Георг Зимел: Екскурс върху вярност и благодарност - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Верността[І] спада към онези най-обобщаващи модели на поведение, които могат да добият значимост за всякакви междучовешки взаимодействия, най-разнородни, не само материално, но също и социологически. Във възходящи и (> 439) низходящи йерархизации, както и в равни позиции, в рамките на колективни съперничества срещу някой външен, както в и рамките на колективни приятелства, в семейства, както и, напротив, в държавата, в любовта, както и в отношението към професионалните среди — във всички тези образувания, само според констелацията им, верността и нейната противоположност добиват важност, подобно на социологическа форма от втори порядък, като носител на наличните и консервиращите се типове отношения между елементи; в своята обобщеност верността в определена степен се отнася към заварените от нея социологически форми така, както те на свой ред се отнасят до материалните съдържания и мотиви на общественото битие. — Без явлението, което наричаме вярност, обществото изобщо не би могло да просъществува във времето по фактически дадения начин. Моментите, които носят неговото съхранение: личен интерес на елементите и сугестия, насилие и идеализъм, механична привичка и чувство за дълг, любов и инертност — не биха могли да го предпазят от разпадането, ако всички те не бяха допълвани от момента на верността; наистина мащабът и значението на този момент не може да се определи за отделния случай, тъй като верността, в нейното практическо действие винаги замества някакво друго чувство, от което тъкмо е изчезнала и най-последната следа; онова, което трябва да му се припише на него, което трябва да се припише и на верността, се слива до един общ успех, който не се поддава на квантитативен анализ.

Поради допълващия характер, полагащ се на верността, израз от рода на: вярна любов — е до известна степен заблуждаващ. Има ли я все още любовта в дадено междучовешко отношение — за какво му е тогава верността? Ако индивидите не са обвързани още от първия момент с верността, а със съвсем първичната, изначална душевна диспозиция на любовта — то защо да трябва след десет години да се прибавя верността като пазителка на отношенията, та нали според предварителното условие, тази любов и след десет години си е същата и трябва да доказва съвсем сама из себе си същата скрепяваща сила, като в първия си момент? Щом езиковата употреба иска да характеризира просто трайната любов като вярна, то разбира се няма какво да се противоречи, защото работата не е в думите, а в особеното душевно и социологическо състояние, което запазва трайността на отношенията дори и отвъд силите на първото им състояване, което надживява тези сили със същия синтетичен успех, какъвто са имали те самите, и което ние можем да наречем само вярност, въпреки че тази дума включва и един съвсем различен вид значение: постоянството на самите тези сили. Бихме могли да характеризираме верността като инертност на душата, която я задържа в прокарани коловози, след като импулсът, който всъщност я е привел в тези коловози, отдавна се е изчерпал. От само себе си се разбира, че тук говоря за верността винаги като за чисто душевна, въздействаща изотвътре, настройка, а не като за едно чисто външно поведение, както в рамките на брака юридическото понятие за вярност например съвсем не означава нещо позитивно, а единствено непроизтичането на неверността.

Факт от най-голяма социологическа важност е, че безбройни отношения постоянстват в своята социологическа структура, дори когато чувството или практическото основание, които са ги произвели, са изчезнали. Иначе неподлежащата на съмнение истина: Да се разрушава е по-лесно отколкото да се съгражда — без друго не важи за определени човешки отношения. Наистина възникването на дадено отношение изисква определен брой позитивни и негативни условия, липсата на едно единствено от които възпрепятства от самото начало неговото състояване. Само че, веднъж възникнало, то съвсем не винаги се разрушава при последващото отпадане на онова първо условие, без което не би могло да възникне. Например едно еротическо отношение, възникнало въз основа на телесна красота, може съвсем сполучливо да надживее нейното изчезване и преминаването й в грозота. Онова, което се казва за държавите: че се запазват само със същото средство, с което са били основани — е само много частична истина и ни най-малкото не е някакъв общовалиден принцип на обобществяването изобщо. По-скоро социологическата свързаност, от каквото и да е възникнала, култивира едно самосъхранение, една собствена устойчивост на формата си, независимо от първоначалните свързващи мотиви. Без тази инертност на веднъж конструираното обобществяване (> 440) обществото като цяло би се сгромолясвало във всеки момент или би се променяло по невъобразим начин. Консервирането на единната форма се носи психологически от много моменти, интелектуални и практически, позитивни и негативни. Сред тях верността е фактор, отнасящ се до чувствата, или също така: тя самата е под формата на чувството, в своето проектиране върху нивото на чувството. Следователно така би могло да се определи стоящото тук под въпрос чувство — чието качество трябва да бъде установявано само в неговата психическа действителност, все едно дали това се приема или не за задоволителна дефиниция на понятието за вярност. На отношенията, завързващи се между индивидите, в самите тях съответства едно специфично чувство, насочено към самото отношение, един интерес, един импулс. И ако това отношение продължава да постоянства, то, във взаимодействие с продължилото траене, възниква едно особено чувство, или по-точно: споменатите първоначално обосноваващи душевни състояния претърпяват метаморфоза — многостранно, ако и не винаги — в своеобразна форма, която назоваваме вярност, като че в психологически сборен басейн или във формата на общностност и единство за най-разнородни интереси, афекти, мотиви на образуване; а отвъд всяко различие в техния произход във формата на верността те приемат една определена равномерност, която, лесно е да се предположи, благоприятства трайния характер чувството. Тоест няма се пред вид онова, което хората наричат вярна любов, вярна привързаност и т. н. и което означава даден модус или времево качество на едно иначе вече определено чувство, а имам пред вид, че верността е отделно състояние на душата, насочено към постоянството на отношението като такова и независимо от специфичните носители на чувството, или на волята за съдържанието му. Тази душевна нагласа на индивидите, в колкото и различни степени да се явява тук, спада към априорните условия на обществото, към онези, без които съществуването му би било невъзможно, поне както ни е познато на нас — в каквито и различни степени да се явява тя, все пак те не могат да паднат до нулевата степен: абсолютно неверния човек, за когото би било съвсем невъзможно прехождането на отношението на образуващите връзка афекти в особеното, насочено към запазване на връзката чувство, е немислимо явление. И така верността би могла да се определи като индуктивно заключение на чувството. Едно отношение го имало в този и този момент. Оттук чувството — във формално подобие с теоретическата индукция — извежда заключение-следствие: тоест то устоява и в един по-късен момент; и както при интелектуалното заключение няма нужда по-късният случай да се установява така да се каже като предпоставка, тъй като индукция означава тъкмо, че това се спестява, то в твърде много случаи този по-късен момент вече изобщо не заварва реалността на чувството, на интереса, а го замества посредством това индуктивно възникнало състояние, което се нарича вярност. При твърде много отношения и връзки на хората помежду им трябва (и това е едно от социологическите основоположения) да вземаме под внимание, че простото привикване на това да бъдат заедно, че просто фактически по-дългото траене на отношението носи със себе си такова индуктивно заключение на чувството. И това разширява понятието за вярност и допринася един много важен момент: външно траещото социологическо състояние, заедното, в определена степен копира чувствата, които всъщност му съответстват, макар че не е било налице в началото и с оглед на обосноваването на отношението. Тук процесът на верността, тъй да се каже, се обръща назад. Душевните мотиви, свързващи дадено отношение, отварят пространство по отношение на свързаното за специфичното чувство на верността или се преобразяват в него. Ако все пак стигне до обединяване по някакви външни причини, или пък поне душевни такива, които обаче не отговарят на смисъла на това обединяване, то насреща му израства вярност, а тя не позволява да се развиват по-дълбоките и адекватните на обединяването състояния на чувствата, а то веднага бива легитимирано per subsequens matrimonium animarum[ІІ]. Баналната мъдрост, която често се чува по повод на конвенционални или сключващи се по чисто външни причини бракове: че любовта си идва с брака, всъщност не винаги е в грешка. Когато трайността на отношенията вече веднъж е намерила своя психологически корелат във верността, то тя е последвана и от техните афекти, интереси на сърцето, интимни обвързаности, които вместо своята, така да се изразим, логическа позиция в началото на връзката се оказват по-скоро (> 441) нейният краен резултат — едно развитие, което всъщност не настъпва без посредническото звено на верността, на афекта, насочен към запазването на отношението като такова. Съответно на психологическата асоциация, според която след като представата Б е свързана с представата А, то тя действа и в обратната посока и извиква в съзнанието А, когато Б изплува в него — и социологическата форма води по споменатия път към съответното й вътрешно състояние, докато иначе всъщност състоянието води до формата. Във Франция, за да се ограничи доколкото е възможно изоставянето на деца или предаването им в домове за намерени деца — от средата на ХІХ век са въвели така наречените »secours temporaires«[ІІІ], доста щедро подпомагане на неомъжени майки, ако лично поемат грижа за децата си; и вносителите на тази законова мярка са привели много богат емпирически материал в полза на това, че в категорично преобладаващото мнозинство от случаите, ако изобщо се удаде да се задържи детето при майката за някакъв период от време, след това повече не съществува опасност тя да се отдели от него. Когато всъщност естественото чувство на свързаност на майката към детето би трябвало да води до това тя да го задържи при себе си, то очевидно то не винаги действа. Но ако сполучим да подтикнем майката, по външни причини, например за да си подсигури предимството на тези secours temporaires, да задържи при себе си детето само за малко, то това външно отношение позволява постепенно изпод него да възникне чувствената му основа.–

Особено обостряне тези психологически констелации познават в явлението на ренегата. При него се е наблюдавала типична вярност по отношение на новата му политическа, религиозна или друга позиция, която превъзхождала по осъзнатост и решителност верността на принадлежалите им винаги елементи ceteris paribus[ІV]. Стига се дотам, че в Турция през ХVІ и ХVІІ век турци по рождение изобщо не е могло да се обличат във високи държавни постове, а за целта са се вземали изключително яничари, тоест християни по рождение, които или доброволно са преминавали на турска страна, или са били похищавани от родителите си и са били отглеждани като турци. Те са били най-верните и най-дееспособните поданици. Струва ми се, че тази особена вярност на ренегата почива върху факта, че обстоятелствата, при които той е встъпил в новото отношение, действат по-дълго и по-трайно при него, отколкото ако би се бил врастнал така да се каже наивно и без разрив с някое друго отношение. Ако верността, доколкото ни засяга тук, е рефлектиращият в чувството собствен живот на връзката, безразличен по отношение на евентуалното изчезване на първоначално основаващите я мотиви, то тя би действала толкова по-енергично и сигурно, колкото по-дълго въпросните мотиви все пак продължават да са живи, колкото по-малко биват изисквани натоварващи изпитания за силата на чистата форма, за връзката като такава; а това ще да е съвсем специфичният случай при ренегата, от горчивото съзнание, че не може да се върне назад, през това, че за него, като в един вид чувствителност към различието, другото отношение, от което той се е откъснал безвъзвратно, винаги ще остава фон за актуалното в момента отношение. Като че той постоянно отново и отново е отблъскван от предишното и тласкан към новото отношение. Верността на ренегата е особено силна, тъй като тя включва в себе си и онова, което верността като вярност може да избегне: осъзнатото удължаване на живота на мотивите за връзката, което тук се претопява по-трайно с формалната сила именно на тази връзка, отколкото в случаите, на които е чуждо подобно противопоставено минало и подобно изключване на възможността за назад и за иначе.

Още чистата понятийна структура на верността я показва като социологически, или ако щете социологически ориентиран афект. Други чувства, колкото и да обвързват човек към човека, все пак имат нещо солипсистично. Любовта, приятелството, патриотизмът, социалното чувство за дълг също малко или много водят същността си най-напред от даден афект, който се разгръща и постоянства в самия субект и иманентно в него, както се разкрива може би най-силно в думите на Филине[V] — »Ако те обичам, какво те засяга това?« Тук следователно афектите, въпреки безкрайното си социологическо значение, остават преди всичко състояния на субекта. Всъщност те възникват само чрез въздействието на други индивиди или групи, но също и преди това въздействие да е преминало във взаимодействие. Най-малкото те съвсем нямат нужда, дори ако са насочени към други същества, (> 442) да приемат за свое реално съдържание отношението с тях. Тъкмо то е смисълът на верността (поне тук подвъпросният, въпреки че откъм словоупотребата тя има и друго значение), тя е думата за своеобразното чувство, което не се отнася до нашето притежание на другия, като евдемоничен имот на чувстващия, нито се отнася до благото на другия, като противопоставяща се на субекта обективна ценност, а става дума за запазването на отношението към другия; тя не полага началото на това отношение и следователно не е в състояние да бъде предсоциологическа, както всички изброени афекти, а е проникнала в основаното, скрепявайки един към друг елементите му, като интимна страна на неговото съмосъхранение. Може би този специфично социологически характер на верността е свързан с това, че тя е по-достъпна за нашите морални първооснови в сравнение с другите ни чувства, които се изсипват над нас като дъжд и слънчева светлина и без волята ни да е господар на тяхното явяване и отминаване, че нейният срив е по-силен аргумент срещу нас, отколкото когато липсва любовта или социалното чувство — отвъд техните задължителни проявления.

Това особено социологическо значение на верността й позволява да играе и обединяваща роля в един дълбоко фундаментален дуализъм, тангиращ към принципната форма на всяко обобществяване. А именно този: че отношението, което е флуктуиращ, продължително развиващ се жизнен процес, добива една относително стабилна външна форма; социологическите форми на сношаването на един с друг, на обединяването, на играта за пред другите изобщо не могат да следват, точно нагаждайки се, превращенията на душевните глъбини, тоест процесите във всеки индивид, отнасящи се до другия; двата пласта имат различно темпо на развитие, или често същността на външната форма е фактически изобщо да не се развива. Най-силното външно ниво на фиксиране на вътрешни променливи очевидно е юридическото: формата на брака, която се противопоставя съвсем негъвкаво на превращенията на персоналното отношение; контрактът между два социума, който поделя по равно между тях печалбата от сделките, въпреки че съвсем скоро се оказва, че единият прави всичко, а другият нищо; принадлежността към някаква градска или религиозна общност, която става напълно чужда или апатична спрямо индивидите. Но и отвъд подобни хвърлящи се в очи случаи и на всяка крачка се вижда, как завързващите се отношенията между индивиди — а също и между групи — веднага започват да клонят към втвърдяване на формата и как те вече образуват повече или по-малко замръзнал прецедент за по-нататъшното отношение и от своя страна изобщо не са в състояние да се нагодят към вибриращата живост, към по-тихите или по-бурните превращения на конкретното взаимоотношение. Впрочем това преповтаря конфликта в рамките на индивида. Вътрешният живот, който ние усещаме като протичане на неконтролируеми процеси, изскачане и губене на мисли и настроения, за нас самите кристализира до формули и установени тенденции, често още дори само с това, че го схващаме в думи. Нека в резултат на това понякога, не често, да се стига до конкретни неадекватности, доловими в отделното; нека при щастливи случайности твърдата външна форма да представя точката на равновесието или точката на безразличие, спрямо която животът равномерно осцилира на една и на друга страна — но все пак остава принципното формално противостоене между течението, същностната подвижност на субективния душевен живот и състоятелността на неговите форми да изразяват и формират не някакъв идеал, някаква противоположност на реалността му, а направо самия този живот. Понеже външните форми, както в индивидуалния, така и в обществения живот, не текат, както става с вътрешното развитие, а остават винаги фиксирани за определено време, тяхната схема е следната: те ту изпреварват тази вътрешна действителност, ту изоставят зад нея. Тъкмо когато надживени форми биват разбити от пулсиращия иззад тях живот, той залита в екстремум на другия полюс и създава форми, които изпреварват този реален живот и все още не са напълно изпълнени от него — поемайки от личните отношения, където например Вие-то помежду приятели често отдавна е усещано като една неуместна за топлотата на отношението неестественост, но също толкова често Ти-то, поне в началото, въздейства като едва доловима прекаленост, като антиципация на една все пак все още тепърва предстояща да се спечели пълна интимност; та стигайки до промените в политическата конституция, които заместват вече преживени, превърнали се в непоносимо бреме, форми със свободолюбиви и напредничави, (> 443) без при това действителността на политическите и стопанските сили да е била винаги узряла за това, залагайки една временно твърде широка рамка на мястото на твърде тясната. — И така верността, в смисъла, в който я разгледахме тук, има следното значение по отношение на тази схема на социалния живот: с нея личната, отклоняваща се интимност фактически приема характера на фиксирана, стабилна форма на отношението; тази социологическа твърдост, упорстваща отвъд непосредствения живот и неговия субективен ритъм тук наистина се е превърнала в съдържание на субективния, определян от чувствата живот. Без оглед на безбройните модификации, отклонения, преплитания на конкретни съдби, верността е мостът и помирението за онзи дълбок същностен дуализъм, разединяващ жизнената форма на индивидуалната интимност от тази на обобществяването, която все пак обаче се носи от нея; верността е онази конституция на неспокойната душа, преживяваща се в континуален поток, с която тя все пак си присвоява интимно стабилността на надиндивидуалната форма на отношения, с която тя снема в този живот едно определено съдържание, като негов смисъл и ценност, чиято форма трябва да противоречи на ритмичността и неритмичността на действително живения живот.

Напред (2/2)

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а