Николай Бойков: И вашата не е лека - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

— Ама и вие сте един непослушен — каза около 2 призори полицаят, непожелал да се легитимира.

— Да, така е, и Александър Кьосев, онзи на който съм посветил полицейския си разказ Вашата силна страна е метафизиката, го твърдеше, и то публично.

После започна обиска, извадих всичко от джобовете си.

— А това какво е?

— Овлажняващ гел.

— За какво се използва?

— За секс.

— Какъв?

— Анален.

— А тази салфетка ви е да се избършете като свършите?

— Не, тя ми остана от пицата, резерва, но мога и за това да я ползвам. Благодаря за идеята.

И почна голямото писане. Единият пишеше едните бумаги, другият — другите.

— Да не забравите да опишете и презервативите — казах.

— А всички банкноти ли да описвам по номера? — попита представилият се полицай. Полицай Г.

— Да — каза безименният колега. — И вашата не е лесна.

— Ето, току-що произнесохте и заглавието — и продължих:

— Да ви помогна ли? Както ви казах, писател съм, пиша изречения, редактирам чужди, все ще намерим място, къде да вмъкнем изпуснатата подробност.

— Не, не, аз мога и сам — и започна да търси място за точното назоваване на задържането на нарушителя.

— И какво пишете? — попита полицай Г.

— Книги. Тъкмо сега пиша една: Книгата на живота. И това ще стане параграф от нея.

— А други имате ли?

— Да, още 3 излезли.

— И могат ли да се намерят?

— Да, Стихотворения с биография и Писма до Петър все още могат да се купят по книжарниците.

— Писма до Петър? Това какво е?

— Един човек пише на един друг.

— Кой, вие ли?

— Да кажем да. И му разказва за това, което му се случва, преживява, чете, вижда и чува. Например ако ги пишеше сега, щеше да му напише: представи си днес, докато бях на лов в Сянката, това е нетклуб на Гургулят, се появиха две ченгета и ме задържаха, щото съм нямал лична карта в себе си, и ме обискираха и си седях в стаята със снимките на издирваните лица и единият твърдеше, че съм бил непослушен, но това едва ли е новина за теб, та всъщност исках да ти разкажа...

— Аз пък пиша стихотворения.

— И аз пиша стихотворения — обади се безименният полицай.

— Ще ми кажете ли по едно от вашите?

Полицай Г. изрицитира своето за катаджията, не получих разрешение да си го запиша, да не взема незаконно да го ползвам.

— Те писателите са умни — каза полицаят Г.

— Кои умни писатели сте чел?

— Разни поезии, Вазов повече. За опълченците. За епопеята на незабравимите.

— Вас взе да ви става интересно — обади се налегитимиралият се.

— Да, пише се историята, параграф трети от втората глава с работно заглавие „Стамбул, моя любов”.

Непредставилият се полицай пуфтеше, докато преписваше наново бумагите си. Аз търпеливо чаках. И зяпах изпринтираните снимки на издирвани престъпници.

— Нали ще ни впишете с инициали в книгата – попита полицай Г.

— Вас да — казах — вие сте ми симпатичен, пък сте и колега. Господина така и не се представи — посочих колегата му.

После чаках търпеливо и навън, докато нещо си пак оправяха по документите, после дописвахме, че след обиска всичко съм си получил обратно. Единият от дежурящите на входа си бе записал адреса на грозните пеликани, за да прочетял полицейския разказ. Полицай Г. също изрази желание да го четял.

— Ще ми е интересно критическото ви мнение.

— О, аз съм никой и некомпетентен.

— А, не, не, всяко читателско мнение е важно. Вашето също.

Докато чакахме безименния полицай да свърши с началничето нейдe в коридора, полицай Г. каза:

— Ще взема да напиша стихотворение за началника, дори с риск да ме накажат.

— Напишете за колегата, то ще е безопасно.

После си тръгнахме по живо по здраво. Вървяхме в тъмнината.

— Колко е хубаво. Чува се тишината. — каза полицай Г. и отнейде птица изписука.

Поразкърших рамене. Те свиха надясно към колата на Г. Безименният полицай каза:

— Довиждане, г-н Бойков.

— Лека работа — отвърнах.

7 април

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а