Георги Календеров, Дилян Вълев: 9. 14 часа автостоп - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

На пристанището в Патра, или ако можем да го побългарим — на Патравото пристанище, никой не ни чака. В случая това е добра новина. Народът слиза необезпокояван от митничари или пък гранична полиция и се качва в някакви автобуси. Ние не сме вчерашни и хукваме към най-близкия изход. Елементарната българска предпазливост го изисква. Кой знае накъде ще откарат доверчивите туристи! В тъмницата? При манафите? Или пък на някое още по-страшно място като разпределителя на път за България?! Вместо това се озоваваме на безкрайна крайбрежна улица с табели, сочещи към място, което се казва “Паралия”. Логично е да си помислим, че това е друг град, в който живеят богати хора. След 5–6 километра безнадеждно трамбоване узнаваме, че думата значи “плаж” и този плаж си е съвсем в рамките на Патра. Освен това е затрупан с камъни и строителни отпадъци и по нищо не прилича на нашата представа за място, на което да плажуваш. Още много ще бъдат илюзиите, с които трябва да се разделим. Гърция всъщност се оказва толкова непозната и загадъчна, колкото и възможно най-екзотичната, дива и варварска страна.

Но ние си имаме цел — една от най-южните точки на полуострова Пелопонес, града със смешното име Каламата (не е нещо членувано) и близкото до него село, което ние произнасяме като Нелегала, макар че то се казва Мелегала. Там (вярваме) е пълно с величествени българи като легендарния партизански командир от село Стряма Запрян Георгиев Фазлов — Леваневски. Те са поели пътя на нелегалната борба и ще помогнат на своите братя. Пък и имаме и конкретен човек, който сигурно още е там.

Но как да излезем от Патра? Щом като Паралия не е друг град, то ще има ли край нашето скитане? Къде да спрем, за да помахаме на приветливите гръцки шофьори?

На втория час от устременото ни ходене минаваме през пазар, на който всички крещят. Дори и италианците може да им завидят. Някаква дама с очевиден албански произход размахва мъжки гащи втора ръка, европейско качество, прани. Тя пищи така, сякаш от продажбата на този парцал зависи животът на минимум петдесет малки и силно въоръжени албанчета. И какво крещи тя? “ЕНА ЕВРОООО, ЕНА ЕВРОООО!”. Друг, също доказан албанец, размахва пък дамски гащи като с подчертан цинизъм подменя гръцкото “гх” с българо-албанското “ж” и казва “ЖЖЖЖЖИНЕКИЕС”, което май означава "женски". С тридесет цента в джоба не можем да си позволим нито мъжки, нито дамски гащи, затова само ускоряваме ход.

Минаваме покрай цяла купчина бельо за всеки пол, обувано от кого ли не. Край нея се извисява масичка с петима пияни гърци (става дума за около 10 часа сутринта). Те пият вино и са надули касетофон, който гърми яки кючеци, тоест гръцка народна музика. Мъжагите така са се вдълбочили в заниманието си, че не можеш да разбереш дали са продавачи, или стока, не по-малко непотребна от тази на купчината. Още повече на масата е закован надпис “ОЛА АПО ЕНА ЕВРО”. Но ние и пияни гърци не можем да си купим.

Нито пазарът, нито градът свършват, затова заставаме на един завой и започваме да махаме на умряло. От двучасовата си разходка сме се убедили, че в тази южна страна всичко трябва да се прави с неистов темперамент, ако искаш да те различат от неодушевените предмети. На секундата една кола спира — албанецът вътре явно се е припознал в нас, защото когато се качваме, се разочарова. С маймунски жестове и мучене се разбираме прекрасно. Той пътува в нашата посока, макар и на не повече от 1-2 километра. Ще бъде така добър да ни откара до първия разклон, където завива, но после ние трябва да проявим благоразумие и да си хванем автобус. Селянинът му със селянин нищо не проумява, си казваме. Но нямаме избор. Тепърва обаче ще има да се убеждаваме колко е бил прав.

След няколко часа напразно махане решаваме да проверим все пак дали този неизбежен рейс ще реши да ни хвърли до Каламата срещу единственото ни богатство: GSM апарата “Алкател”, който сме готови да жертваме и на 10 пъти по-ниска цена. Автобусът току-що е потеглил. Следващият е чак на сутринта.

Макар и септемврийско, слънцето над Пелопонес съумява да изкара перфектни черни кръгове пред очите на нещастните стопаджии. Асфалтът е приятно размекнат, а шофьорите са враждебно настроени. Колкото по-отчаяно изглеждаш, колкото по-изпаднало махаш, толкова по-голям е шансът да ти се присмеят, да ти покажат среден пръст или оня красив жест на потриване на палеца в показалеца и средния, който опровергава примата на българската естрада, когато тя пее “Не всичко е пари, прияаааатели”. Не, всичко е пари, приятели. Особено в Гърция.

За да бъдем честни обаче, трябва да признаем, че и тук правилото се доказва чрез своето изключение — някъде към петия-шестия час спира чисто ново ауди, но след като съобщаваме в каква посока сме, шофьорът изразява съжаление, че не може да ни помогне. И дотук.

Залезът бележи тринайстия час на нашите напразни опити да намерим човечен шофьор, който да ни откара на 250–300 километра на юг. Тоест, те всички са адски човечни, но никога не спират на стоп. Освен ако не си платиш.

От близка схлупена къщичка излиза възрастен грък и започва настойчиво да ни изучава. През дългия си живот той не е виждал стопаджии и съвсем естествено си мисли, че щом сме спрели пред дома му, ние рано или късно ще го опожарим, ще се любим с кокошките му, ще набием жена му. Искрицата надежда, че той ще ни покани да нощуваме в дома му, ще ни нахрани и ще ни даде стотина евро, да стигнем Каламата и да си наемем квартира, угасва.

Колкото по-тъмно става над Пелопонес, толкова по-мрачно гледа гъркът. От деликатност, или пък от страх, че тоя може да повика полицията, тръгваме на юг през все по-сгъстяващия се мрак. Видяло се е, че ще се спи в маслинова горичка. А и сигурно зелените маслини няма да са чак толкова лоша вечеря...

В този момент стар фолксваген “Пасат” забива спирачките и неговият водач видимо развеселен се нахвърля върху нас като на лесна плячка:

— Пара има? — о, той владее българския! И как е познал, че сме българи? Явно усилията ни да заприличаме на изпаднали западноевропейци засега не носят успех. Все пак за авторитет му отговаряме на английски:

— Няма, няма, мистър, но елате да видите какво ще ви покажем. Един превъзходен подарък!

— Пара, пара! Има пара? — и показва пак същия жест с трите пръста, който българите вероятно са заимствали от гърците. Както и следното междуметие за отрицание, произнесено от наша страна:

— Тцу.

Той енергично се качва в пасата и форсира двигателя. Няма да се даде лесно. Тъй де. Който няма пари, трябва да спи в маслините, а не да се вози на хубава германска кола!

— Ама, моля ви се, мистър! — преграждаме пътя на пасата. — Вие дори не сте погледнали този разкошен алкател!

Господинът разглежда апарата с подчертано недоверие и казва нещо от рода на “клепси”, което сигурно означава “краден”. Иска и да му покажем документите на машинката, а може пък да пита за гаранцията. А не ще ли и договора с “Мобилтел”, от който да разбере, че алкателът е взет на лизинг и последната вноска не е платена!? И дали ще му го ремонтираме, ако в близките 5–6 години се развали?...

Така или иначе обаче съкровището вече е в ръцете му, следователно е най-добре да се качим на задната седалка, преди да е направил втори опит да потегли. Освен това в близките двайсетина часа няма да ни спре никой друг.

Гъркът е на трийсет и нещо и пътува в комплект с албанец, десетина години по-възрастен. Именно той е човекът, който ще ни ходи по нервите занапред. Албанецът се оказва много притеснен да не би гъркът да бъде изигран от български мошеници. През цялото време, в което пътуваме със средна скорост 140 километра в час по двупосочно и с много завои шосе, той гледа тревожно в “жабката”, приютила алкатела, и току каже нещо, от което успяваме да различим само думата “тилефоно”. При тази позивна гъркът тутакси губи всякакъв интерес към шофирането, пуска волана, бърка и вади алкатела. След което светва лампичката, обръща се вдясно, да му е по-удобно и потъва в оживена дискусия със спътника си относно нещо, свързано с телефона. Говорят на гръцки, така че не можем да схванем какво точно дискутират. Но и на български да бяха разговаряли, пак едва ли щяхме да сме в течение. Просто защото сме твърде заети да наблюдаваме осовата линия и да се чудим, по силата на каква магия колата продължава да следва очертанията на пътя.

По някое време все пак двамата изглежда решават, че достатъчно са се кахърили за телефона, който при това им идва без пари. Като заключение гъркът споменава, че такъв модел имал някакъв мафиот от София, след което решава, че вече можем да си направим polite conversation (учтив разговор), по балкански, разбира се:

— Вие, като сте от България, знаете ли, че там има един град Габрово? — пита той.

Отговаряме положително и известно време дискутираме точното разположение на града. Но не географската страст го е подтикнала да зададе този въпрос.

— Имах гадже от Габрово — хвали се гъркът. — Тя ме научи да говоря български.

След което за наш ужас решава да ни покаже колко добре се е учил. Казваме “за наш ужас”, защото според него говоренето на български включва един куп несъвместими с шофирането дейности. Влизайки в градчето Пиргос (без разбира се да намаляваме средната скорост от 140 километра в час), той сваля до долу предното стъкло, измъква се кажи-речи до кръста навън и изкрещява на някаква девойка:

— Еля тука, путка!

След което се вмъква доволен в колата и хваща за малко волана, но веднага го пуска отново, тъй като минаваме покрай църква. Ред е да се помисли и за спасението на душата — той сключва молитвено длани и притваря очи (според него) за миг. Идва ред за втори урок по български. Този път потърпевш (освен нас) е възрастен чичко, който мие тротоара пред магазинчето си. Отправената към него реплика е:

— Аз пидерас!!!

Разгеле, с това уроците по български приключват. Албанецът обаче не е схванал всичко и пита нещо. По-скоро интуитивно разбираме, че се интересува какво означава тази дума “пидерас”. Отговорът е “пустис” — научаваме трета дума. Тук и албанецът решава, че е време да се включи в разговора и казва на нещо, което според него е руски:

— Я… Алвания — с което очевидно иска да подчертае общия ни социалистически корен. А също така, че и там в училище руският език е бил задължителен.

Незабавният отговор, разбира се е:

— Ааааа, Енвер Ходжа!

Това по някакви негови причини, много го радва. Той се усмихва мило, колкото може, и рецитира:

— Да здравствует наш народ, да здраствует наша партия!…

Очевидно си няма и понятие какво точно говори, така че го подкрепяме с едно изтананикано:

— Пусть всегда будет солнце!

Албанецът не е запознат изкъсо с душевните терзания на Чебурашка и Крокодила Гена, но се вижда, че мелодийката му е навяла някакъв много далечен спомен — от идиличните времена, когато се е къпал в бистрите албански ручеи и още не е бил извършил нито едно убийство. Ставаме почти приятели, доколкото е възможно, разбира се.

Колкото и да не ни се е вярвало, стигаме живи. Гъркът изведнъж също решава да прояви човечност и въпреки че пътува за Каламата, отбива от пътя си и ни доставя директно в Нелегала. След това заедно с албанския си приятел или каквото там е, отпрашват. Последните му думи са:

— Ще трябва да спите на площада!

Забележка: Четете ни и в продължението, за да видите как футболистите превземат храма.

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а