Дмитрий Варзоновцев: Опит за „социолого-културологичен” прочит на присъствието - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Моето изказване отговаря на названието на конференцията: пътят към Хайдегер, към езика на Хайдегер. Моят път е съвсем отдалеч и едва ли съвпада с маршрутната карта, начертана през последните 80 години от маса други пътници.

Преводът на Хайдегер — не само е повод за провеждане на конференцията, това е събитие само по себе си. Преводът е труд от особено значение, защото не е само превод, а възможно и изобщо да не е превод.

Това поставя труда на Д. Зашев в една различна перспектива по отношение на другите преводи. Собствено преводимостта на текста на Хайдегер е проблем, който няма еднозначно решение.

Запознат съм само с един превод на този текст, превод на В. Бибихин. В своите бележки В. Бибихин посочва много съвсем конкретни показатели за невъзможността преводът да се третира като „самата творба”. И много откровено говори за това, че руският език не просто „поема” немския, но го разтваря, което е фатално, защото не става дума просто за текст, става дума за философски текст, т. е. за езика на мисленето и мисленото.

Д. Зашев — според мен, тук нямам претенция за професионално отношение и оценка, направи нещо невъзможно на руски. Той остави българския не да разтваря и не да носи немските конструкти и понятийни вериги, а да „говори” така сякаш няма никакъв друг текст.

Преводната литература, а тук не мога да не се съглася и с В. Бибихин, често става жертва на илюзорното си „посредничество” между „оригиналния, авторския” и „чуждия, читателския”.[*]

Преводачът — посредник си служи с вторични и третични езикови средства за да се отдели едновременно и от единия, и от другия — т. е. да представи „творбата” максимално ....обективистично. Всъщност преводът оставя читателя да осмисля не разказ или препис, а самата мисъл на автора. Ето как го представя Бибихин. Той препредава писмото на големия руски историк на културата и литератор А. М. Михайлов към проф. Фр. Рьоди, в което авторът на писмото споменава за голям немски естествоизпитател от началото на 20 в., който изказа безкрайната си благодарност за възможността да изучава древногръцкия език още в гимназиалния курс, което му е подарило цялата интелектуална култура — т. е. способността свободно да разполагаш със своите духовни сили. Особеният акцент в тази благодарност е бил сложен върху т. нар. „частици”(руско), т. е. елементите на думата — сферата на най-изтънчените модалности, които собствено и подреждат, определят връзките между частите на текста и смисъла един с друг. По този начин тази тънка, модална сфера разкрива и определя отношението на автора към написаното от него. „Частиците”, определят в края за какво служат „изкуствените философски думи” и правят всичко гъвкаво и послушно на хода на мисълта.

Буквално ден преди смъртта си А. Михайлов дописва казаното — ние не превеждаме в никакъв случай „смисъла” на текста — защото смисълът непрекъснато се променя заедно с нашето тълкуване на текста във времето, но още по-малко превеждаме и само донякъде терминологическата система на текста — или стилистически-интенционалното в текста — но чрез увереността на интуицията си „отнемаме” нещо от текста. [**].

У самия Бибихин преводът, обаче, остана дистанциран от първоизвора. Възможно е именно поради изключителното внимание и старателност да остави, както той казва, речта на Хайдегер да бъде самообяснителна, да може сама себе си да изяснява.

Мисля, че преводът на Д. Зашев успя да преодолее свещения ужас на преводача без да оставя автора зад стъклото на чисто граматически-терминологически ...преразказ.

Без да избягвам опасността от вулгаризация, даже напротив, именно чрез вулгаризацията — тази на социологията на знанието и културата — преводът не представя автора, не го поставя някъде на една предварително монтирана и осветлена с прожектори сцена да играе уж своя собствена игра, а скрит в суфльорската будка в действителност да води спектакъла както може.

Четенето на този род „преводи” напомня по-скоро пътуване в един напълно непознат град по време на блокада или след природна стихия — градският ред не просто е нарушен, а взривен и няма никакви показалци и стрелки, а ако ги откриваме, то те нищо не показват и не назовават.

В руския превод е направен опит не да бъде „възстановен редът” , т. е. на всички думи, „частици”, запетайки и тирета да бъде установено едно единствено и непоклатимо място и време, а читателят да се откаже изобщо от наивната си представа за текста като за добре подреден град, маршрутите из който са ясно обозначени и безпроблемни.

Предложено е нещо като „хвърляне във водата” — който ще изплува, ще започне да чете, понеже „речта на Хайдегер е самообясняваща се” (В. Бибихин). Който ... не изплува просто се отказва, остава завинаги вън от текста. Тази жестока стратегия, не само според мен, но и според самия В. Бибихин се дължи на руския език, който в никакъв случай не помага на давещия се.

Д. Зашев успя без да подрежда нещата в строгата и дидактическа логика на превода, т. е. на препредаване на смислите и нюансите, да задържи странната топонимика на хайдегеровия текст. Преводът колкото и да оставя текста на Хайдегер „у себе си” насочва, но не подсказва маршрута. Оставя да бъде четен. Според мен не само от хората с брилянтна лингвистична и философска подготовка.

Само в една точка преводите, които имах възможност да „огледам” се срещат неслучайно и не поради езикови съвпадения и случайни смислови съвпадения или разминавания.

Това е единственият „термин” който, Хайдегер назовава с тази дума — Dasein. У Бибихин той наистина е преведен, подменен, дори редуциран до руското „присутствие” (присъствие), докато Д. Зашев оставя превода отворен в една поредица бъдене-ето-на. И единият и другият в случая нарочно избягват опита на предходните преводи — както в руския, така и в българския случай. Оставят нещата радикално отворени в рамката на Хайдегеровото питане за света. Но моят руски оставя въпрос — битието и бъденето не са ли свързани с присъствието[***]. Едното е нормативно-трансцендентно, другото — всекидневно-налично.

Бих искал да задам, разбира се, съвсем риторически въпрос, а защо българската дума присъствие не би могла да бъде включена — като възможност в превода. Дали присъствието, а не заставане на определени и дори втвърдени „статусни и рангови” места не е смислово доближаване до „сложния” текст на Хайдегер.

Възможно е да не съм прав, но в случая имаме точно такова „наслагване” на уж близките възможности, които поставят между езика на Хайдегер езика на превода. При-съствие именно спира движението, оставя го „налично”.

Едно време бяха приети формулите от типа „учението на”, или „Хайдегер ни учи на”.

Хайдегер в този смисъл не учи.

Тук бих си послужил с една метафора на „при-съствието”. В класа.

Учителят в началото на часа установява това присъствие като пита по списъка — еди кой си на лице ли е. И получава отговор — тук съм, тук. Дори жест — дигната ръка. Както и отговора на другите присъстващи — няма я/го.

Този род питане е еднозначно. Установява наличието. Но ето урокът продължава и учителят забелязва че един от учениците „не внимава”, заел се с нещо свое, или просто е „отнесен” въпреки наличното присъствие. Обикновено, следва санкция. Но понякога има и странни изключения. Ученикът, помолен да повтори, казаното от учителя го прави перфектно, както се казва „мот’ а мо”.

Тази двусмисленост на присъствието, което е и налично, и различно едновременно се схваща в „бъдуване-ето-на”. Преводачът в случая — Д. Зашев — успява да предаде едновременно и непълнота на превода и неговата затвореност в урока, където няма налични сведения и знания, единствената стойност на които, е тяхното безпроблемно усвояване от учениците.

Урокът на Хайдегер, ако изобщо може да се говори за такъв, създава ситуация, в която учениците и учителят знаят заедно нещо, което не могат да знаят поотделно.

Тук стигам и до социологията.

От известно време тя е в криза. Дисциплинарна, легитимна, теоретично, методична.

Но главно в кризата на липса — на теория, на съобщение, на внимание, но най-вече на критика.

Дори и тук стигна смътното предчувствие за нещо такова. Но в един изключително прагматичен и дидактичен план — социолога и социологията никой не ги слуша. Преди известно време тази нечуваемост се обясняваше пак с липсата — на съответната култура у разпитваните, на необходимата техническа прецизност и тем подобни. Смяташе се, че социологията трябва само да констатира наличното присъствие, спряно в една точка и нямаше никакви предходни и последващи „обстоятелства”.

Днес нещата се изясниха — няма съобщение, има ехо, препредаване на вече съобщените откъдето трябва новини и констатации.

Би могло да се каже, че текстът на Хайдегер, написан преди 80 години разкрива извора на това препредаване. Социологът не пресъства, не пребивава, но е налице. Може да бъде сбъркан със статива на телекамерата.

Текстът на Хайдегер, преведен от Зашев, подсказва на социологията вариант. Дори и да приемем след Лиотар, че епохата на големите разкази свърши, не са свършили разказите.

Разказът, обаче не е вердикт или инструкция. Не е лицемерен диалог на „акторите” на осветената от прожектори публичната сцена. Разказът оставя нещата да присъстват без да им бъде взето „биването”. Или не оставя. Разказването от този тип наистина не е гарантирано — нещата в техническото им съвършенство много бързо изчерпват възможното различие в продължаването на живота към.

Съобщението на социологията е разказ за такива възможни продължения дори и тогава, когато наличната ситуация е изчерпана, цялата е „запечатана”.

Забележка: Обработен вариант на изказването на Дмитрий Варзоновцев от конференцията На път към Хайдегер. Аудио-документът е достъпен тук.

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а