литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  
Бети Файон
Как отлита написаното




Когато се запознахме, имаше дълга до раменете коса, която скриваше дебелия и къс врат и придаваше на тясното му лице с орлов нос красота на революционер от Френската революция. Не на аристократ, на какъвто той все иска да прилича, а на син на земеделец, получил образование, но все още правещ правописни грешки в писмата си от типа “утиде, одговори…”. Който избухва в смях при вида на стойката или високомерието на всеки роден аристократ, но всъщност това е единствената реакция, която го предпазва от себеразрушение.

Очите му просветват със скрити огънчета, драсване на клечка кибрит или щракване на запалката. Ноздрите му са изрязани, а ушите са малки, почти женски, без месеста част, плътно прилепнали до главата. Има войнишки минимализъм в ноздрите и ушите, но като че ли ми е трудно да определя защо го наричам войнишки. Дългата му коса ме обърква: има навика да я оправя винаги когато скрива лицето, очите му, и да я приглажда с ръка. А мекотата на жеста и погледът му в този момент са така женски и прелъстителни, че очите с извитите мигли, странно разредени, като че от аркансил, и редките и изписани вежди сякаш се отделят от лицето. Човек забравя за орловия нос и адамовата ябълка на изключително силния врат, а ласото на погледа не е никакво ласо, а дантелени примки.

Иска, разбира се, да живее във Франция. Не знам дали заради това, че обича френското вино, заради френските благороднически традиции и революции — тук си спомням за Пруст, който така тънко прозира кухотата на благородническите маниери — или защото е художник. Но пак съм объркана: дали не беше станал художник заради тях: удоволствието от хубавото вино, кадифето и молберта, и изисканото безделие… Малките фини пръсти на ръцете му, иначе в китките и към раменете много силни и мускулести, кокетно свити в основата на високата кристална чаша с вино не я държат, а по-скоро висят на нея, както мъхесто паяче виси някак извинително на бялата безукорна стена, сякаш усеща, че е извън сметките в империята на домакинята.

Забавно ми е да го наблюдавам когато влиза в магазин и си избира риза или панталон. Леко е напълнял с годините, което прави цялата му невисока фигура малко оперно тържествена. Влиза, оглеждайки се на двете страни, без да има предвид никого, сякаш пита: Някой да не ме е забелязал?, но, разбира се, това е риторичен въпрос. Той е на годините, когато да направиш комплимент на продавачка е напълно приемливо, тя ще го приеме за израз на вежливост, и тъй като мъжът явно е ценител на красотата не от вчера, ще бъде поласкана. Съвсем отделно е как се чувствам аз в този момент. Но той е забравил за мен. Ако едната продавачка вече се занимава с това да показва различни платове, десени, големини, леко заруменяла, другата наблюдава с известна доза ирония усърдието на колежката си. Разбирам я, както разбирам момичетата, които обичат опера, и тези, които биха им се подигравали за това. Но защо ли винаги първата, тази с комплимента в очите, обича опера, докато другата не обича. В някакъв очакван от мен момент, но винаги посрещан с учудване заради естествеността на играта, той аргументира избора или възражението си спрямо предложението на продавачката с думите: “Аз,..(пауза, усмивка) тъй като съм художник, ще ви кажа……..”. Момичето е парализирано и респектирано, в особената тишина след тези думи той си тръгва, като най-често не купува нищо. Вече на улицата се надсмива над ролята си на придирчив господин, но не може да скрие какво огромно задоволство е изпитал.

В стаята му е претрупано с книги, дискове, дрехи и макар че изглежда неподредено, всяка купчина си има строг ред. Сред тях — много речници и учебници на английски, френски, италиански.. Понякога, влизайки в апартамента, чувам говор в стаята му. Или по-скоро мърморене на равни интервали. Тогава кой знае защо си представям онези стари учебници, в които за нагледност има нарисувани смешни човечета и очертани балони пред устата им, пълни с думи…. Представям си как той стои в леглото с учебника пред себе си и виждам тези изписани думи пред устата му. Усещам, че прави грешки. В ударението или другаде, просто чувам шум като от неправилно потракване. Много странно, като че ли думите се обаждат.

Той пише много трудно писма. Може би заради правописните грешки. Предпочита да казва на други, негови приятели например, да напишат някакво писмо вместо него. Виждала съм го да пише, има особен маниер на изписване на ръкописното “д”, ченгелчето е като дръжка на сабя, със замах и някак твърдо и вцепеняващо, като направено от стомана. Например в “одговори”. Даже да си забелязал правописната грешка, не можеш да му го кажеш. Думата стои изписана вярно, като тук думата вярно идва от вяра, упование, отдаденост. Сега си мисля, че ако аристократизмът му се разкриваше някъде, то беше тъкмо в правописните грешки.

Дали да спомена за писмата му………… до Жера Депардийо, до княза на Лихтенщайн, също до кмета на Париж… Кой би си помислил, че ако пише на известен чужденец и му обясни, че е художник, който не може да се реализира в България, ще очаква да бъде спасен…. Тогава гледах на тях като на част от странностите на този мъж, много му отиваше да пише писма на такива хора. Беше през бутафорните комунистически години, тези тримата възприемах като далечни проекции на собствения му чар и склонност да изпитва пиетет, сякаш тези писма изобщо не бяха писани, за да пристигат във Франция, а стоях и слушах разказ за влажния зимник в замъка, пълен с прашасали бутилки отлежало вино, като слизах по стълбите му едновременно с разказвача — заразително витален като Балзак и Ширак, Беранже, Астерикс и Оберикс…

Спомням си деня, в който наблюдавах ръцете му и палецът на лявата ръка ми си стори странен. Наглед е малко по-голям от другия и по-трудно подвижен, стои обиден и когато ръката му прави нещо, той стърчи. Трудно ще го забележите, но после непременно ви озадачава. Прилича на ръката на строителен работник.

Написах “тъжно”, а не ми стана тъжно. Неволно пред погледа ми изникна един страшно симпатичен възрастен мъж с розова риза, лимонова вратовръзка, сива жилетка от фина вълна, с бастунче, усмивка с жълти, тук-там ремонтирани зъби, изключително мил в маниерите си, когото бях срещнала преди година. В момента, в който го приближих, видях петно на яката му. Случайно разбрах, че има някаква графска титла, беше живял в много страни по света, Бразилия, Италия, подари ми ей така, защото съм напомняла на жена му, сребърен пръстен с лилав голям камък, който купил от Петерсбург….

….Палецът е важен пръст, дори, спомняте си в приказките, нали, един човек може да е голям колкото Палец. Постепенно стана така, че повече от всичко ми се искаше да науча историята на този палец. Може би мъжът наистина е бил строителен работник, примерно в Сибир, който живее в общежития, храни се на вестник, набързо разстлан върху дървеното скеле, а вечер се прибира, изкъпва се, прави си чай и чете книга от лично скованата си библиотечка, пише поезия или прави скици, отбягва другите, а когато закача момичетата в универмага и те го питат с какво се занимава… Но дали някой може да разкаже нещо толкова лично. Не бих помолила да го направи който и да е мъж. И разказът ми остана така, без най-важното. Успокоява ме само запомнен като по чудо край на едно стихотворение:


a палеца е бялото поле на листа
без което всичко написано отлита







  
Накратко
a палеца е бялото поле на листа
без което всичко написано отлита

Още сведения

публикувано на неделя, декември 12 @ 12:24:06 EET изпратено от samolet

Подведено под:
Плътни течности | * | проза |

3457 прочита

Още в тази връзка
· Бети Файон


Най-четеното в блок Плътни течности:
Какво е деконструкция


Рейтинг
Средна оценка: 4.62
Гласа: 8


Възможни оценки

Слаб
Среден
Добър
Много добър
Отличен




Инструменти

Версия за печат  Версия за печат

Препраща на друг  Препраща на друг

"Как отлита написаното" | | 0 коментара


литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.40 Секунди