литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  
Гергана Попова
Звеноводката Радка и по-късните пиратки
2. Възвърнатите тела




Репродуктивното тяло

Началото и средата на 50-те години бележат кулминацията в развитието на този тип „социалистически феминизъм”. Въпреки прогресистката реторика, оттам нататък движението му може да бъде описано като известна форма на упадък, като отстъпление на оптимистично-модернизиращата комунистическа програма, както спрямо природните закономерности и изисквания, така и по отношение на легитимираните от досоциалистическата традиция, ценности.

На първо място, към края на 50-те години твърдо се изоставя амбивалентния дискурс относно майчинството, отглеждането на децата и грижата за личния живот. Все по-рядко ударничките в репортажите се гордеят с липсата на време, отделяно в семейството. Държавата започва да усеща липсата на човешки ресурси — явление, което ще се изостри през следващите десетилетия. През 1951 г. в. „Известия” обнародва „Указ за насърчение на раждаемостта”. Наред с добавките на заплатата при раждане на всяко следващо дете, Указът въвежда т. нар. „ергенски данък”.[1] Нелеп от психологическа гледна точка и практически неадекватен в опита с административни мерки да разрешава сериозни социални проблеми, той представлява мълчаливо признание за грешките в догматичното прилагане на утопичните еманципаторски манифести.

Извеждането на жената от семейния коловоз и необмисленото й (принудително) отклоняване от майчинската роля предизвиква сериозни смущения в естествения демографски процес, който в перспектива заплашва да лиши социалистическото строителство от фундаменталния за него човешки материал. Осъзнаването на тези неочаквани последствия от еманципацията инициира — към края на 50-те и началото на 60-те години — мощна кампания за стимулиране на раждаемостта. Освен на привилегиите, предвидени за майките и многодетните семейства, тя се базира предимно върху изпитаното масирано налагане на привилегированата в момента образност и дискурс. Медиите поместват снимки и репортажи за щастливи многодетни семейства, а в рамките на особено употребявания от комунистическата пропаганда контрастен прийом се заклеймява поредния отрицателен „антисоциалистически” герой — „еднодетния” родител, който воден от егоизма си, пренебрегва не само душевното развитие на своето дете, но и благото на обществото.

Постепенно, социалистическите идеолози изоставят „архетипа на мълчанието” по отношение на проблематичните топоси от интимната сфера — децата престават да се раждат „от само себе си”; семейството прекратява безпроблемното си съществуване като съюз между другари, чийто общ мироглед има заклинателната сила да го удържа при всички обстоятелства. Мелодраматичният патос срещу разводите и изневерите, законовите мерки и общественото порицание на изоставили семейството си съпрузи, рецептите за укрепване на брака, съветите за възпитанието и отглеждането на децата в печата визуализират двусмислената ситуация на българката, разкъсвана между символните трудови постижения и подвъпросното си битуване в частната сфера. Пропагандните акции преповтарят старите заглавия със съвсем нов тезисен материал: „За издигане ролята на жените в изграждането на развито социалистическо общество”: „Да се осигури подходяща работа за всички работоспособни жени и повече свободно време за майките...”;[2] „Активни строителки на социалистическо общество”: „Трудовата активност на жените трябва да се съчетае хармонично с майчинството — тази тяхна високоблагородна социална функция и неотменен дълг към човечеството...”[3]

Драстичният спад в интензитета на ударническата реторика и изместването й от архетипния дискурс на репродуктивната женственост отбелязват сериозното отклонение на комунистическия проект в регресивна спрямо универсалистко-рационализиращия му замисъл насока. Безрезултатната трудово-героистична дейност на жената започва да губи символната си значимост пред реалната заплаха от драстично свиване и застаряване на населението. Монополното присвояване на поливалентната женска активност от трудовата сфера бива нарушено от засилена пронатална политика, разгъваща се в три основни линии:

1. Принудително-ограничителна. Тя се изразява в опита чрез санкции (ергенски данък), забрани (на абортите, разводите и незаконното съжителство) и ограничения (върху употребата на контрацептиви и половата просвета)[4] да се отведе сексуалната енергия към изчистения от чувственост и еротика възпроизводителен акт. Инструменталната насоченост на половото сношение към неговия бъдещ продукт придава необходимото оправдание на — иначе смущаващите социалистическото мислене — сексуални отношения. Дейностите по правене на деца и производство на блага се изравняват в една стерилна продуктивност, съгласуваща антихедонистичната комунистическа нагласа с демографските изисквания.

2. Социална. Наред с изграждането на детски домове и градини и освен добавките за всяко следващо дете, на българката са предоставени редица социални привилегии (отбелязани още в Димитровската и разширени в новата Конституция)[5] — от 120 дни до 1 година платен и от една до две години неплатен отпуск за отглеждане на деца,[6] запазване на работното място след изтичане на този срок, платени отпуски в случай на болест на дете. Подсигурявайки жената-майка, тази стабилна система от преференции върху нейния труд сериозно накърнява полово-унифициращата социалистическа догматика.

3. Идеологическа. Акциите по включване на жените в традиционно мъжките производствени отрасли се заменят с тези, призоваващи ги към изпълнение на майчинския им дълг. Разчита се ефектът на медийната популярност и съзнанието за идеологическа праведност да надделеят над незадоволителната икономическа рамка и да върнат жената към нейните репродуктивни и възпитателни функции. Този опит променя картографията на йерархически натовареното „женско” пространство и от началото на 60-те години многодетната майка все по-последователно отвоюва от ударничката централното й място в него.



* * *

Наред с идеологическия обрат към повторно издигане ролята на майката, но и като следствие от него, социалистическата жена се „оженствява” в още един пункт. Фокусирането върху нейните физиологически особености довежда до преосмисляне на мястото й в редица тежки трудови сфери. Грижите за здравето и репродуктивните способности на жената поставят под въпрос твърде отдалечените граници на нейния професионален обсег. Макар и далеч по-мълчалив в сравнение с широкомащабната кампания по насърчаване на раждаемостта, от края на 60-те години започва един процес по изключване на жените от някои промишлени области, в които преди едно-две десетилетия те са били почти принудително вкарани.[7]

Това движение набира скорост през 70-те и особено през 80-те години и въпреки социалната си значимост, то представлява както поредно отстъпление спрямо комунистическите идеи за женско равноправие, така и очевиден симптоматичен показател за променената констелация в обществото, изправено пред невъзможността идеологическата доминанта да удържа абсолютистката си мощ.



Легитимирането на майчинството, макар и в метафоричните му отношения с характеристиките на трудовото производство, издълбава процепа, през който полово обособеното тяло с неговите потребности, идиосинкразии, разграничителни маркери осъществява триумфалното си завръщане в едно по презумпция отричащо го общество. В историята на социалистическото и комунистическо движение „женският въпрос” винаги е заемал средищно място не само със социалните си импликации, но и поради органичната си обвързаност с идеята за създаване на един полово неутрален, трудов субект. В този смисъл, дори и частичният отказ от женска еманципация в партийната загриженост към сексуално и телесно заредените майчински функции, подрива в дълбочина основите на комунистически изграждащото се общество.



Печатите

Проектът по полово обезличаване на жената протича донякъде последователно единствено в посока на нейното дееротизиране и лишаване от външните белези на женствеността й. Второто българско женско списание — „Лада”, започва да излиза през 1959 г.[8] То е концентрирано около проблемите на модата и социалистическия бит и като цяло леко се разграничава от очертаната от „Жената днес” линия на излагане на тематичните социалистическо-женски приоритети. Всъщност, и двете издания демонстрират известни лавирания спрямо ригоризма на 50-те. В тях се появяват снимки на „живи” модели (особено в „Лада”, където визуалният материал е с доста добро качество и дори преобладава над текстовия) и статии по модни въпроси, които макар и обговорени в задължителния пейоративен тон[9] изпълняват информативната си роля спрямо женската аудитория, запазила (или възобновила) своите традиционни интереси. През периода 1966-1968 г. там дори започва спорадичното поместване на снимки на момичета в къси поли, въпреки противодействащите съвети относно ограниченото им „използване”.

Според екзегетически резултатното медийно правило на тоталитаризма, засиленото негативно обсъждане на който и да е феномен от обществения, културния или политически живот обикновено се явява достатъчно сигурен симптом за неговото повсеместно присъствие. Строгата критика на тесните панталони и късите поли, най-вероятно отговаря на масовата им употреба. Сексуалната революция на 60-те рефлектира като бегъл отзвук, включително и у нас. Телата на момичетата се разголват; дори през лятото на 1967 г. се провеждат редица „черноморски” конкурси „Мис”, а от есента датира и първия (след 1944 г.) „Мис България”, където е избрана Бранимира Антонова. Още същата година, обаче, е решено, че тези конкурси прокарват западно влияние и с тях е приключено.[10]

Наред със статиите и писмата на читатели, пълни с предложения как да се противодейства на новата нездрава мода, властта не закъснява с наказателно-превантивните си акции. Спрямо девойките с минижупи се прилага една специфична техника, опитваща се да превърне моралното възмущение от техния облик в реален отличителен знак като върху голите им бедра се поставят печати, отбелязващи дължината на късите поли. Тези моралистични „клейма” не достигат до жестокостта на използваните в историята телесни нагледи за престъпления от рода на жигосването, ослепяването, отрязването на ръка и т. н., нито до силата на отлъчване на опасните и изключени от обществото групи чрез трайни видими белези като звънците на прокажените, еврейските звезди и др. Така или иначе, печатите по женските крака, макар и „краткотрайни” и с изцяло символичен характер черпят сугестивната си мощ именно в референциалната връзка с методите на дамгосването. Предназначени едновременно да възпират и унижават, те онагледяват източника на собствеността върху индивидуалното човешко тяло, неговото категорично овладяване от паноптично проникващия партиен апарат.

Все пак дамгосващите жестове се оказват най-приемливата и безболезнена репресивна мярка на властта спрямо аморалните индивиди. По-закоравелите от тях — между които и редица девойки с нетрудови доходи — поемат към единствения вече лагер в Белене. Представени като проститутки,[11] тези момичета в повечето случаи се отличават единствено със своя провокативен външен вид и държание. Така или иначе, тъй като проституцията не е криминализирана, а лагерите са официално закрити през 1961 г., те са изпратени в Белене или просто изселени извън София по силата на чл. 14 от „Указ на Народната милиция”[12] и на една нова поправка в Наказателния кодекс от 1968 г., според която пълнолетно работоспособно лице, което продължително време не се занимава с общественополезен труд и живее от нетрудови доходи, придобити по непозволен или неморален начин се наказва със задължително заселване или с поправителен труд.[13]

Въпреки това, всички опити девойките да бъдат отказани от грижите за външния си вид, след края на 60-те години се оказват неуспешни. Сякаш последният изблик репресивна мощ изчерпва ресурите на властта да овладява ефикасно импулсите на тялото, неговите подновени претенции.



Тихите победи на модата

„В модата — основен законодател, валиден за всички социалистически страни е постоянната група по култура на облеклото към СИВ” — подчертава сп. „Лада” през 1971 г.[14] „Легалната” функция на посочения „културен” орган е да създава достъпни за масова употреба облекла, които, базирани върху принципите на „простотата, изчистеността и удобството”, а като реален образец — върху народните носии, са пригодени да изразяват моралните добродетели на социалистическите жени и да улесняват трудовата им активност. Социалистическото демократизиране[15] на модата върху тази основа в превод означава, че на българката се предлагат единствено мрачни, развлечени и еднотипни дрехи. Скривайки и обезформявайки тялото й, те отразяват високата консистенция на комунистическа душевност в обратно пропорционалната зависимост, че колкото по-невзрачно и незабележимо изглежда жената или девойката, толкова по-здрав е нейният морал и идеологическа преданост.

Тази парадигма се спазва относително безпрепятствено до средата на 60-те. След този период, независимо от регресивните властови движения през 1968–1970 г. българската жена, без идеологически да отхвърля партийната намеса върху тялото и телесното си поведение, практически проявява все по-силен интерес към видимите аспекти на женствеността си. В изследването си върху младежта на 60-те години Минчо Семов укорително обобщава:

„... Това дава повод да се напомни на девойките, че за срещата с младежи, те не трябва да се задържат повече пред огледалото..., не бива да забравят, че белите полета в мислите и знанията, паузите в разговорите, предизвикани от невежество, вялостта на диалога, породена от това, че няма общ език, че няма какво да си говорят, имат още по-тревожно значение и следите, които оставят, трасират пътя към разочарованието и раздялата.”[16]

Друго социологическо проучване, направено в Стара Загора в началото на 70-те, констатира, че младата жена отделя огромна част от свободното си време в гледане на телевизия, кино, в посещения на заведения за обществено хранене и посрещане на гости — през работен ден — около час и половина, в събота — около три часа, а в неделя — около четири. За сметка на това, процентът отделено време за художествена самодейност, научно-техническо творчество и повишаване на професионалната квалификация е нищожно малък спрямо горните данни — 1–2 минути на ден.[17]Тези статистически данни сочат, че жените напускат, изравняващата ги с мъжете, област на професионални, трудови, творчески вълнения и се обръщат към традиционно женските си интереси — развлечения, козметика, мода. Въпреки вложените в еманципационния проект усилия, все повече жени предпочитат несериозния разговор пред трудовите задължения, гледането на филми пред обществено-полезната дейност, опитите за разкрасяване пред идеологическата подготовка. Действително, настоящето поколение партийни функционерки: Дража Вълчева, Станка Шопова, Людмила Живкова поддържа, както духовния идеал за развитие,[18] така и образцовия външен вид на социалистическата жена — стегнати в изряден кок коси; старомодни сиви, кафяви и бежови костюми с високи яки и дълги, почти до глезените поли; студено, асексуално излъчване. Изискванията на този идеален архетип, символизиращ комунистическата незаинтересованост от антисоциалната сексуална атрактивност, обаче, престават да определят манталитета и външността на по-младите девойки. Те отказват да се задоволяват с прибраните коси, строги костюми, аморфни поли, развлечени гащеризони, загърнати блузи и независимо от пазарния дефицит се ориентират към дрехи, подчертаващи техните форми, провокиращи с една недвусмислена еротика. Постоянно актуализираните, патетични критики на това явление свидетелстват единствено за неговата резистентност и всеобхватност.[19]

Модата напуска статута си на тема-табу и навлиза в регистъра на широко обсъжданите и заклеймявани явления. През 1973 г. под съставителството на Надежда Рускова излиза първата книга на български език, посветена изцяло на тази тема; през 1982 г. Любомир Стойков издава първата българска монография върху модата. И двете — „Чаровната диктаторка” на Стойков, и сборникът от преводни съветски статии, „Модата за и против” на Рускова използват еднотипен подход по отношение на западната мода. Те я разглеждат като инструмент за манипулация на общественото съзнание, отклоняващ го от съществените социални проблеми към играта на привидности. Обратно, според тях социалистическата мода не се стреми да привлича вниманието върху себе си, а единствено да служи на комунистическия човек при изпълнението на неговия обществен дълг и задачи. Ангажиран с тях, той остава равнодушен към повърхностните приумици на западните дизайнери.[20]

През 1982 г. излиза още една българска книга за модата — „Подчиненото въображение” на Владимир Несторов. За разлика от останалите, познати у нас социалистически автори, Несторов се отказва от буквалното идеологическо заклеймяване на феномена мода. „Подчиненото въображение” използва структуралистическа методика при обговарянето й, представяйки я в качеството на добре структирирана под-система, задоволяваща определени функции в общата система на буржоазното общество. В този теоретически контекст, модните образи се разглеждат като празни форми, в които се влага нужното послание. Несторов предлага тази сугестивна функция на модата да бъде използвана за целите на социалистическото общество като се намери такъв метафорически начин на обозначение, с помощта на който актуалните задачи на социалистическото общество да се преведат на езика на модата.[21]

Българският социализъм, обаче, се въздържа да прибягва към пропагандния потенциал на модата и независимо от опита на Владимир Несторов за по-гъвкава рефлексия върху нейните функции и език, до края на съществуването си, запазва подозрително отношение към нея. Модата — или поне западната мода — бива критикувана в няколко основни пункта:

1. Поради аморализма на моделите, които привежда в употреба от 50-те до 80-те години. Тесните панталони, късите поли са това, от което социалистическото общество се опитва да избяга — дрехи, сексуализиращи тялото, придаващи му вид, способен да привлича, да отличава, да събужда желание. Колективистичната идеология на тоталитарния социализъм отрича всеки индивидуален изказ или облик, възприемайки го като несъгласие със своите императиви и наред с това заклеймява както изблиците на сексуално влечение, така и способите за възбуждането му. Късите поли носят порива към индивидуализация на фона на еднотипната безформена социалистическа конфекция и наред с него — еротизиращата видимост на тялото. Затова се оказват „двойно” обществено опасни. В статията си „В какво се състои спорът” Мира Тодорова посочва:

„Една минипола, признаваме не може да застраши социализма, нито една дълга „мъжествена” коса. Но един милион къси поли плюс един милион дълги коси — та това е нашата младеж!... Отново се чуват гласове: „Но къде пък е причинната връзка между късите поли (тук ги взимам като символ изобщо на крайностите в модата) и изпълнението на обществения дълг? Нищо не ни пречи да си се обличаме както ни хрумне, а иначе да си вършим работата.” Там е въпросът, че пречат много неща. И че невинното на пръв поглед прекаляване в обличането може да се превърне от смешна деформация, внушена от модата в капитално-трагична деформация на самия човек.”[22]



Носенето на неприлично облекло не е въпрос на личен избор, защото „личен избор” е категория, абсолютно несъвместима с комунистическите ценности. И макар че, Мира Тодорова не успява да дефинира загадъчната причинно-следствена връзка между мини-полата и неизпълнението на обществения дълг, в системата на социализма такава връзка очевидно съществува, макар и понякога на границата на разума и заклинанието.

2. Поради аполитичността си. Приема се, че модата подменя интереса към реалните социални и политически проблеми с фиксирането върху нейните постоянно сменящи се образци.[23] Модата символизира лесния път на конформизма, удоволствията, красивите привидности. Ако за каления боец, този път е изначално отрязан, то емоционално и идейно незрялата младеж бива сериозно застрашена от хедонистичните му внушения. Поради аскетичния комунистически приоритет на означаемото над означаващото, на идеите над плътта, на труда над консумацията, на вътрешното усъвършенстване над външната привлекателност — срещу динамичната, атрактивна образност на модата, социализмът успява да противопостави единствено добре познатата революционна реторика. Лишена от подкрепата на репресивния тоталитарен апарат, неговата стратегическа битка срещу влиянието на модата върху младежта е предварително изгубена.

3. Поради чуждопоклонничеството, до което отвежда. Специалисти по пропагандата, партийните автори си дават сметка, че освен като средство за печалба — от една страна и механизъм за овладяване на социалната и политическа енергия на младежта — от друга, модните елементи изпълняват ролята и на реклама на буржоазния начин на живот.[24] Социалистическите идеолози винаги са изпитвали известно пренебрежение, както към несъзнателното като част от психичния апарат, така и към сугестивния потенциал на образа да въздейства върху него. Докато през годините, западното мислене изучава и използва способността на символа чрез единичния (арте)факт да предава многопосочни и цялостни внушения, комунистическият тоталитаризъм се задоволява да репродуцира едни и същи послания в лишени от плътност алегории. След смекчаването на режима, сблъсъкът между алегоричната пропагандна машина на социализма и метафоричните знакови системи е с относително предрешен резултат.



Спортното тяло

Към края на 70-те и началото на 80-те години в галерията на легитимните социалистически тела се появява нов персонаж — спортното тяло. В общи линии цялата българска преса следи и представя успехите на Стефка Костадинова, Таня Богомилова и състезателките по художествена гимнастика. Но въпреки че, както открито „женската” художествена гимнастика, така и плуването и леката атлетика подчертават не само уменията, но и физическите дадености на спортистките, визуалните им репрезентации в уникалното за социализма облекло — бански, шорти, тениски и трика — не променят съществено представата за функциите на тялото на комунистическата жена. Спортните подвизи се възприемат като специфичен вид комунистически героизъм, спортните тела — като изграден от силата на комунистическия дух физически конструкт, като представителен алегоричен образ на победния социалистически строй.[25]

За дисциплината, тежкия физически режим и контрола върху състезателките в школата на Нешка Робева се носят легенди и евентуалното еротично отношение (поне публично) към привлекателните й възпитанички е горе-долу толкова адекватно колкото проявата на желание към някоя комунистическа статуя. Както във всички области на социалистическия живот в успехите на българските спортистки Партията отново открива себе си. Телата им са само случаен знак — и тази нарцистична идеологическа нагласа е съвсем директно изразена на две от срещите на Тодор Живков с гимнастичките:

„Вашият успех в Страсбург отново доказа, че нашата художествена гимнастика се развива и израства в резултат на изключително благоприятните условия, които БКП и социалистическото общество създадоха и създават за масовата физкултура и оттук за нови постижения в спорта.”[26]


„...Във Виена бе постигнат най-високият връх на българския социалистически спорт на европейското първенство. Този успех е плод на непрестанните грижи на Партията…

Вие треньорките и състезателките по художествена гимнастика доказахте, че отлично разбирате смисъла на партийната стратегия и творчески я прилагате. Именно това ви нарежда сред първенците на строителите на социализма.”[27]



Упорството/b>

В известна степен, още от средата на 50-те, социализмът стъпаловидно започва да отстъпва от строгото реализиране на своя еманципационен проект. С идеологическото съгласие на властта, на първо място е възстановен престижът на майката, на второ — жените са пренасочени към трудови отрасли, приспособени към техните физиологически особености. Тази партийна грижа за женското тяло, обаче, в никакъв случай не засяга неговата еротизация, обратното присвояване на външните атрибути на женствеността. Упоритата борба на социализма с модата е само аспект от по-широката еманципационна програма, непредвидено стагнирана от повърхностната, мълчалива готовност на множеството българските жени и девойки да подменят своя социален и трудов възход срещу възстановяване правата на експроприираната им женственост. Действително от средата на 60-те години, жените правят сериозни и все по-успешни опити да освободят телата си от рестриктивните комунистически императиви — дори в края на 70-те и през 80-те в лицето на Аня Пенчева, Катерина Евро и т.н. се появяват първите секссимволи, добили известност благодарение на външността си. „Редовите” девойки излизат на улицата с грижливо оформени прически, разпуснати коси, бретони и къси поли, които не само целят да подчертаят сексуалната им привлекателност, но и обозначават техния стремеж към развлечения и дезинтересованост към ценностите и порядките на социалистическото общество.

Без да може да предотврати този процес, тоталитарната система успява да го удържи в известни граници. Идеологическите ограничения, които практически рядко се спазват, все пак, възпрепятстват оценностяването на женската красота и сексуален магнетизъм като основни характеристики на успеха. Горепосочените секссимволи са изключения; до минимум са сведени и възможностите жените да печелят единствено благодарение на привлекателната си визия; манекенската професия е напълно маргинализирана. През 1982 година общо три манекенки представят най-голямата социалистическа „модна къща” — „Център за нови стоки и мода”, а не много по-различно е положението в „Божур”, „Рила” и „Валентина”.[28]

В синхрон с идеологическите фактори, пазарният дефицит също действа като ефективен регулатив на възраждащия се и нарастващ интерес на жените към външния им вид. По магазините липсват раздвижени облекла, гримове, аксесоари, социалистическите модни списания, освен че предлагат остарели модели са в недостатъчен тираж, а западни — в лицето на „Бурда” се допускат за разпространение едва в средата на 80-те.

Социалистическото управление започва с откровеното намерение да изравни правата и задълженията на двата пола „във всички области на стопанския, държавен, културен и обществено-политически живот”. То ограмотява българката, праща я в гимназиите и университетите (нерядко по квотен принцип), бори се с предразсъдъците за нейната непълноценност, създава й възможности за реализация, приравнени с мъжките. В общи линии, българските жени почти без усилия придобиват равноправие, към което западните женски и феминистки движения се стремят в продължение на десетилетия. Този бърз прогрес, разбира се, не минава без своите негативни импликации. Пренебрегвайки половите специфики и потребности на жената, социалистическата система е заплашена от неизбежен демографски срив, а в по-личен план — изправена срещу еманципационните си резултати в лицето на една вечно бързаща жена — дискомфортно разкъсана между отглеждането на децата, домакинската работа, трудовото ежедневие и в отделни случаи — обществените задължения. Въпреки опита си да освободи жената от „домакинските окови”, в патриархалното българско общество, заварено на Девети септември, този основен комунистически тезис е възприет, до известна степен, като теоретично пожелание. Резистентният патриархален слой оказва мълчалива съпротива на опита за поделяне на домакинската работа между двата пола, тя остава приоритет на жените и към нея се наслагват останалите им задължения. Давайки си сметка за сериозните обществени последици от своята еманципаторска дейност, социализмът постепенно капитулира както по отношение на част от идеологическите си виждания, така и в някои от вече спечелените, практически битки за полово равнопоставяне. Работещата жена-майка заменя ударничката като идеален женски образ, на жените са предоставени социални привилегии, отличаващи ги от мъжете.

Грандиозният социалистически проект малко по малко се трансформира и стеснява своето поле на действие, ограничавайки се предимно в спазването на политическите си приоритети и донякъде идеологията — в случая в нейните де-еротизиращи и антихедонистични аспекти. Жените и женските тела могат да бъдат деликатно „отчетени” с преференциите на майката и изкарването си от тежките отрасли на производството, но до последно — или поне до времето на „перестройката” — на тях им е забранено да влизат в ролята на обект на желание. Въпреки сериозните практически загуби, които системата претърпява в усилията си да предотврати повторното сексуално галванизиране на индивидуалното женско тяло, това е една от малкото изходни точки, в които нейната идеологическа траектория остава относително непроменена.









  
Накратко
За дисциплината, тежкия физически режим и контрола върху състезателките в школата на Нешка Робева се носят легенди и евентуалното еротично отношение (поне публично) към привлекателните й възпитанички е горе-долу толкова адекватно колкото проявата на желание към някоя комунистическа статуя. Както във всички области на социалистическия живот в успехите на българските спортистки Партията отново открива себе си.

Още сведения

публикувано на вторник, юли 17 @ 21:04:11 EEST изпратено от grosnipe

Подведено под:
Блок за жените | * | културология |

4344 прочита

Бележки под линия:

[1] Виж Гл. I. 1. „Сексуалното тяло”.

[2] „За издигане ролята на жените в изграждането на развито социалистическо общество”, Работническо дело, 07.03.1973.

[3] „Активни строителки на социалистическо общество. Приветствие на др. Пенчо Кубадински по случай 8-ми март”, Работническо дело, 08.03.1983; Виж още: „Труд и творчество — в името на социалистическа България. Трета национална конференция на Движението на българските жени”, Работническо дело, 12.05.1979.

[4] Виж Гл. I. 1. „Сексуалното тяло”.

[5] Виж Конституция на НРБ. София: Държавна печатница, 1949, Глава VIII, чл. 72; Конституция на НРБ: „Глава III, чл. 37. Жената майка се ползва с особена закрила и грижи на държавата, на стопанските и обществени организации като й се осигуряват отпуска преди и след раждане при запазване на трудовото й възнаграждение, безплатна акушерска и медицинска помощ, родилни домове, облекчаване на труда и разширена мрежа на детски заведения, на предприятия за комунални и битови услуги и за обществено хранене.”, Държавен вестник, 18.05.1971.

[6] „Указ за насърчаване на раждаемостта“, Държавен вестник, 09.01.1968; „Правилник за прилагане на „Указ за насърчаване на раждаемостта“, Държавен вестник, 16.04.1968.

[7] „За издигане ролята на жените в изграждането на развито социалистическо общество”, Работническо дело, 07.03.1973.

[8] Още преди това — през 1958 се появява и сп. „Модно облекло”.

[9] „Късите рокли разкриват възрастта”, Жената днес, бр.8/1966, с. 20; „Да носим или не панталони”, Жената днес, бр.4/1960, с. 16.

[10] „Първата „Мис „България” видяла последна Леа Иванова жива — интервю с Бранимира Антонова”, „Сензация”, 11-17.05.2004.

[11] Виж „Без труд няма истински живот”, Работническо дело, 11.02.1968.

[12] Виж Гл. II. 1. „Трудовите общежития”, бел. 186.

[13] Наказателен кодекс. София: Наука и изкуство, 1969, „Особена част, Глава Х. Престъпления против реда и общественото спокойствие, Чл. 329.”

[14] Лада, март/1971, с. 4.

[15] „С установяване на социалистическия строй настъпва истинското разкрепостяване на модата”, Любомир Стойков, Чаровната диктаторка. София: Народна младеж, 1982, с. 36.

[16] Минчо Семов, Младежта през 60-те години. София: Народна младеж, 1982, с. 70.

[17] „Новото ежедневие на българката”, Младеж, бр.7/1970.

[18] „Висока идейност, бдителност и непримиримост към буржоазната идеология, неуморно изучаване на проблемите на марксистко-ленинската теория на общественото развитие.” — е характеристиката, която един, попълнен през 1972 г. формуляр дава на секретаря на Окръжния комитет на БКП в Пловдив — Дража Вълчева. Цит. по: Димитър Стайков, Иво Инджов, Павел Гоневски, Иво Тасев, Росен Янков, „Как Радка стана пиратка”, 24 часа, 06.03.1999.

[19] Виж Мира Тодорова, „В какво се състои спорът”, Лада, октомври/1973, с. 2; Мира Тодорова, „Модата — това сме ние”, Лада, декември/1973, с. 2; Стоян Михов, „По дрехите посрещат, сине”, Младеж, бр.7/1973, с. 63.

[20] А. Мидлер, „Маклюенизмът в съвременната мода” — В: Модата за и против. Съст. Надежда Рускова, София: Наука и изкуство, 1975, с. 131–144; К. М. Кантор „Модата като стил на живота”, Пак там, с. 145–212; Любомир Стойков, Цит. съч., с. 36, 51–52.

[21] Владимир Несторов, Подчиненото въображение. София: Отечествен фронт, 1982, с. 19, с. 32, с. 150, с. 162.

[22] Мира Тодорова, „В какво се състои спорът”, Лада, октомври/1973, с. 2.

[23] Любомир Стойков, Цит. съч., с. 36, 51–52; Мира Тодорова, „Модата — това сме ние”, Лада, декември/1973, с. 2.

[24] Любомир Стойков, Цит. съч., с. 51–52, 167.

[25] Виж Кирил Захаринов, „Най-впечатляващата”, Младеж, бр.3/1984, с. 58–59.

[26] Тодор Живков, „Победа, извоювана със силата на човешкия дух и със съвършенството на човешкото тяло. Слово на срещата в резиденция „Бояна” със световните шампионки по художествена гимнастика при връчване на високи отличия на състезателки и треньори на 28.11.1983” — В: Тодор Живков, За физическата култура и спорта. София: Партиздат, 1987, с. 295.

[27] „Вдъхновен пример и трудов героизъм в спорта — среща на др. Тодор Живков с прославените български гимнастички”, Маргарита Рангелова, От Ротердам до Амстердам и Мюнхен. София: Медицина и физкултура, 1982, с. 186.

[28] „Как се става манекен”, Младеж, бр.7/1982, с. 36.

Още в тази връзка
· Гергана Попова


Най-четеното в блок Блок за жените:
Слънцето подскача на един лъч


Рейтинг
Средна оценка: 5
Гласа: 3


Възможни оценки

Слаб
Среден
Добър
Много добър
Отличен




Инструменти

Версия за печат  Версия за печат

Препраща на друг  Препраща на друг

"Звеноводката Радка и по-късните пиратки
2. Възвърнатите тела" | | 0 коментара


литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.10 Секунди