на простите идеи и истини. Първите идеи и истини са „висши“, доколкото тяхното познаване „е това, което ни отличава от простите животни и ни поставя във владение на разума и науката, като ни издига до познанието на самите нас и на Бога“ („Монадология“, § 29), както и до „рефлексивните актове, които ни позволяват да мислим за това, което наричаме „аз“, и да разсъждаваме върху това, че това или онова е „в нас“ (§ 30). Бог е наречен „най-висша субстанция“ в § 40. Доколкото най-простите идеи и истини носят същите семи, които характеризират Бог, (показателно е, че определението „първични“, отнасящо се за първите аксиоми, или за най-простите идеи и истини („primitives“/“erste und einfache“, вж. бел. 15), е лексикално идентично във френския и немския текст с определението на Бог като „първична“ или „първа и проста“ субстанция („substance primitive“/„die erste und einfache Substanz“[29]); идентично определение е и „вечни“), то определянето на простите идеи и истини като висши свързва съвършенството и всички семи, съдържащи се в тази семема, със семата „високо положение в йерархията на битието“. Следователно, можем да твърдим, че семемата „просто“ в съчетанието със „субстанция“ съдържа и семата „високо положение“.

Във втората група въведени семи на семемата „простоІ“ открихме следните семи: видовите „трайност“, „отличителност“, „самодостатъчност“, „положителна оценъчност“, „високо положение“; таксемата „интензивност“, съдържаща семите „сила“ и „действие (движение)“, „светлина“ и „топлина“; мезородовите „рационално“, „сетивно“.

3.2.3. Семичен състав „единствено/само“

Първата и втора група семи на семемата „просто“ — „единица“ и „единство“ — представят първия смисъл на семемата „просто“ с нейните различни значения. Докато въвеждането на семите на „просто“ в първия смисъл ставаше много равномерно и постепенно, вторият смисъл с всичките си семи едновременно се въвежда изведнъж в § 19 като познат и обичаен с разграничението в сферата на досега определяните като прости субстанции.

„Простата субстанция“, която има „само прости перцепции“ (§ 19) в § 20 е наречена „проста монада“, а в § 21 — „проста субстанция“. Като синоним на „прости монади“ е употребено съчетанието „изцяло голи монади“ (monades toutes nues) във френския оригинал, § 24, (преведено на български с „изцяло простите монади“). „Душата“ е „нещо повече“ (quelque chose de plus) от „една проста монада“, разбираме от френския текст, § 20, (преведено на български с „нещо по-висше“[***]), както „осъзнатото усещане е нещо повече от една проста перцепция“ — § 19. Тук инхерентната сема „неделимост“ от първия смисъл се запазва, доколкото присъства като артикулиране на еднородността. По-ясно подчертана е друга инхерентна видова сема, която определя смисловото различие между семемите, и тя е „лишеност от нещо“, „липса“, „недостатъчност“ в „нищо повече“, стоящи срещу „наличие“ и „достатъчност“ в „нещо повече“. В самостоятелна форма откриваме тази сема в реализация като „едничката възможност“ („la seule“ — фр., „der einfachen Müglichkeit“ — немски)[30]. В самостоятелната употреба на думата „просто“ се съдържа само тази инхерентна сема, което прави семемата омоним на първия смисъл. Същият е случаят и с второто съчетание на „простоІІ“ с „перцепции“. Ако тук имаме омонимия спрямо „простоІ“, то спрямо първото съчетание на „простоІІ“ (с „проста монада“) имаме различна употреба. В българските текстове тези реализации на семемата „просто“ са преведени с думи като „само“ и „единствено“.

Социална норма е когато става

Забележка: Авторката, Лора Петрова Недялкова, е докторант на проф. Ивайло Знеполски, като настоящата статия е част от нейната дисертация. Научните й интереси са в областта на Семиотиката, Културологията, Музиката. През ноември 2007 предстои публична защита.

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а