| |
Димитър Матакиев
Некролог и др. | Страница: 1/2
Некролог
Таман отивах да си купя цигари, когато забелязах, че един съсед е починал. Въпреки това си купих цигарите, също и кафе. Чак след това разгледах подробно некролога му. Нямаше много за гледане, некролог като некролог. Описваше починалия с казионния патос на предполагаемите опечалени, в няколко изречения и толкоз. Всъщност човекът не беше никак читав. Беше типичен представител на породата непрокопсаник — и някак адски му вървеше внезапният некролог. Преди няколко дена го видях да се размотава из квартала; влачеше скапаното си съществуване. И ето: в този ветровит следобед — когато аз се чудех кво да правя — вече го нямаше. Не беше наоколо; не муфтеше за левчета; не пречеше на останалите.
Особеният поглед, от който само нещастниците отбират. Мда... Смъртта им е естествена дружка — смъртта дарява проницателност. Не познавам толкова много проницателни хора, нито пък внезапно починали. Но всичките, които познавам, ставаха някак особено вдъхновени, преди да отпрашат Нататък. Да им се ненарадва човек — толкова готини бяха наистина! Накрая смъртта ги призозававше и те си заминаваха, без изобщо да са ме питали. Това беше тъпото в случая — чувствах се изигран: иначе, ако можеше да минем без него, едва ли бих имал нещо напротив. Но явно не можеше...
По какво се различават хората? Ами всъщност по едно — по чувството за самосъхранение. Фундаментално чувство, признавам — първите отлагат смъртта си за неопределен период от време, иначе казано — колкото издеянат. Вторите пък ритат срещу шибания фундамент — и, да му еба майката, пак колкото издеянат. Първите понякога стават втори, вторите отвреме-навреме мутират в първи, за да пада майтап, от който трети, на свой ред, градят избушеното си анти-съзидание. Такива ми ти работи, въпросният беше от вторите, които во веки веков остават втори. Преебани. Последна дупка на кавала. С готини дъщери, дето сами титуловат себе си курви. Нищожният живот има опцията да отиде на кино, по всяко време на денонощието. Четеш си книга и хоп: стяга те сърцето, припламва ти в тиквата: курвето е по курвалък, жената пере в кухнята, щото банята я използвате за спалня, и в тоя миг всичко ти се изяснява — целия ти скапан живот; пукваш, а книгата, разбира се, е Максим Горки — “Моите университети”.
Навремето пичът (или анти-пичът в случая) бил военен. Доблестен войн бил и понеже нямало война, къркал като за световно. Сгафил нещо, уволнили го. Продължил да порка. Други пороци нямал, освен че бил доста голямо нищожество. Ни воля, ни чувство за хумор — абсолютна нула. Тотален боклук. Незабележим глупак. Някаква шунка го взела за мъж, той я разочаровал още в навечерието на първата брачна нощ, като се изпърдял гръмогласно, а защо се изпърдял — ами защото много пиел. Тя осъмнала разочарована. Разочарованието плъпнало из всичките й вени и тя решила да бъде разочарована перманентно. Това се превърнало в смисъл на живота й, в своеобразна кауза. За да бъде трагедията пълна, родило им се момиче, което на 9 било вече мацка, вследствие на което педофилите започнали да прииждат на орди. Опазили я от педофилите, но не я опазили от курвалъка. На 19 била преживяла едно рейп-ебане, две групови оргии, три заплащания срещу секс, четири лесбийства, пет “шейсет и девятки”, шест... няма значение — отебала си до девето коляно, в смисъл че пропускала деветия месец и абортирала все в десетия.
Много си падах по нея преди има-няма 11 години. Бях съзрял вече за чекиите и търсех голямата любов. Тя чистеше стълбищата, докато аз прехвърчах от нас до шибания видео-клуб и обратно, а в шибания видео-клуб неква шибана провинциалка даваше шибани порно-касети под наем. Всъщност тогавашното порно ич го немаше, деянехме главно на въображение и на филми, тотално лишени от въображевие. За любовта, голямата, бяхме готови на всичко: между свенливите чекии имаше много топлота. Да мечтаеш беше приятно, също както и да мажеш.
Та така, писна ми вече да се занимавам с тая история. Дъртакът пукна, всъщност не беше още дъртак. Малката продължава по житейския си път — чрез изоболни дози секс тя също се подготвя за смъртта. Maman е до такава степен разочарована, че и да пукне, никой няма да забележи. А аз? Рано е да се отговоря на този въпрос: едва когато стане късно, отговорът ще бъде възможен... Нещо такова.
Напред (2/2) 
| |
| |
| Още сведения |
публикувано на четвъртък, декември 16 @ 14:05:20 EET изпратено от dimat
Подведено под:
City-lights | * | проза |
11029 прочита
| |
| Рейтинг | Средна оценка: 3.58
Гласа: 24
| |
| Инструменти |
 Версия за печат
 Препраща на друг
| |
|
| "Некролог и др." | | 3 коментара |
|
|
|
|
Re: Некролог и др. (Оценка: 1)
от zed1961 на четвъртък, декември 16 @ 16:08:32 EET
(Сведения за читател ) | | Смело. И, което е по-важно, усетът за езика, поне доколкото мога да преценя, е повече от рафиниран. Трудно ми е да кажа доколко такъв тип проза може да се превърне в израз на нещо повече от собственото омерзение, дори и ако не е само разиграно, но пък новаторството така или иначе сигурно си заслужава усилията. Може би младият Зола е писал подобни текстове ... впрочем, пътят от тоя тип проза до, например, „Жерминал“, ми се струва не по-малко дълъг от онзи, който дели първата целувка от раждането на бебе (късмет работа, значи). Във всеки случай желая успех. |
|
|
Re: Некролог и др. (Оценка: 1)
от Koschey на събота, януари 22 @ 16:53:09 EET
(Сведения за читател ) | | Във всички случаи забавно :)))) |
|
|
Re: Некролог и др. (Оценка: 1)
от evgeny6 на неделя, март 12 @ 19:24:55 EET
(Сведения за читател ) | Митко, преди време спорих в няколко поредни напоителни вечери с едни приятели има ли такова чудо "пролетарска литература". Аз твърдях, че има, те че няма. Казваха, че добрата литература си е добра литература, а дали е писана като пролетарска или каквато ще да е друга нямало значение. Сега си мисля, че в пролетарската литература, както и в чалгата, както и в хевиметъла, добрата литература/музика се промъква между правилата на жанра като чиста вода между отпадъци, тласкана от таланта,нещастието на автора и чистите части на душата му. Като чета твоите неща, все ми се струва, че някак си успяваш да си запушиш таланта с радикализми и някакви злокобни социални проекти. Явно може! Предвъзхищението от текста е единственото известно ми място, където авторът на нещо се среща истински със своите читатели и пр. реципиенти. Как им се предвъзхищаваш на тези твоите неща, ама хич не ми е ясно. Засега за мен те са по-скоро смесица от забавно, интерсно, дразнещо и безполезно. Но все ми се струва, че талантът ти е доста по-як от това, което се е впило като паразит в него. Може и да греша. При всички положения скандалното има нелоши шансове да стане модерно и да вземе, че да се продаде добре. Така че, ти си знаеш. Успех!
Евгени |
|
|
|