литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  
Таня Дюкерс
Вратът




Продължава да тича, през високата трева, покрай шипките, тъпче новопосадения алабаш на баща си, препъва се в синорите, отделящи пасищата едно от друго, втурва се през двора на мандрата и по брега, обрасъл с коприва. Над него, обрамчено от корони на дървета, лети кобалтовосиньо небето, ясно, безоблачно и сякаш се надсмива на всяко вярване, че там горе може да има друго освен студ, въздух.

Още вижда навсякъде кръв – върху сандалите си, върху чорапите, лепне между пръстите на краката. В стигащата до коленете му вода на един поток, на който той обикновено строи диги и потапя кораби, бяга по течението. Накрая се смрачава и той изтощен изкачва едно възвишение, от което наблюдава последователно небето и тревата, докато не се свлича по корем. Тук няма да го открият толкова бързо. По ризата му, даже по яката има пръски кръв, както установява въпреки тъмнината. За момент Свен се явява в съзнанието му. Внимателно избърсва с няколко листа малко кръв от лакътя, оглежда ръкавите на ризата. Нещо го пробожда в джоба на панталона. Той изважда малък пластмасов самолет. Нежно прокарва миниатюрните гумени колела по бузата си. Чувството е така приятно. Въртят се правилно.

Все още е топло, направо си е хубаво времето, тук ще може да спи. Чува се само шум на поток, едно прииждащо и оттеглящо се ромолене, нищо друго. За момент се сеща за госпожа Унтерпфанд, класната, от която му се гади, защото когато говори, винаги плюе. От три седмици носи бели ръкавици на училище. Заради кожен обрив, каза.

Дали мама ще нахрани Фред, зайчето му, сега, когато него го няма? Или пък Макс?

Завчера баща му и чичо Карл заклаха за селския празник прасенце сукалче, казваше се Тео или поне той го наричаше все с това име. Видя го как се ражда, някъде около рождения му ден, 3. март. Той стана специално рано сутринта, за да присъства, беше почти посред нощ, а навън беше мъгливо. Тео се появи на бял свят голям, колкото глава алабаш, със затворени очи, намокрен от някаква бистра, леплива течност, втори след малко по-големия си брат; точно като него и Макс. Последваха още пет братя и сестри, но тях баща му скоро продаде в друг двор и останаха само Тео и по-големия брат.

Той веднага заобича Тео с цялото си сърце и изживя неговото порастване, а и той съвсем не беше глупав, човек можеше да го научи на някои малки неща, които по-големият брат така и не възприе.

Последните седмици бяха ад. Госпожа Унтерпфанд го смъмри, защото блъсна двама съученици и ги напръска с какао, а завчера през нощта стоя клекнал до Тео и не затвори очи, през целия ден само плака и седя с гръб към масата, докато другите шумно празнуваха, а Тео, набучен на шиш беше опечен с бавни движения на огъня. Не можеше да понесе миризмата в носа си и нахлу ревейки в плевнята, седна облегнат на студената стена на силоза, който тъкмо беше изпразнен. Място, за което родителите му все го предупреждаваха. Там, гърчейки се, той се предаде. После получи силен кръвоизлив от носа. Без да вади носната си кърпа с избродираните в розово Т. С. негови инициали от джоба на панталона, наблюдаваше безмълвно как кръвта се стича по грубите, студени стени на силоза.

Вечерта баща му му се подигра, “нашият мъник”, както обичаше да го нарича в подобни ситуации, “той е истински пъзльо, никога не се качва на трактора с мен и реве, защото са заклали прасе”. Няколко други мъже го повториха, хилейки се тъпо, например господин Броде, свещеникът.



Днес на обяд по пътя от училище към вкъщи с неговия нож, с който бяха изпратили Тео в небесата или другаде – във всеки случай го бяха убили – именно с този нож отзад, както се правят тези неща, той прободе малкия дундест горделив Свен във врата.

Стана бързо и лесно, плъзна се по кожата като в масло, точно както каза баща му. А и Свен почти не крещя, каза само едно кратко “квик” в началото. “Завърташ ръката бързо и прасето не се мъчи дълго”, каза баща му, за да го успокои. “Става за секунди, ако нацелиш точното място”, обясни чичо Карл и сложи една от тежките си ръце на врата му, така че той настръхна, за да покаже къде “нацелваш”.

Чу се тъп шум, когато кръглото тяло се строполи пред него на земята и кръв, ужасно много кръв струеше навсякъде, като лава. Как може да изтече толкова много кръв от едно единствено прасе? Баща му не каза нищо за това. Говореше само за “един хубав обичай”. Толкова червени изглеждаха само възвишенията, наречени вулкани в уроците по природознание.

Изведнъж дотичаха хора от всички дворове, господин Броде, чичото на дебелия Свен беше пръв. Рева им изпълни въздуха, както изворната вода изпълваше белия череп на крава, който се намираше от седмици зад мандрата. Виеше му се свят, а черните одежди на господин Броде пърхаха около него като птиците от ония ужасен филм, хората идваха все по-близо, той пусна най-накрая дръжката на ножа и хукна нагоре по улицата, все по-далеч, покрай алабаша, покрай Хюго, стария кон, покрай езерото със саламандри, покрай мандрата и пощата, зад нея надолу по стръмния път, осеян със скакалци, през брега с коприва, потоците, далече, далече оттук.

Сега е тихо, само пулсът бие още в ушите му, смесва се с шума на потока, с плюенето на госпожа Унтерпфанд.

Поглежда нагоре към небето, от което каквото и да говори господин Броде, утре най-много да слезе някоя буря.

На Свен ще сложат голям, шлифован камък със златни букви на гробището Санкт Михаел. На Тео той ще измайстори кръст от клони тук, на това възвишение. Ще го направи още утре сутринта, после ще продължи да бяга. Може би към северния полюс. Та нали винаги носи компаса си. Компаса и самолета с гумени колела. Там горе ще може да се прехранва със сладолед, вкусен е, а и пъстрите петна, които оставя по дрехите, ще изблизва с удоволствие.







Забележка: Разказът е от сборника на Таня Дюкерс: "Café Brazil" [2001].
Превод от немски: Мариола Зяпкова.






  
Накратко
Толкова червени изглеждаха само възвишенията, наречени вулкани в уроците по природознание.

Още сведения

публикувано на петък, октомври 06 @ 22:15:45 EEST изпратено от grosnipe

Подведено под:
Седименти | От немски | проза |

2333 прочита

Още в тази връзка
· Таня Дюкерс


Най-четеното в блок Седименти:
Тръстиката стоеше в езерото и тъпо гледаше напред.


Рейтинг
Средна оценка: 5
Гласа: 6


Възможни оценки

Слаб
Среден
Добър
Много добър
Отличен




Инструменти

Версия за печат  Версия за печат

Препраща на друг  Препраща на друг

"Вратът" | | 0 коментара


литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.13 Секунди