Дмитрий Варзоновцев: “Автобиография” на българския преход: 1990-2005 (фрагменти) - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

...

Феноменологичната традиция в анализа на социалната реалност, както и психоанализата поставят акцента върху т.н. “базисни” нагласи, определящи самата възможност за комуникация. Тези качества на комуникацията се разкриват посредством особени “о-странняващи” техники, когато навиците за безпроблемно действие биват “спрени”, стават “видими” за участниците в проблематизираната по този начин ситуация. Като резултат хората се сблъскват с необходимостта да тематизират и типизират така възникналите обстоятелства за да си възвърнат способността да действат безпроблемно.

Играта (в сюжетно-ролевата си форма), е ефективна техника за подобен род проблематизация и депроблематизация. Същност на тази техника се свежда до това, че на играещите се предоставя възможност да станат други. Същевременно игровата динамика не позволява този акт да бъде депроблематизиран, т.е. игровата “другост” да бъде подменена (фалшифицирана) с добре усвоените типизации и идеализации на всекидневния свят. В известна степен игровата методика от този вид е идентична на феноменологичната, както и на психоаналитичната реконструкция и диагностика на трудни и неясни за индивида ситуации, в които “нормалното”, т. е. отговарящото на всекидневната нагласа “и така нататък” (А. Шутц) поведение става невъзможно.

В тази връзка може да се приеме, че играта и действителността се оказват в един момент изключително близки. Както и в играта, така и в трансформиращото се общество новите обстоятелства не могат да бъдат “обяснени”, редуцирани до стандартните всекидневни практики, не могат да бъдат типизирани или отстранени. И в играта, и в обществото възникват безброй микрокризи, за да се преодолее които е необходимо радикалното преосмисляне на житейските стратегии, нещо като феноменологическото “епохе”, отказ от позицията на безпроблемен социален “актор”. Сюжетно-ролевата (симулативната) игра също предполага нещо като отказ от тривиалното всекидневие и нова личностна идентификация — избор на изкуствена — игрова — позиция, съпровождана от специфичната (игрова и след игрова) рефлексия. Играещите описват собственото си поведение, правят схеми и рисунки, защото предполагат че описват не “себе си”, а някой друг, позицията на когото са избрали. Това “предполагане” е начин ситуацията да бъде “върната” към привичните и добре усвоените практики на типизирането и идеализация. Ето защо в сюжетно-ролевите игри задължително се създават условия за ситуативна криза. Предмет на реконструкцията тук стават отношенията в различни “системни” ситуации, ситуациите от институционален порядък, възникващи по повод очаквани или вече преживявани промени. Играта обаче не оставя този род обстоятелства в рамките на т.н. “външна релевантност”. Колкото и да е условна границата между т.н. външна и вътрешна релевантност, тя се поддържа от самите хора. И когато те се лишават от тази възможност ситуацията се взривява.

Проектирането на ситуацията “след кризата” от участниците в играта дава безкрайно интересен и полезен материал за анализ на социалните трансформации, разкрива същинската им човешка стойност

Както беше вече отбелязано симулативните сюжетно-ролеви игри, създават специфичен поведенчески ефект. Хората се оказват не само “на ужким” други, но са принудени и да действат като такива. Оказват се “отвъд” породената в играта кризисна ситуация, където не могат да продължат баналната логика “и така нататък”.

Преодоляваната в хода на играта кризисна ситуация не се предпоставя от никакви “готови” варианти за изход от кризата. С други думи играта създава нетипична ситуация именно благодарение на съзнателното, игрово задържане и правене неефективни процедури на нейната типизация. Опитите на участниците в игровия процес да намерят подходящи схеми не се цензурират и не се насочват в “правилна” посока. Принципът “играта е реалност” оставя на участниците толкова възможности за изход, колкото те реално могат да открият. Игровата “отстраненост” парализира опита на участниците да бъдат “забравени”, подменени или трансформирани тревожните обстоятелство в познати схеми и модели на обяснение, в стандартно работещи всекидневни знания.

Смесва се “мащабът”, който позволява ситуацията да бъде добре конфигурирана от “центъра” към “периферията”, когато познатото и ефикасното знание остава “подръчно”, а смущаващи и не можещи да бъдат овладени обстоятелства се “отдалечават” и по възможност изобщо се изтласкват вън от ситуацията.

Това се дължи на факта, че сюжетно-ролевата игра има отворен характер, когато и кризата и след-кризисното поведение остават многовариантни и в известен смисъл непредвидими, не се регулират с оглед постигане на един или друг предварително формулиран резултат.

В тази връзка е уместно да се въведат два плана на реконструкция на ситуацията,създавана от играта и възпроизвеждаща (“симулираща”) някои фундаментални качества на извън-игровата реалност — социалното пространство и време. Социалното пространство (на игровото взаимодействие) се гради от индивидуални или групови позиции, а също така от различни отношения между тези позиции — разпределение и диференциация, сътрудничество и съперничество, които се легитимират от участниците с оглед на всекидневната им релевантност. Социалното време се определя от ресурсните потенциали на съответните позиции — силата и властта, които те дават на своите “притежатели”. Както отбелязва П. Бурдьо — “в степента, в която свойствата, подбрани за изграждане на пространството, се явяват активни,това пространство може да бъде описано като поле от сили, които се натрапват на всеки, който влиза в това поле, и които не се свеждат към намеренията на индивидуалните агенти или до непосредствените взаимодействия помежду им. [2]

В случая би могло да се говори за един вид социален субстантивизъм, т. к. социалното пространство се гради не от “безплътни” функции и точки, а от имащи времеви хоризонт активности — с и л и. Целият проблем е в това, че съседството (солидарността — Дюркхайм) и съперничеството в случая се задават съвсем не абстрактно, като теоретична възможност, а като напълно реално — като осъществявано в реално време използване на конкретните сили. Разгръщането на пространствените отношения в социума винаги има времеви граници, не може да бъде безкрайно във времето поради проста причина — всичките сили и потенциали се изтощават.

Времевата конфигурация на социалните взаимодействия се определя от времетраенето на конкретните предметни процеси, чрез и благодарение на които то се осъществява. Теоретически, разбира се, би могло да се говори за някаква извънвремева пространствена форма (почти по Аристотел), в т. ч. на властта. Н о в п р а к т и ч е с к о отношение това е абсурд. Напреженията и конфликтите възникват поради това, че наличните потенциали, първо, се изчерпват или стават недостъпни физически, а, второ, се появяват повече претенденти за тяхното притежаване, отколкото предимства би могъл да ползва който и да е от тях самостоятелно. Изобщо, каквито и да са предимствата и изгодите, давани от определена позиция те остават “временни”, не могат да бъдат ползвани “вечно”. Времето е фундаментална културна граница, демаркираща позициите, полетата в социалното пространство. Всъщност времевите паузи и разсъгласуванията създават предпоставки за социална промяна, както и за кризите и конфликтите, с които тя се съпровожда. Би могло да се говори за едно натрупване на такива разсъгласувания като за “разрив” в социалното пространство — невъзможност отношенията да се реализират във времето, достъпно на участниците в съответните взаимодействия. Дори и да контролират времевия ресурс в едно от полета, агентите не са способни да го ползват или да го пренасят в други поради липса на необходимите времеви “сглобки”. Тази времева разнородност, различието във времето (характерно, например, за сложните маршрути и закъсненията в трафика) демаркира различните полета съвсем нагледно като “закъснения” и “избързвания” водещи към прекратяване на едни и усилваме на други взаимодействия. Всеки един преход от едно поле в друго се заплаща с времето, необходимо за преодоляване на тези “флуктуации”.

Комуникацията не е само средство за фиксирането на този пространствено-времеви “разрив”, не само го “показва” като вид дискурсивни девиации и грешки.

Пространствено-времевите разминавания се преживяват като комуникативни кризи, като неспособност те да се тематизират във всекидневните практики. Липсата на енергията е и причина, и резултат от спирането на “и така нататък” — интенцията.

Играта най-малкото “визуализира” тези времеви разриви и преходи.

Участниците “виждат” своята комуникация, на тях постоянно им се показва не само схемата на техните взаимоотношения, но и тяхното “съдържание”. Става дума за особен вид схемотехника — рисунки, лозунги, схеми — която се вгражда в игровото поведение. Участниците сами и с удоволствие се самопоказват — рисуват табелки, създават проекти и манифести, агитират с плакати и лозунги. И по този начин използват иначе скритите, “интуитивни” ресурси на своето поведение. Или ... не ги използват. Можем да наблюдаваме как оживения диалог на моменти спира и се сменя от напрегнатото мълчание.

Но в игровото пространство не само се говори. Там хората се движат. Движенията, както и разговорът имат своя динамика, своя ресурс. Могат да се ускоряват и разнообразяват и да спират, да стават еднообразни и стереотипни.

Отвореният характер на играта се поддържа от възможността хората да си сменят позициите в момента, когато ресурсът на това позициониране се изчерпва. Така се дава възможност да се освобождават натрупалите се в хода на игровия диалог междупозиционни напрежения. Когато тази възможност не се използва може да се стигне дори и до отказ от понататъшно участие. Предимствата, натрупани от участниците в една позиция, не се пренасят автоматично върху друга, те изобщо “не се пазят”.

В играта както и във всекидневието е практически невъзможно дейността, действието да бъде отделено от комуникацията. Но в теоретически план възможно е комуникацията да бъде отъждествена с пространството, а дейността — с времето. Всяка дейност е свързана с разгръщащи се във времето действия (актове, операции). Теоретически всички те имат съответното “времетраене”. Но те са реалност само ако стават в актуалното време. Често това условие остава извън вниманието.

Когато А. Бергсон окачествява времето като “продължителност” (durée) той е имал предвид, че животът тече във времето докато има сили. Това жизнено време е актуално и “свършва” по същия начин, както и всичко друго.

Дейността може да бъде реконструирана в едни или други абстрактни схеми, но момента на реалната им “продължителност” е решаващ. Реализуемостта на всяка дейност в актуалното (течащо) време е онова условие, което е и нейната норма. Като че ли този факт е банален. Но зад него се крие уникалността на съвпадението между набора от действията, необходими за постигане на какъвто е да е полезен ефект и реалното време, в което те могат реално да се разгърнат предметно. Само при това условие нещата стават като че ли напълно естествени, а комуникацията “машинална”. Като улучва времето и мястото всеки остава свободен да действа. И “забравя” за това, което прави дейността уместна и своевременна. Но тази невидима основа запазва своята сила. Времето като комуникация е ресурс за дейността. Примерно, когато хората няма какво да си кажат комуникацията се прекъсва. Зад машиналността и на разговора, и на действието стои ефикасността на техните всекидневни допускания, тяхната ситуативна релевантност. Така в игровата комуникация могат да бъдат фиксирани извън игрови ресурсни потенциали — както тяхната “достатъчност”, така и техния “дефицит”.

Моментът на съвпадането на дейността и комуникацията, т. е. на времето и мястото се фиксира чрез “кооперация”. Кооперираните дейности са тези, участниците на които общуват безпроблемно, разполагат с една обща интуиция за последователността от необходимите за успеха действия и операции.

Кризата възниква тогава, когато дейността и комуникацията се разпадат, губят своята уместност и навременост. Емпирически това може да бъде видяно тъкмо като “забавяне” или “избързване” в диалога. Факторите на това разпадане са много. Но най-вече това може да бъде “умора” — изчерпване на силите. Не става дума нито за физиологията, нито за психологията. Дори простото увеличаване на елементарните съставки натрупва напрежения и по този начин нещата се “забавят”. Рутинното повторение на дейността в едни и същи условия от една страна просто може да изчерпи необходимите предпоставки — суровини,енергия и т. н., а от друга — да създаде предимства, които да привличат много повече консуматори, отколкото е възможно да бъдат задоволени от ефекта на дейността. Безпроблемната и машинална комуникация в тези условия се оказва пречка за навременно реагиране, а съответно и за необходимото коригиране. Рутината изключва рефлексията и прави трудно всяко специално усилие, най-вече, мисловното. Хората престават “да виждат и чуват”. Но мина ли трудното, те просто забравят породилите я проблеми. “Да се схване трудността в дълбочина,”, пише Витгенщайн, “точно това е трудно. Ако я хванеш близо до повърхността, тя остава същата, каквато е била. Тя трябва да бъде изтръгната из корен; което означава, че трябва да започнем да мислим за тези неща по-новому. Утвърждаването на новия начин на мислене — това е основната трудност. Но когато новият начин на мисленето се установява, старите проблеми изчезват; нещо повече, става много по-трудно да се долови в какво се състояха те. Понеже те са били свързани с нашия начин на изразяване, в момента когато ги обличаме в нова форма на изразяване старите проблеми се изхвърлят заедно със старите си дрехи.” [3]

Историята е пълна с примери за подобен род “забравяне” при прехода от една културна (а значи и мисловна) парадигма към друга. Хората най-малко са склонни да помнят за трудните времена, за кризите и конфликтите и предпочитат да остават в безпроблемното тъждество на комуникацията с дейността. Нещо повече, в момента, когато това тъждества безвъзвратно се разпада те дълго се противопоставят на новата реалност и не са склонни към анализ и рефлексия.

Тук визираме и една от особеностите на игровите ситуации. В повечето от тях опитите проблемите да бъдат тематизирани и по този начин депроблематизирани в крайна сметка се провалят. Изглежда участниците просто се отказват ... да забравят, продължават да помнят нещата такива, каквито те отдавна не са. Тази памет е един твърде конфликтен и травматичен начин ... за забравяне. [4] Спомените за комунизма съдържа много съмнителни моменти. Помнещият не помни своето минало, той помни нечие минало, което самият той срамува да признава и за свое собствено. Играта разкрива тази странна съвместеност на паметта с безпаметството като създава криза за разказване на чуждите спомени. В този момент комуникацията става безпредметна и фалшива, подменя дейността. На макро-ниво във всяка социална система тези подмени могат да бъдат визирани като стопанска криза, като растеж на асоциалните прояви и т. н., но най-вече като аномия, разпад на всекидневните релевантности и граници.

Играта диагностира и т. нар. контекстуални условия за този разрив — характерът и съдържанието на общокултурните механизми, забавящи или спиращи адаптацията на хората към промяната в конкретните ситуации и в рамките на локалния социум.

Както вече беше споменато, игровата процедура има отворен характер. Това значи, че играта непосредствено участва в резултата на изследването, не може да бъде оставена “на страна” като техническа методика. Играта не просто провокира възсъздаването на мощните механизми на кризата, тя директно участва в игровата ситуация не само като “разстройва” базисните условия за безпроблемното общуване и дейност, но и като показва как те биват “възстановявани” независимо дали успешно или не.

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а