Николай Бойков: Вашата силна страна е метафизиката - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

на Александър Кьосев

Влязох в стая номер 108 на втория етаж на 1 РПУ в четири без три. Представих се:

— Николай Бойков съм, имам уговорена среща с г-н Георгиев в 16.00 относно преписка 8262.

Смуглият секси полицай, опасан в черен потник, мускули и всевъзможни каишки и кобури ми посочи дивана срещу бюрото му:

— Заповядайте, седнете. Ще изчакате ли няколко минути да приключа една преписка.

— Да.

Нещо щракаше на компютъра си. По едно време се обърна към колегата си в стаята си за някакви подробности. Бързо го пресякох, че не желая да знам информация от служебен характер. Те си били на работното място и щели да си правят каквото си искат. Предложих да изляза навън, да се уточнят, и без това има още две минути до четири. Да съм останел. Докато щракаше, запали цигара и я остави в белия пепелник на бюрото. Учтиво помолих да я загаси. Не можело, били си на работното място и щели да си правят каквото си искат. Другият беше вече извадил цигара и я въртеше в ръка, а по някое време се беше появила и третата полицайка, чието бюро стоеше ребром на моето място. Вдигнах мобифона си и набрах номерата на адвокатките, които познавах и с които имах предварителна договорка при нужда да се обадя. И двата телефона даваха свободно. По едно време изникна и една четвърта полицайка, която, явно напушена от смях, си поиска цигара, щото си била забравила нейните, пък имала много работа. Съобщих им, че, доколкото ми е известно, според закона в държавните институции било забранено да се пуши. Били си на работното място и да не съм им казвал какво да правят. По едно време се появи и потърпевша, която търсеше г-н Георгиев и на която бе казано да изчака. След това влезе и един възслаб полицай, май капитан, доколкото си спомням ранговете по пагоните на офицерите, и ме заразпитва пак къде съм си бил загубил документите. Направих уточнението, че не съм ги загубил, а са ми откраднали портфейла. Попитах го той кой е.

— г-н Гешев — каза — Николай Гешев.

— Приятно ми е, вече разговаряхме по телефона.

Попитах в какво качество се обръща към мен. Вие ли в какво качество сте?, а как мислите?, ми върна въпроса.

— На потърпевш — отговорих.

И отново преповторих описаното в преписка 5234.

— Много помните — отбеляза той.

— Писател съм, записвам.

— И колко книги имате?

— Три. Писма до Петър, Стихотворения с биографии и Метафизики. Писма до Петър, Стихотворения с биографии още могат да се купят по книжарниците.
— А вашата сила значи е метафизиката.

— Не, системното мислене.

— Май сте добре с математиката.

— Да, завършил съм математическа гимназия. Бил съм седми в България.

— И за какво става дума в тях — обади се полицайката ребром.

— За живота.

Изчезна, пак се върна и започна да дава нареждания за не-знам-си-каква-операция не-знам-си-кога. Помолих най-учтиво да не споделят служебна информация.

— Да не вземете да разберете нещо ли? — каза г-н Гешев.

— Досетлив съм, току-виж съм разбрал и провалил операцията, пък и обичам да живея в щастливо неведение.

Тогава звънна Люси, приятелката адвокатка, и попита какво става.

Казах, че всичко е наред и явно ще ми върнат портфейла, личната карта и 20 лв., но бих искал да я попитам законът доколко позволява тютюнопушенето в държавните институции. Не, но имало изключения и трябвало да се провери, законът го имало в нета, можело и сам да го проверя. Когато приключих разговора, г-н Георгиев ме попита:

— И какво Ви каза?

Повторих му казаното от Люси.

Започна да прелиства някакви листа, защипани с кламер, съобщи ми, че щели били да ми върнат документите и попита:

— Вие сигурен ли сте, че са ви ги откраднали?

— Да — отсякох.

— А ние мислим, че сте ги загубили.

— Невинен съм до доказване на противното.

— Невинен сте в съда, тук сте в полицията — се обади полицаят, премятащ между пръстите си незапалената цигара.

— И за полицията важат същите закони, както и за съда.

— Вие респект ли искате да ми вдъхнете?

— Не.

Тогава г-н Георгиев бясно му се разкрещя да не се намесвал.

Имало една фонокарта, която не била описана. Да я описвал ли? Да, ако го сметне за нужно.

— А презервативите, вътре ли са?

— Да — каза.
Върна ми портфейла, основно го прегледах, имаше една не моя бележка, която му върнах с отривист жест. Обясни ми, че в момента на личния си компютър лично за мен разпечатвал разписката за върнатите неща. Благодарих му.

— А какво си мислите, че правя сега?

— Опитвате се да ми вдъхнете респект.

Имал ли съм претенции относно не-знам-си-какво. Засега не. А по процедурата за връщане. Не, отсякох.

Взех двата листа. Сравних ги. Дописах едно изречение с писалката си. Не можело. Можело ли да ги пренапише отново.

— Да, но първо го прочетете, пък и разписката е написана от мое име.

Вече беше влязла нова потърпевша, която търсеше другия полицай, нещо почваха на висок тон да се разправят.

Първия лист не бях разписал, където трябва. Избра си втория. Прибрах нещата си в торбата. Извадих новозакупения си визитник. Занаизваждах визитки и ги зараздавах, по ред на номера: първо на полицайката, после на полицая, накрая на г-н Георгиев.

— Благодаря — ми отговаряха.

— За нищо — отговарях.

23 март 2007, 7.43-8.15 ч.

Забележка: §11 от романа Книгата на живота, върху който писателят Николай Бойков работи в момента.

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а