литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  
Алесандро Барико
NEXT: мирна революция
Страница: 3/4



3. Хората от Генуа
Глава, посветена на антиглобалистите, иначе известни като noglobal. Луди или пророци? Хайде да се върнем в Генуа и да опитаме да тръгнем оттам. Защо въобще е нужно да се прави среща от типа на Г8? Осем мегапрочути държавни глави, които спокойно можеха да си уредят видеоконференция или тайничко да се срещнат в някой кънектикътски чифлик, се излагат на витрината и хвърлят във военно положение цял един град – защо? Да не би да са оглупели? Не. Те са рекламни лица.

Не са отишли там нищо да решават (чудесно можеха да намерят и други начини), а да се покажат. Те са “тестимониъл” – реклама в аз-форма. На какво? На глобализацията. Там са, за да кажат, че половината свят действа като една единствена държава. За да свидетелстват, че Западът съществува, истински е и вече е страшен купон. За да ги види добре дребният венециански индустриалец, едва започнал свенливо да пристъпва към Русия, и да се увери, че няма страшно да инвестира там. За да си кажат на планетарно всеослушание, че взаимно се харесват и никога няма да воюват помежду си, така че многонационалните компании могат спокойно да се разрастват, да строят, да завъртат паричните потоци и да чакат милиони нахъсaни консуматори. Там са, за да демонстрират, че са богати, добронамерени и модерни – така на медиите ще им е по-трудно ясно да преценят дали наистина са такива. Там са, за да разпръскват оптимизъм, вяра в бъдещето и единство на намеренията – масла, без които моторът на глобализацията ще се разпадне на основни части. Там са, за да продават Запада, копнежа по Запада. А младежите в бели екипи? Те какво правят в Генуа?

Младежите саботираха рекламата. Изпикаха се върху диплянката. Съдраха Големия Манифест. Не осуетиха глобализацията, а бойкотираха рекламната й кампания. И инстинктивно напипаха наболелия нерв на въпроса. Да излезеш на протест в Генуа, насред гигантската реклама, вместо пред някоя обувна фабрика на “Найки” в Индонезия е не просто по-практично, а поразява глобализацията там, където е най-слаба – в момента, в който се продава на целокупното човечество. Ужасно непосилно е да разбиеш всички “Макдоналдс” по Земята, но да направиш на смях онези, които искат да ти ги пробутат като образ на щастието, е доста по-ефикасно.

Ето нещо, което трябва да проумеем по отношение на антиглобалистите: още преди да са се запитали какво всъщност мислят за глобализирания свят, те изпадат във възмущение от начина, по който той им се продава и от масовата склонност на хората към безпрекословно упование в загадъчния Запад. За най-младите да са noglobal е личен шанс да докажат, че имат свободен, независим мозък, нехипнотизиран от тамтамите на властта. Те горят от желание да се отделят от стадото и да вземат на подбив овчаря. Надали знаят какво е глобализацията, нито пък някога сериозно са се замисляли. Но, верни на инстинкта си, вдигат суматоха. Все едно дали е Виетнам или е глобализацията – разликата е незначителна. Винаги има един дял от човечеството, който не е съгласен, който се противи на безкритичността, с която мнозинството възприема лозунгите, нарочно измислени от някого за него. Това са бунтарите. Трябва ли да ги съдим поради единствената причина, че няма да са в състояние да се аргументират в евентуален дебат за глобализацията? Не мисля. По-скоро би трябвало да ги спасим от изчезване, защото те са нашият залог срещу всички фашизми. Ускореното сърцебиене, което ни държи будни в нощта на нашето здравомислие. Ще кажете: да, ама не са прави за глобализацията. И така да е, няма значение. Следващият път ще имат право и с това ще спасят всички ни. В деня, когато Ной започнал да строи Ковчега, не валяло. Слънцето така прижуряло, че камъните се напуквали.

Тук е мястото да уточним, че не всички са единствено и само бунтари. Мнозина от антиглобалистите знаят за какво говорят, искрено са убедени, че глобализацията е лоша идея и мислят, че са съвършено наясно с поразиите, които може или вече върши. Много авторитетни коментатори ги заклеймяват като безотговорни типове, излагащи на риск от спиране процеса, който рано или късно ще произведе колективно богатство, напредък и мир. Къде е истината? Макар и малко объркано и разнопосочно (всеки следва темите, които са му най-присърце), протестиращите ясно маркират едно реално, бих казал историческо свойство на глобализацията: тя е не просто разширяване на игралното поле, а и смяна на правилата на играта. Глобализираният свят е рай, осъществим само при премахване на значителна част от досега съблюдаваните правила. Добро начало е триумфът на така наречените “свободни зони”: парцели свят, в които можеш да произвеждаш и да търгуваш при минимум данъчни тегоби, незначително синдикално присъствие, без грижа за опазването на околната среда – един вид, почти без правила. Неслучайно многонационалните компании (и не само те) отидоха точно там да поемат глътката въздух, необходима за сбъдването на глобализацията. Днес в такива зони работят 27 милиона души. Огромен брой. И, тъй като са преобладаващо далеч от Запада, от разстояние дават отрадното впечатление за глобализиращо се стопанство. Обаче косвено свидетелстват и за нещо доста по-смущаващо – глобализацията неслучайно възникна като проект именно когато Западът започна да се ориентира към всеобща дерегулация, която да освободи ръцете на инвеститорите и сега се случва там, където може да се разиграват пари.

От Рейгън и Тачър до Блеър и Шрьодер системно бе налагано схващането, че парите се умножават само ако цинично ги пуснем да циркулират на свобода и не ги мъчим с много ограничения. Колкото и усукано да звучи, идеята е, че най-добрият начин да помогнем на бедните е като помогнем на богатите – покрай увеличението на капитала на едните, за другите все нещо ще хартиса. Основателна или не, тази идея е идеологическата ос, около която изниква всяка глобализация. Тя е входната такса за Рая. Има само един израз, елементарен и нелицеприятен, който подхожда за определяне на нещото, осигуряващо целостта на подобна, почти изцяло лишена от каквито и да било правила система: “закон на по-силния”. Пиша това без уговорки, защото съм убеден, че днешните продавачи на глобализация искат в замяна свобода на изявата с една единствена санкция – законът на по-силния. Глобализацията се нуждае от свирепа, радикална и безмилостна конкуренция, има нужда от крупни печалби, за да прави крупни инвестиции, от естествен подбор, защото играе брутално и не може да влачи подире си слабаци. Чисто и просто й трябва игрална площ, в рамките на която единственото правило да е, че по-якият печели. С риск крайно да опростя нещата, смея да твърдя, че точно това е пределът, където антиглобалистите не издържат, слизат от влака и се отказват от Дивия Запад. Нищо че мотивациите им са толкова разнообразни: те могат да бъдат приведени под общия знаменател на отказа от свят с подобен водещ закон. Много пъти антиглобалистите взимат на мушка отделни късчета от голямата музайка – експлоатацията на работниците в бедните страни, шеметната бездна между богати и бедни, употребата и злоупотребата с генното инженерство, културната масовизация, неуважението към правата на консуматорите. Но ако трябва да ги обсъждаме едно по едно, ще остареем в спора. По-добре да си дадем сметка, че това са отделни симптоми на една и съща, задълбочаваща се болест на планетата – конкуренцията с минимум правила, където почти всичко е позволено, печалбата е единствен показател за успех и по-силният надделява.

Точно на този свят антиглобалистите вдигат мерника, при това невинаги осъзнато. Да се питате дали сте “за” или “против” глобализацията, не означава да се питате дали имате положително отношение към генетично променените храни, дали обичате “Найки”, дали ви ужасява изличаването на диалектите и дали заплащането на китайците, които шият вашите обувки, ви се струва справедливо или срамно. Означава да се запитате дали в името на това да живеете в един по-богат свят, сте готови да живеете в един селективен, безмилостен свят в надпревара, подчинен основно на закона на по-силния, където победителите се занимават с побеждаване, а победените – с губене. За да ви помогна за отговора, бих искал да ви подсетя, че една внушителна част от току-що приключилото столетие, беше посветена на усилията да не се стига до такъв свят. Никога както през последния век човечеството не се е опитвало толкова целеустремено да открие начин за съсъществуване и замогване, при които да не е нужно прилагането на закона на джунглата. По недвусмислен и завършен начин, това бе постигнато от два големи проекта: реалният социализъм и идеята за социална държава. И двете вече са се превърнали в мръсни думи, но поначало са били точно опит за система, която да не блокира развитието, но да избегне прекия сблъсък, в който силният смазва слабия и мир на праха му. Защо им е било да се борят за друго? Защото са били добри? Не. Защото са били шокирани. Шокирани от нечовешкия живот на европейския работник от края на XIX в., шокирани от американските семейства, които само за ден изпадали в най-непрогледна мизерия заради някоя необяснима борсова криза. Защото са разбрали, че свят без филтър, без преразпределение на богатствата и без грижа за беззащитните произвежда нечувани страдания и във всеки миг може да се обърне срещу теб самия. Нещо като центрофуга, смилаща милиони съдби – ако не удържаш на необходимото за оставане в центъра й темпо, светкавично изхвърчаш към орбитата на такава нищета, от която няма шанс да изплуваш.

Не са били добри. Били са шокирани. А къде отиде техния тогавашен потрес? Нима беше забравен? Защо проповядването на поголовна и всеобхватна либерализация сега звучи напредничаво, при положение, че всъщност означава да реставрираме света, от който трескаво се бранехме преди десетилетия? Никой ли не забелязва, че репортажите от фабриките в Третия свят предават същия кошмар, който Зола описва в “Жерминал”, разказвайки за миньори, живели преди сто и трийсет години? Как така европейските левици се изтъпанват в предните редици на глобализацията, без да се замислят за жестоките последици, които тя би могла да има за слабите по света? Възможно ли е да се задоволяват със съображението, че там някъде с петнайсетте цента дневно от фабриката за топки иди-дойди, поне се преживява, докато съвсем без фабрика няма спасение? (Същият логически парадокс като с миньорите на Зола – 130 години не бяха ли достатъчни за намирането на по-достойно разрешение?) Възможно ли е чак когато два самолета сравнят със земята два небостъргача, да си спомним, че законът на по-силния никому не дава гаранции, дори на по-силния? Възможно е. Работата е там, че по-голямата част от Запада е влюбена в една идея (глобализацията) и старателно изтласква мисълта за цената, която й ще се наложи да плати, за да я осъществи. Не е неразбираемо. Ако се реализира, глобализацията наистина ще произвежда богатство, модерност и мир в такива количества, че да забравим онова, което в Генуа някои нарекоха с изискания евфемизъм “известни неудобства”. Неудобство е например това, че по-богатият, по-модерен и почти напълно умиротворен свят, ще бъде игрален терен с един единствен управляващ принцип, законът на по-силния.

Въпросът беше: луди или пророци са антиглобалистите? Това, което знам със сигурност е, че те конкретизират параметрите на решението, което сме принудени да вземем колективно и ни изправят лице в лице с истинската физиономия на нашето съвремие, безкрайно различна от ретуширания портрет, продаван в търговските центрове на властта. И дотук помагат. Ясно е обаче, че тяхната убедителност проиграва шансовете си в една критична точка – способността да учленят някакъв приемлив алтернативен модел, който да съхранява положителните черти на глобализацията (обменът на идеи, краят на национализмите, ползването на мира като икономически вектор), без задължително да ни наложи тежката цена на страдания и социални варварства. Утопия ли е един такъв модел? Може ли да е нещо повече от сляпата увереност, че все пак има начин и вълкът да е сит, и агнето – цяло? Ако приемем, че вече има някакъв потенциален отговор, на него ще посветя следващата, последна част.



Назад Назад (2/4) - Напред (4/4) Напред



  
Накратко
Алесандро Барико е роден през 1958 г. в Торино и е един от най-популярните съвременни италиански разказвачи. Дебютира като музикален критик в “Ла Република”, по-късно е културен редактор в “Ла Стампа”, изявява се в радиото и телевизията, основава в Торино школата по художествено писане “Холдън”. Сред най-известните му съчинения са “XX век” (1994 г.: по театралната версия е направен филмът “Легенда за пианиста” на Джузепе Торнаторе, който бе прожектиран и в България); “Коприна” (1996 г.) и двата “Барнум”-а – сборници от появили се в пресата критически статии на различни теми: от Мария Калас и земетресението, съсипало фреските на Джото в Асизи, до пътешествие в Япония и обзор на творчеството на Калвино (1995, 1998 г.). Памфлетът “Next” излезе във в. “Ла Република” в четири части на 20, 23, 26, 30 октовмри 2001 г., а впоследствие беше пуснат в леко разширен вид като самостоятелна книжка от издателство “Фелтринели” (май 2002 г.) и незабавно оглави класациите по продажби.

Още сведения

публикувано на понеделник, август 18 @ 00:38:19 EEST изпратено от Neva

Подведено под:
Deus ex machina | ¡Todos a babor! | публицистика |

13577 прочита

Още в тази връзка
· Алесандро Барико


Най-четеното в блок Deus ex machina:
NEXT: мирна революция


Рейтинг
Средна оценка: 4.67
Гласа: 67


Възможни оценки

Слаб
Среден
Добър
Много добър
Отличен




Инструменти

Версия за печат  Версия за печат

Препраща на друг  Препраща на друг

"NEXT: мирна революция" | | 5 коментара

Re: NEXT: мирна революция (Оценка: 1)
от PeliKant на неделя, септември 21 @ 05:32:04 EEST
(Сведения за читател )
Много е хубаво, но вече е било казано и много по-рано. В Манифеста на Маркс и Енгелс.
Оттогава всички опити да бъде видяно доброто бъдеще остонаха добри пожелания.
Примери има, но едва ли е нужно тук да бъдат дъвкани за кой ли път. Защо?Виж горе в материала...




Re: NEXT: мирна революция (Оценка: 1)
от zed1961 на неделя, декември 05 @ 13:55:53 EET
(Сведения за читател )
Наистина ли е необходимо всеки път, когато прочетем нещо ново, да се мръщим интелигентно и да обясняваме, че това вече сме го чували? Толкова ли е трудно поне веднъж да се каже „Ах, това е чудесно!“. Що се отнася до мен поне, моятa шапка вече е свалена. Толкова интелигентно и задълбочено нещо, при това по една толкова трудна тема, не бях чел много отдавна (всъщност, откровено казано, изобщо не си спомням кога е бил последния път, в в който съм чел нещо подобно).




Re: NEXT: мирна революция (Оценка: 1)
от Lelaina на петък, март 11 @ 06:27:39 EET
(Сведения за читател )
Авторът май забравя кой плаща на неговите рекламни лица на глобализацията: те не вземат решенията, решенията как да се глобализира света отдавна са взети от бордовете на директорите на обичните му найкове. А какви ли са техните приоритети!? Дали се интересуват от жизнения стандарт на работниците в азиатските фабрики или от своята brand loyalty и... ах, как беше тази странна дума ... аха, ПЕЧАЛБА! Моделите, които се работили през 30-те, сега просто не съществуват. А щом той си позволява да сравнява Найк с музиката на Бетовен и “Илиада” и “Одисея” – значи корпоративната им политиката е успяла. Разликата е, че в единия случай става въпрос за постижения на човешкия гений, а в другия... Благодаря много, но не искам Найк и Макдоналдс да са световете и културата ми. Същност бъдещето е обречено (Check this! http://www.bukvite.com/k-e-f/matr/prog_dgr.htm и http://www.bukvite.com/k-e-f/matr/ip_eucon.htm ), но аз лично отказвам да им го измечтая! А на уважаемия г-н Барико препоръчвам да дочете следващите 200 страници от “Без лого”!




Re: NEXT: мирна революция (Оценка: 1)
от pelikant2 на неделя, март 20 @ 00:51:20 EET
(Сведения за читател )
Препрочетох студията. Комплименти за пеликани.





литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.12 Секунди