литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  
Гергана Попова
Звеноводката Радка и по-късните пиратки
1. Преодоленият пол




Предисторията

На 13.10.1944 — малко повече от месец след девети септември — една от първите законови инициативи на народната власт е приемането на „Наредба-закон за изравняване правата на лицата от двата пола”, която предоставя на лицата от двата пола равни права във всички области на стопанския, държавен, културен и обществено-политически живот.[1] Този нормативен документ поставя неочаквано бърз и решаващ завършек на борбите на българските жени за равноправие, датиращи от Освобождението до 09. 09. 1944 г. От друга страна, преждевременното прекъсване на прогресисткия еманципаторски вектор задава нулевата точка на един нееднозначен исторически процес, в който всяка стъпка към пълното и реално еманципиране на жените по комунистически модел подрива все по-дълбоко пластовете на онтологичната им женственост.

Търновската конституция предвижда универсално избирателно право, но практически изключва жените от упражняването му, тъй като определя обхвата на термина „гражданин” единствено по отношение на лицата от мъжки пол. Освен във властовите органи, на жените се отказва участие и в редица културни и обществени институции, те нямат достъп до създаденото през 1888 г. Висше училище, до повечето свободни професии, не са регулирани правата им за унаследяване, настойничество и т. н. Тази характерна за времето липса на „полово” равновесие предопределя канализирането на зараждащото се и нарастващо женско недоволство в различни „тематични” групи, съответстващи на желаните полета за реализация. Първият проблемен кръг се формира около отказания достъп на българките до образование като относително скоро аспирациите им в тази посока биват удовлетворени — през 1897/98 г. девическите гимназии изравняват броя на класовете си с мъжките, през 1904 г. се унифицира учебният им план, с което отпада формалната пречка за приема на момичета в Университета и те са допуснати първоначално в качеството на слушателки, а после и на редовни студентки в Софийското Висше училище.

Други основни насоки на еманципаторските настроения се очертават около опитите за придобиване на избирателно право и на възможност за упражняване на престижните адвокатска и лекарска професия. Първият се реализира в края на 30-те години, когато след промяна на избирателния закон, лицата от женски пол придобиват ограничено избирателно право, а през 40-те — след многобройни петиции, подписки и дебати им се разрешава да работят като адвокатки.[2]

Тези откъслечни резултати са постигнати по-скоро като рефлекторен ефект от действията на различни политически партии и лагери, заставащи зад определени женски искания, отколкото благодарение на политическата активност на едно организирано феминистко движение. За кратко общата, и поради това максимално приемлива, цел „за интелектуалното и морално повдигане на жената”[3] успява да изиграе ролята на сплотяващ фактор за еманципаторски настроените българки, които през 1901 г. създават Българския женски съюз.[4]

БЖС обгръща нееднородна в идеологическо и политическо отношение маса и това скоро рефлектира върху неговото развитие. Умереното крило на Ана Карима, Мария Джидрова, Санда Йовчева и Юлия Малинова набляга върху социалната и просветителска дейност, докато социалистките още отначало обвързват женската еманципация с програмата на бъдещата комунистическа революция. През 1903 г. социалистическото течение напуска съюза, а няколко години по-късно БЖС претърпява още едно разцепление — през 1909 г. Ана Карима, Мария Джидрова и др. учредяват Съюз „Равноправие”, започват да издават едноименен вестник и експлицират директно гражданските си и политически цели, издигайки искания за равни права на жените. От своя страна, социалистките, обединени около Вела Благоева и редактирания от нея в. „Женски труд”, през 1914 г. формират Социалистически женски съюз, който разглежда проблемите на жените като следствие от експлоататорския икономически механизъм на буржоазното общество и предвижда автоматичното им разрешаване в рамките на социалистическата революция. Програмно предопределен поради статута си на женска апликация към партията на тесните социалисти, СЖС се идентифицира, на фона на останалите женски формирования, с категоричното изместване на женските интереси и идентичност от целите на пролетарската класова борба за икономическа независимост. Обвинявайки неангажираните феминистки в идеологическа безпринципност и склонност към палиативни решения, в противоположност на тях, българските социалистки демонстрират една строго политизирана нагласа, ортодоксално репродуцираща комунистическите идеологеми относно женското равноправие.



Марксисткия феминизъм

„Женският въпрос” съпътства социалистическото движение от самото му зараждане,[5] дори в известен смисъл нерядко го снабдява с нужните политически убедителни аргументи. В текстовете на Маркс и Енгелс жените присъстват не само като особено покъртителна илюстрация на нечовешките трудови условия в буржоазното общество, [6] но и в качеството си на обект на двойно потисничество — класово и полово. На първо място, жената бива експлоатирана в семейството, редуциращо я до инструмент за раждане и отглеждане на деца. „Първото разделение на труда е това между мъжа и жената за създаване на деца” [7] аксиоматично предпоставя „Немската идеология”, а в „Произход на семейството, частната собственост и държавата” Енгелс допълва: „И днес мога да добавя: първата класова противоположност, която се проявява в историята, съвпада с антагонизма между мъжа и жената в еднобрачието, а първото класово потисничество е това на женския пол от мъжкия.”[8] Върху тези първични форми на класово-полова експлоатация на жената се надграждат социалните й ограничения — формалностите на развода, непризнаването на извънбрачните деца, неравноправието при унаследяване, невъзможността да упражнява избрана от нея професия и т. н.

Въпреки отчетливо „феминистичния” си анализ на половия антагонизъм, Маркс и Енгелс упорито настояват за включване на жените в общите работнически и социалистически секции, отхвърляйки идеите за обособяване на автономно женско движение. Този парадокс намира безпроблемното си разрешение в диалектически опосредстващата система на привидно несъвместими противоречия. Действително, жената е подложена на системна експлоатация в семейството, но именно пролетарското семейство свежда подобно потисничество до минимум, тъй като работничката отдавна е изоставила домакинските си задължения, за да се труди във фабриките заедно със своя съпруг.[9] Ако сред заможните класи мъжът печели средства и така гарантира своето надмощие в семейството, в брачният съюз между пролетарии двамата съпрузи работят и печелят наравно. Там липсва и собствеността, запазването на която Енгелс разпознава като определящо условие за възникване на буржоазната моногамия и мъжкото господство. Затова, според неговите предвиждания — след обобществяване на средствата на производство и премахването на класовата експлоатация, жените ще добият равноправие върху усъвършенствания еталон на пролетарското семейство.



Съветският вариант

От марксистко-енгелските рефлексии по „женския въпрос” Ленин наследява както съзнанието за необходимостта от премахване на домакинските задължения на жената като единствена основа за пълното й освобождение, така и отрицанието на самостоятелното феминистко движение. Въпреки известни разногласия в средите на комунистическите активист(к)и, след социалистическия конгрес в Щутгарт, Ленин безапелационно обобщава, че в кампанията за избирателни права на жените (едно от основните искания на феминистките движения от периода) трябва да се отстояват единствено принципите на социализма.[10]

След победата на Октомврийската революция, класовата солидарност на жените с половия враг е „възнаградена” и промененото им положение дава пореден довод на Владимир Илич в пропагандната му борба с капиталистическия свят:

„Вземете положението на жената. Нито една демократична партия в света, нито в една от най-напредналите буржоазни републики за десетки години не е направила в това отношение и стотна част от това, което ние направихме още през първата година на нашата власт. Ние не оставихме в историческия смисъл на думата камък върху камък от подлите закони за неравноправието на жената, за ограничението на развода, за гнусните формалности, с които е свързан, за непризнаването на извънбрачните деца, за издирване на техните бащи и пр.” [11]

Гордостта на комунистическия лидер изглежда оправдана — веднага след революцията първата социалистическа държава премахва, набелязаните от времето на Маркс и Енгелс, основи на женското „неравноправие”: на жените се предоставят равни права с мъжете, легализират се разводите, излизат наредби за признаване на извънбрачните деца и за издирване на техните бащи. На второ място — юридическите изменения не изчерпват мероприятията на съветската власт — пред нея Ленин поставя непосредствената задача за освобождаване на работничките от тяхната домашна ангажираност и осигуряване на условия за участието им в обществения и политически живот.[12]

Внезапно изведени от привичните им занимания в хода на социалистическата модернизация, жените навлизат в политиката, в производството, дори в създадените милиционерски отряди и тази тезисна активност твърде скоро показва обратната си страна. Форсираното им и радикално освобождение рискува да премине в своята крайност, в състоянието на някакво тотално нравствено разкрепостяване, неограничено развихряне на страсти и свободни отношения. Наред с революционния хаос, двусмислените изказвания на Маркс и Енгелс за общност на жените и унищожаване на семейството създават благоприятната идеологическа среда за развитието на подобни явления.

„Но и в положението на жените, на всички жени, ще настъпи значителна промяна... Грижата за децата и тяхното възпитание ще стане обществена работа; обществото ще се грижи еднакво за всички деца, брачни и извънбрачни. С това ще отпадне тревогата за „последиците”, която образува днес най-съществения обществен — морален и икономически — момент, спъващ момичето да се отдаде без страх и опасения на любимия мъж. Не ще ли бъде това достатъчна причина за постепенно развитие на по-свободни полови сношения, а заедно с това и на снизходително обществено мнение за моминска чест и женски свян?” [13]

Каквото и да си е представял Енгелс под „свободни полови сношения”, речите и трудовете на по-късните комунистически идеолози мълчаливо отбягват този деликатен аспект на социалистическото визионерство, предлагайки неговия антипод. Заложеният в трудовете на Маркс и особено на Енгелс единен освободителен „проженски” дискурс у Ленин се разграничава в две автономни парадигми — яростно прокарваната дейност по премахване на „домакинските окови” е съпроводена с обратнопропорционалната й стагнация на женската сексуалност.[14] Наред с възраждането на семейния морал, центростремителната гледна точка на една вече управляваща партия налага съществени корекции и върху дореволюционните утопично-социалистически възгледи по „женския въпрос”.



Еманципацията

В редактирания си, съветски вариант у нас тя влиза наготово — преди 1944 г. най-често — индиректно, чрез речите и брошурите на комунистическите агитатори,[15] а след Девети септември — буквално заимствайки практическия модел от страната на победилия социализъм. Член 72 от новата „Димитровска” конституция утвърждава равноправието на жените във всички сфери на социалния и политически живот,[16] но както в Съветска Русия женската еманципация не остава нито на ниво формален юридически казус, нито моментно разтърсва пространството като ексклузивна новина със сензационен привкус. От нормативните документи до създаването на все по-разностранни трудови и обществени ангажименти, от привилегиите и наградите до задействането на пропагандната медийна машина — всички техники за организиране на общественото съзнание и практика са систематично вкарани в тази историческа инициатива.

Веднага след Девети вестниците и списанията са буквално залети от образите на бригадирки, стругарки, звеноводки, комбайнерки, тъкачки, жени във военни униформи и т. н., които освен около традиционния шивашки стан, изпълняват своя социалистически дълг до и в доскоро заеманите единствено от мъже трактори, комбайни, стругове и други подобни съоръжения. Жените се впускат в традиционните професии за мъже, поставяйки под въпрос доминантната им функция не само в тях, но и в рамките на личните отношения и семейство. Вестниците артикулират поредица еманципаторски архетипи: героични — на крехкото, младо момиче, посрещнато с недоверие от опитните работници, което скоро демонстрира воля и знания в тежка ситуация и извоюва уважението на своите разкаяни колеги; просветителски — на селската девойка, която преодолява всички трудности, включително консерватизма на своята среда, за да учи или работи според повелите на новото време; екзистенциални — на политически или професионално активната семейна жена, която с цената на тежка вътрешна борба избира да следва партийните задачи пред желанията на своя патриархален — негативно настроен към нарасналата й социална роля — съпруг. Последните са често срещан дидактичен продукт и най-вероятно отговарят на консервативния отпор, който в първите години след Девети септември оказват редица отстояващи мъжествеността си елементи, за чиято численост свидетелстват бързите пропагандни акции на властта: „Не може да бъде достоен и културен мъж онзи, който се отнася към жената като с предмет за домашно употребление. Не може да бъде културен оня мъж, който има ориенталски дух към жената, който стои на нивото на онези турци, които са имали хареми.” [17] — резюмира проблемите на резистиращата патриархалност Георги Димитров в писмо от 05. 08. 1946 г. до делегатките на Първия конгрес на Българския народен женски съюз.

Неговата рецепта за принудително окултуряване дава тон на почти ежедневни репортажи и разкази, прицелени в този тип „антиеманципаторски” анахронизми, предначертавайки съдбата им в две основни линии. Първата е на „идеологически катарзис” — реакционният индивид, жертва на консервативно възпитание и предразсъдъци осъзнава заблужденията на мъжката си себичност и от момента на „проглеждане” се превръща не в пречка, а в опора на своята съпруга в нейните трудови усилия. При втората — реакционният индивид продължава да упорства в налагането на своето мъжко съзнание и поведение; деградира, пропива се и се изпокарва с другарите, колегите и съседите си, чиито подигравки го съпровождат по пътя към „задния двор на историята”.

Българските жени са обречени на еманципация и нито регресивните явления, нито сътресенията от личен характер, нито — дори и най-вече — собствените им желания имат силата да възпрепятстват приложението на партийната програма по „квотното” им включване в професионалния, социален и политически живот.[18] Тази постоянно актуализирана програма има своето неизменно присъствие по страниците на печата, детерминирайки съдържателните му специфики. Обичайните рубрики на типично женските страници и издания — мода, рецепти, майчинство, съвети за красота, любовни разкази и истории и др.[19] вече са безвъзвратно изтласкани и в новата тематична линия години наред единствен достоен обект на всяко „женско” списание или материал ще бъде този на жената в работно облекло, жената-ударничка, извършваща трудови подвизи.

„...Трета седмица вече Петкана Стоименова работи на 16 стана. Тя се провира между становете, минава от един на друг. Нейното зорко око не изпуска нито една нередност, която ловките й пръсти изправят. 14 години от живота й с малки прекъсвания са свързани с тия машини. В ония години и по-млада е била и не й е тежала грижата за деца и дом, но никога не е горяла с такава треска за повече машини, за увеличение на производството, както сега. — Минах на 8 стана, после на 12, но все нещо съм неспокойна, недоволна, искам още и още... Никога не чакам да стане 6 часа, все ми се иска да изпреваря.” [20]


„Бял прашец като сняг е полепнал по косите и клепачите и лицата без грим — напрегнати, бледи и сериозни говорят само едно — ние ще увеличим производството, ще надминем нормите, ще възобновим опустошеното ни стопанство.”[21]

С годините възпяването на трудовия героизъм върви към откриване на нови жанрови решения за сметка на поизчерпаната вече репортажна и публицистична форма. „Както „звездата със своята орбита” съвременната българска девойка е свързана със строителството на българското социалистическо общество” — поетично заявява Минчо Семов,[22] а пропагандната вълна достига комичната си крайност в публикуваните в продължение на няколко броя на „Жената днес” вариации на народни песни: „Жетварска песен”, „Иван на майка думаше”, „Радка звеноводка”:

Радке ле, звеноводке ле
(текст Иван Василев)


Радке ле, звеноводке ле
Радке ле, цвете алено -
рано звеното да дигнеш
рано на нива да иде.

Че ти се кани Милкана,
Милкана долнокрайченка,
да жъне, да ви наджъне,
знамето да ви отнеме.

Байньо льо, бригадирьо льо,
на нашата първа бригада
нека се Милка заканва
рано на нива да иде.

Ний сме се клетва заклели
деня и нощя да жънем
доде ми жътва не мине
на село да се не върнем.

Кой ще се еме, наеме
да жъне, да ни наджъне,
знамето да ни отнеме,
знамето с петолъчката.[23]




Половият универсализъм

Ако се вярва на този дискурсивен фон за малко повече от десетилетие статусът на жената, според всички определящи го параметри — социални, професионални, екзистенциални, политически — е силно променен. Превръщането на вчерашните селянки в днешни комбайнерки, трактористки и звеноводки, на шивачките и тъкачките в строителки, стругарки и кранистки, на домакините в счетоводителки, технолози и инженери — това на пръв поглед безразборно и безсмислено нахлуване на жените в мъжките професии всъщност отговаря на органично-комунистическите пластове в проекта за изграждане на социалистическо общество. Неговата цел е не само сложната таксономия на разнообразните „видове” жени — пролетарката, интелектуалката, домакинята, актрисата, дамата, селянката, куртизанката, кокетката и т. н. — да бъде редуцирана до семейната жена-работничка, но и самата тя да се изравни или по-скоро слее с мъжа в един универсален трудов субект, който постепенно се лишава от своите отличителни полови характеристики:

1. Външни. Жената е превърната в другарка на мъжа, но онтологията на другарството предполага общността на духовни интереси пред ирационалността на влечението; индиректната връзка, оправдана от общото отношение към по-висша цел пред самодостатъчността на любовната близост; стоенето винаги „до”, а не „срещу” в приумиците на еротичната игра. Така от социалистическата жена се снети всички белези на нейната женственост; присъщата й роля на „обект на желание” като възможен женски поведенчески и реализационен модус е заличена изцяло в първото десетилетие след Девети. Връзката между женската привлекателност и успеха, между красотата и популярността се разкъсва и на тези женски атрибути се гледа в най-добрия случай подозрително поради опасното им отношение с желанието, с покварата, с лекия живот и безделието. В този смисъл, въпреки модернистичния си патос, социализмът черпи символни ресурси от традиционната представа за скромността, трудолюбието и почтеността на българската девойка.

Асортиментът от дрехи след войната и без това не е особено богат, но най-вече партийното възмущение от добре облечените буржоазни дами с елегантни прически и маникюр възпира жените от грижата за външността им. Борбеният, аскетичен дух на строителката на социализма е визуално предаден от „напрегнатите, сериозни лица”, развлечените дрехи и сплетените на плитки или в строг кок,[24] коси, които изразяват пълна неангажираност от еротичните и хедонистични импулси на тялото. Отрязана е цяла тематична гама от традиционно женски интереси: розовите романи, любовните притурки от списанията, рецептите за красота са изместени от героичните трудови репортажи. Козметиката е изключена от употреба; за мода въобще не се говори дори в пейоративен план — редките изключения я възприемат като капиталистическа глезотия, форма без съдържание, адекватна на празната същност на своите потребители.[25] Българските девойки, които се увличат по нея и отделят внимание на външния си вид за сметка на трудовата активност са заклеймени в определението зози и набързо изпратени в лагери или трудово мобилизирани.

Партийни функционерки от ранга на Мара Малеева, Цола Драгойчева въплъщават висшия комунистически идеал за жена, която доказва идеологическата си преданост в саможертвата на битките заедно със своите мъже-другари, изравнена напълно с тях. Но тъй като тези митологични жени-героини са относително малко на брой от една страна, и стоят неизказано високо в йерархичната стълбица на комунизма от друга, те могат да служат единствено като недостижим идеал, но не и като масово постижим образец. Затова парадигматичният образ на комунистическата „боркиня” е донякъде смекчен от мирния му аналог на героинята „на трудовия фронт”.

Тогава, експанзивно налаганата в дискурсивните описания, в медиите и плакатите идеална женска образност е тази на тъкачката в синя престилка, на работничката с гащеризон и каска, на бригадирката в безформена дебела рокля и забрадка, на момичета, които „еднакви във ватенките и панталоните” се сливат помежду си и с мъжете.[26]

2. „Естествени”. Независимо дали става дума за културно или биологически обусловен феномен, исторически жената пребивава в скритото пространство на дома, маркирано с безспорния приоритет на екзистенциално-интимните отрязъци от частната сфера над обществения дълг. След Девети септември тази аксиоматична женска перспектива се концептуализира в крайно вариативен идеологически контекст — от една страна, като неизказано отстъпление към буржоазната етика, се поставя ригористично ударение върху семейните ценности и морал, от друга — социалните ангажименти налагат категоричната си доминация над личния живот. Мъжете са принудени да се примирят с издигането на своите жени от домакини в другарки, [27] дори майчинството губи „осветената” си значимост.

Трудовите жени са представяни като любящи и грижливи майки, но в очерците за тях се акцентира върху трудовите успехи, върху отдадеността на работата и социалистическото общество. Децата минават на заден план, майките им с гордост споменават как за тях няма „майчина радост”, как децата им растат и се възпитават в детски домове от сутрин до вечер, почти без тяхно участие: „За преданата на народното дело боркиня — пише Рада Тодорова — няма личен живот, няма майчина радост”.[28] Разбира се, децата са обща социалистическа собственост и от тази гледна точка отрастването им в детски домове и градини е закономерно и целесъобразно, но има и друг момент — прекомерната грижа за тях би изглеждала крачка назад по отношение на еманципацията на българката, би я отклонило от изпълнението на нейните партийни и професионални задачи, би я върнало във времето на домакинската работа и отдаването на „естествените”, непосредствени привързаности към децата и семейството.

3. Физиологически. Жените са включени в отрасли на производството, които са непригодни за тях поради чисто анатомичната им конструкция. Икономическият критерий не може да даде прагматично оправдание на този процес, доколкото стругарството, металната промишленост, командването на подемници и бетонобъркачки, тегленето на „скрепери и булдозери” представлява дейност, в която използването на мъжка сила осигурява далеч по-висока производителност на труда. Действително, общата трудова повинност не означава, че жените масово са изпратени единствено в тежката промишленост. Като прави средното и висше образование достъпно за момичетата, социалистическата власт им предоставя сериозни възможности за реализация в творчески и интелектуални области, преди слабо достъпни за тях. Това обаче не отменя факта — първо: че множество жени наистина присъстват в неадекватни на физическите им способности сфери от производството и второ: че огромно количество идеологически ресурси са хвърлени в опита за оправдание на това присъствие. Сякаш количеството време и усилия, вложени в труда на жената, са най-верният показател за здравината и силата на нейния комунистически дух, за нейната жертвоготовност.

Универсализирането на труда в опита за заличаване на половите различия локализира една специфична дори и за социалистическото общество област, в която идеологическият фактор осъществява не просто традиционното си надмощие над другите социално-структуриращи компоненти, но и за определен период успешно трансгресира определените от природата граници.









  
Накратко
След Девети септември тази аксиоматична женска перспектива се концептуализира в крайно вариативен идеологически контекст — от една страна, като неизказано отстъпление към буржоазната етика, се поставя ригористично ударение върху семейните ценности и морал, от друга — социалните ангажименти налагат категоричната си доминация над личния живот.

Още сведения

публикувано на вторник, юни 19 @ 14:34:49 EEST изпратено от grosnipe

Подведено под:
Блок за жените | * | културология |

4518 прочита

Бележки под линия:

[1] Наредбата е подписана от новоназначените регенти Цвятко Бобошевски, Венелин Ганев и Тодор Павлов и е публикувана в „Държавен вестник”, бр. 227/1944.

[2] Виж Красимира Даскалова, „Българските жени в социални движения, закони и дискурси (1840-1940)” — В: От сянката на историята. София: Лик, 1998, с. 17–26.

[3] Красимира Даскалова, Цит. съч., с. 22.

[4] Идеите си активистките от БЖС пропагандират в съюзния в. „Женски глас”, а по-късно и на страниците на сп. „Жената” (1929), редактирано от Димитрана Иванова. Пак там.

[5] Карл Маркс, „Писмо до Лудвиг Кугелман”: „Общественият прогрес може да бъде точно измерен по обществения прогрес на прекрасния пол (включително и грозните).” — В: Маркс, Енгелс, Ленин. За жената и семейството. София: Издателство на Отечествения фронт, 1978, с. 92; Фридрих Енгелс, „Развитие на социализма от утопия в наука.”: „...във всяко общество степента на освобождение на жената е естествено мерило за общественото освобождение.” Пак там, с. 92.

[6] Виж Фридрих Енгелс, „Положението на работническата класа в Англия.” Пак там, с. 21; Виж също: „Запис на речта на Карл Маркс за последиците от прилагане на машините при капитализма” Пак там, с. 36.

[7] Карл Маркс, Фридрих Енгелс, „Немска идеология” — В: Карл Маркс, Фридрих Енгелс, Съчинения. т. 3. София: Партиздат, 1979, с. 165.

[8] Фридрих Енгелс, Произход на семейството, частната собственост и държавата. Цит. съч., с. 58.

[9]Пак там, с. 64-66, Виж също „Немска идеология”, Цит. съч., с. 165-167.

[10] Владимир Илич Ленин, „Из „Международният социалистически конгрес в Щутгарт” — В: Маркс, Енгелс, Ленин, Цит. съч., с. 107.

[11] Владимир Илич Ленин, „Великият почин”, Пак там, с. 176-177. Виж също: „По случай четвъртата годишнина на Октомврийската революция”, Пак там, с. 117; „Реч пред I Всеруски конгрес на работничките” — В: Владимир Илич Ленин, Мисли и афоризми. София: Партиздат, 1974, с. 255.

[12] Владимир Илич Ленин, „За задачите на женското работническо движение в Съветската република” — В: Владимир Илич Ленин, Мисли и афоризми. Цит. съч., с. 252; Владимир Илич Ленин, „Великият почин”, Пак там, с. 254-255; Владимир Илич Ленин, „По случай Международния ден на работничките”, Пак там, с. 252-253.

[13] Фридрих Енгелс, Произход на семейството, частната собственост и държавата., Цит. съч. с. 69. Виж също по-горе: „Манифест на комунистическата партия”, „Немската идеология” — В: Гл. I. 1. „Сексуалното тяло”.

[14] Виж по-горе: Владимир Илич Ленин, „До Инес Арманд”, Клара Цеткин, „Из „Спомени за Ленин” — В: Гл. I. 1. „Сексуалното тяло”.

[15] В по-образованите кръгове социалистическите идеи относно необходимостта от премахване на икономическата зависимост на жената навлизат чрез оригиналните текстове и най-вече чрез ортодоксално марксисткия труд на Август Бебел „Жената и социализма”, преведен на български език през 1893 г.

[16] Конституция на НРБ. София: Държавна печатница, 1949, Глава VIII, чл. 72.

[17] Георги Димитров, „Българската жена завоюва почетно място в нашата страна” — В: Георги Димитров, За жената работничка. София: Профиздат, 1972, с. 78-79; Виж още: „Жените са огромна сила”, Пак там, с. 65-66.

[18] Виж: „За още по-смело издигане на жените на ръководна работа” — В: Работническо дело, 12. 01. 1951; „И тази година жената днес...”, Жената днес, бр. 1/1946 г.

[19] Включително и у нас отпреди Девети септември — освен споменатите в. „Женски глас”, сп. „Жената”, в. „Равноправие”, в. „Женски труд”, които под една или друга форма пропагандират идеите на женската еманципация, в периода между Освобождението и 09.09.1944 г. излизат „домакинските” вестници и списания „Женски вестник”, „Женски свят”, „Жена и дом”, „Жената и нейният дом”, „Женско огледало” и т. н., изпъстрени с рецепти, кройки, бродери, съвети, любопитни новини.

[20] Дарина Бояджиева, „Да бъдеш първи”, Жената днес, бр. 3-4/1946/47, с. 10-11.

[21] Паулина Станчева, „Напред към трудови завоевания”, Жената днес, бр. 5/1946/47, с. 8-9; Виж още: „Само за 1948 г. нашите славни работнички излъчиха нови 115 ударнички, носителки на „Народния орден на труда...”, Работническо дело, 27.05.1947; „Да посрещнем с творчески подем Новата година”, Жената днес, бр. 1/1949, с. 12-13; „Трудещите се български жени навлязоха в много нови професии като металната промишленост, като стругарки, трактористки и пр.”, Работническо дело, 08.03.1951; Цветана Киранова, „Активни строителки на социализма и боркини за мир”, Работническо дело, 08.03.1955; Станко Борисов, „Момичетата от големия строеж”, Лада, бр. 4/1961, с. 27, 68.

[22] Минчо Семов, Съвременната българска девойка. София: Народна младеж, 1967, с. 7.

[23] Иван Василев, „Радка звеноводка”, Жената днес, бр.6/1952, с. 11.

[24] Между другото, въведен като норматив от видната комунистическа активистка Цола Драгойчева.

[25] „Изискванията към модата през 1948 г.”: „Капиталистическата конкуренция заставя непрекъснато и моделиери и издатели на съответната литература да се стремят да привлекат вниманието на потребителя предимно с яркостта на външните форми, с фалшивия външен блясък, зад който най-често се крие крайно бедно вътрешно съдържание. Поради този си именно характер много от моделите предлагани в новите модни журнали са предназначени главно за неработещи жени — такива, които могат по цял ден да стоят пред огледалото или да се въртят в дамското ателие, тъй като и без това няма с какво да запълнят времето си.
Новата мода отговаря на най-естествените изисквания за облеклото — здраво, просто, удобно и красиво. Това е новият стил облекло, което се създава в страните на трудещите се хора. Майсторите и създателите на този нов стил облекло използват нашироко елементите на народните костюми и носии като създават конструктивно оправдани удобни модели, в които са съчетани красивото и практичното.", Жената днес, бр.5/1947/48, с. 12.

[26] Виж също Юлиан Попов, „За нас киното е най-важното изкуство” — В: „Ars Erotica”, Съст. Орлин Спасов, София: Дом на литературата и изкуствата за деца и юноши, 1992, с. 174.

[27] „Общественият труд я раздели с отрицателните форми на семейството”, обобщава Минчо Семов, в посветеното си на българската девойка изследване. Цит. съч. с. 73.

[28] Рада Тодорова, „За преданата на народното дело боркиня няма личен живот, няма майчина радост”, Жената днес, бр. 5/1946/47, с. 1.

Още в тази връзка
· Гергана Попова


Най-четеното в блок Блок за жените:
Слънцето подскача на един лъч


Рейтинг
Средна оценка: 4.2
Гласа: 5


Възможни оценки

Слаб
Среден
Добър
Много добър
Отличен




Инструменти

Версия за печат  Версия за печат

Препраща на друг  Препраща на друг

"Звеноводката Радка и по-късните пиратки
1. Преодоленият пол " | | 0 коментара


литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.13 Секунди