литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  
Атила Хазаи
Еми съкровището от плът и кръв




Зърнете ли я, във вас тутакси ще се разлее срамът. В сравнение с нея ще се почувствате нищожества, толкова е красива, толкова е апетитна. Никога няма да можете да я докоснете! Ще започнете да се потите, дъхът ви ще секне, срещнете ли се с нея.

Казвам ви не замаскирайте недостатъците си и не прикривайте грешките си. Смело ги нагърбете, така навярно имате шанс да получите, да притежавате за мъничко време и вие Еми, съкровището от плът и кръв.

За пръв път я видях в центъра за свободно време на площад “Алмаши”, в един прохладен майски следобед. Ева също бе дошла с мен на състезанието по канадска борба (висок съм сто седемдесет и пет сантиметра, състезавам се в категория до 70 кг и от година и половина съм сигурен победител).

Голямата зала бе претъпкана, пред сцената бяха коленичили фотографи, хора седяха дори по паркета. Когато влязохме тъкмо угасиха неоновите лампи и приятелят ми Карой, председателят на дружеството по канадска борба при Терезварош, стоеше с червена папийонка на осветената сцена. Четеше по микрофона имената на състезателите. Ева хвана ръката ми и лека-полека си пробивахме път в тълпата. Тогава зърнах Еми.

Седеше на земята, съвсем близо до сцената. Прожекторите обливаха с ярка бяла светлина гигантското й тяло. Спомням си, беше притеглила едното си коляно до рамото, беше сплела ръце под глезена си. Заемаше мястото на поне трима човека. Гледката ме омагьоса.

Пуснах ръката на Ева, защото дланта ми почна да се поти и дълго гледах от полумрака огромното осветено момиче, тъй както едно животно от джунглата се е втренчило в изгряващото слънце.

Седеше в зелена плътно прилепнала по тялото дреха, ръцете й и глезените й бяха покрити от една и съща копринена снежнобяла кожа, обувките й да бяха около 46 номер. Оправи пуловера под дупето си, косата й се разливаше по раменете, блестейки подскачаше в светлината и аз за миг хванах погледа й.

Правият й нос, пълнолунното й чело излъчваха онзи тип невинност, която почти винаги предизвиква, разпалва таящата се в мъжете болнава страст. Знаех, нейните меко полюшващи се дебели устни не консумират нищо друго, а само забранени плодове. В морско зелените и очи се виждаше да проблясва сладката вода на пълния със сласт живот. Стори ми се голяма колкото кит, само че нямаше и капка сланина.

На сцената излезе първата полуфинална двойка и сложиха лактите си в червената или съответно в синята точка на масата. Състезанието беше приковало вниманието на огромното момиче, беше повдигнала брадичката си мощно като един оттласкващ се от земята самолет, кипящият й поглед летеше, летеше нагоре в посока на състезателите и от това движение вратът й беше станал още по-дълъг и още по-апетитен.

Съобщиха името ми по микрофона. И това не успя да успокои жаждата ми, телесните ми желания почнаха почти да се отделят от волята ми, чувствах, веднага ще скоча към непознатото момиче, ще почна да целувам неистово врата й, раменете й, каквото ми попадне. Чувствах, веднага ще забуча нос в косата и, ще се отъркам в нея, ще скъсам тънката й дреха и ще се залепя за дупето й.

Ева ме бутна отстрани. — Твой ред е — каза. Тези три думи ме изкараха от света на бленуването. Защото това беше истинско бленуване. Би било в голяма степен неприлично да се нахвърля върху непознатото момиче пред многото хора. Пулсът ми се нормализира, дишането ми се забави. И се затътрих по дървените стъпала, водещи към сцената.

Противникът ми вече ме очакваше. Бе забил лакът в червения ъгъл. Беше очевидно, че ще го победя, а и си знаех, че ще заизвива китката си. Ударих ръката си на плота, лакътят ми се завря в средата на синия гумен квадрат.

— Ще те схрускам — прошепнах на пъпчивия младеж.

Опита се да извива китка и аз казах на Карой. Карой го предупреди. За втори път сплетохме пръсти.

— Цункай ме отзад, татенце — му изсъсках преди новата схватка.

Погледнах надолу от подиума и погледа ми се срещна с този на огромното момиче. Желаеше моята победа. Набъбналите и розови устни се разтвориха — Шшш — каза. Но какви “ш” звуци бяха!

Стегнах коремните си мускули, втвърдих ръката си и три пъти последователно ударих ръката на противника в червения квадрат. Публиката се разшумя. Слязох от подиума всред гръмки ръкопляскания.

Спечелих състезанието след четири твърде гладки схватки, получих 5-те хиляди форинта, които притежателят на дебреценския клуб за танци “Ипон” бе дал за победителя при седемдесет килограмовите. Половината от наградата дадох на Ева. (Отдавна искаше един френски сешоар.)

Дните си минаваха, горещият юни смени прохладния май и почнах да забравям случилото се на първенството по канадска борба. Добре се разбирахме с Ева, през седмицата неведнъж излизахме от вкъщи. Редовно ходех да блъскам, получих нова работа в дискотеката на Маргитхид като бодигард.

Помня, огромното момиче все пак се появи в един неприятен сън. Бяхме заедно на сауна в къпалнята “Сечени” и не можех да сваля очи от нея. Сърцето ми туптеше бързо, потта се стичаше от мен. Тя седеше отстрани, тихо се смееше и един червендалест тип с пилешки гърди я пляскаше по омайното и съразмерно бедро. Не смеех да ги заговоря и сега все още ми се доповръща, като си помисля, че евентуално отвратителният мъж ще легне с нея.

Да биха пукнали всички такива типове — сега си мисля за тези слаботелесни охлюви, които имат успех при жените. Назобват ги с лъжливите си приказки, постоянно твърдейки колко адски известни са.

За рождения си ден получих от Ева книгата на световните рекорди. Още същата вечер почнах да я прелиствам и за десет минути открих фотографията на Еми. Оттук нататък знаех, няма бягство. Бях сигурен, че и тази значителна случайност доказва, че съдбата ни е обрекла един на друг.

Книгата на рекордите показва истинската ми любов на цветна снимка. Застанала е по бански пред един басейн, усмихвайки се е облегнала на дървената будка на спасителя (вътре се мъдри самият той със свирка в устата), пред коляното й пристъпват две дечица хванати за ръка, слънчевата светлина на ранния следобед позлатява апетитното тяло на Еми. Часове зяпах фотографията, знаех наизуст и текста.

Живеещата в Унгария Еми от седемнадесет годишна възраст е най-голямата жена в Европа; висока е 227 сантиметра; тежи 115 килограма; въпреки уникалните си размери тялото й е изключително съразмерно; любимото й прекарване на времето е да слуша музика.

“Юруш” — тази едничка думичка се заби в главата ми. Туптеше в черепа ми твърдо и нетърпяща възражение, причинявайки ми безсънни нощи. Еми и аз! Да тъй, юруш, при това в най-широкия смисъл на думата.

Беше средата на юни, когато Ева отпътува с родителите си в Хърватско на море. Не отидох с тях, понеже трябваше да участвам в едно важно състезание, а впрочем не понасям и особено родителите на Ева. Например за рождения си ден получих от баща й едно пластмасово топче, по-малко от топче за тенис на маса, върху което беше нарисувано едно лице, то дори не подскачаше, нищо не можеше да се прави с него. (Според мен бащата на Ева не е нормален.)

Колко добре постъпих, че не отидох с тях! Бяха минали едва два дена от заминаването им и съдбата ме изненада с един извънредно приятен подарък.

Тъй като в сряда отидох на остров Маргит, за да добия и аз тен. Разходих се през най-красивата част на острова, от край до край по зелената трева, между буйните храсти и разклонените дървета, към плажа “Палатиниус”, наслаждавах се на греенето на слънцето и самотата ме изпълваше с истинска радост. Навсякъде се печеха на слънцето, островът бе завладян от цветни хавлиени кърпи и бебешки колички. Съвсем близо до “Пала” има една триметрова каменна стена, видях на върха и една чаша от кола. В мен се зароди въпросът как са я поставили там, но тогава още нищо не подозирах.

Дъхът ми тогава спря, тогава по пуберски се възбудих, когато вече се разхождах по плувки на плажа, във ръка със стерео касетофона и голямата хавлиена кърпа. Търсех подходящо място, където да се установя, но не след дълго забелязах, че в края на плажа самотно се пече едно красиво момиче. В това не би имало нищо странно, само че изтегналото се по корем момиче в далечината изглеждаше толкова голямо, колкото намиращите се в непосредствена близост до мен.

Мигновено се сетих, че то не е друго, а Еми, най-високата жена в Европа. Лежеше по корем, коляното и излизаше от виненочервения и спален чувал и размахваше снежнобелите си крака. Обърнатата й към небето пета, беше на една височина с върховете на заобикалящите я клекове.

Почувствах остра болка в областта на стомаха, дори и устните ми пресъхнаха. Бях неизказно щастлив, но едновременно с това ми се приплака. Как съдбата може да бъде толкова благосклонна! — извиках и ускорих крачките си.

Планът ми — разбира се твърде прозрачен план — беше да доближа Еми отдясно, откъм пързалките като човек, който случайно минава оттам. Размахвайки касетофона, подсвирквайки си тръгнах към нея между храстите, но смелостта ми почна да се топи.

И тъй на пет-шест метра от нея безпомощно застинах, краката ми се вкорениха в земята, глупавата ми душа не можеше да понесе театъра. Няколко минути дебнах иззад храстите прекрасния, печещ се кит и промърморих в себе си, не, обратно всичко, това момиче не е за мен, нямам никакъв шанс. Тогава Еми повдигна глава. Веднага ме забеляза.

— Няма ли да дойдеш тук? — се обърна към мен и ми се усмихна. Мекият й естествен глас прозвуча така естествено, така искрено в чистия въздух, че за миг се отърсих от всичките си задръжки. Доближих момичето с несигурни стъпки, постлах хавлията си отпред до спалния й чувал на младата зелена трева. Спрях се пред нея, дишах спокойно и изглеждах горе-долу като натъпкано със слама диво прасе от аграрния музей. Неспособен бях да говоря, исках да кажа нещо много красиво, извънредно умно, но устата ми не се отваряха, устните ми се бяха залепили с такава сила една за друга, сякаш криеха съкровище под езика ми.

На това място след няколко минутно мълчание искрящо прелестната Еми спаси за втори път връзката ни.

— Здрасти — каза и се облегна на лакътя си върху спалния чувал. Протегна лицето си за целувка. — Легни тук, ако искаш — продължи с незабравимо човечен глас, след като разменихме по две целувки на буза или всичко на всичко четири целувки. Това начало беше не само обещаващо, но и въодушевяващо нещо, което вдъхва смелост.

— Помня те от състезанието по канадска борба… Как си?

— Благодаря, добре — казах и с това ледът се разчупи. Сложих стерео касетофона помежду ни, после се настаних върху червената си кърпа. Бях с впечатлението сякаш се познаваме от години, сякаш сме сгодени или нещо такова. Включих радиото, тъкмо казваха новините, но те не ни интересуваха, навярно дори не чувахме какво казват,толкова бяхме хлътнали един по друг, да, със сигурност знам, тази наша първа среща, криеща големи надежди, бе възбудила и нея.

— А ти какво работиш?

— Нижа мъниста — каза Еми с медния си глас, мило и благоприлично като човек, който знае много добре, че не става дума за това.

Юруш! — проблесна в ума ми неказаната дума и една капка пот пробяга по челото ми.

—А майка ти какво работи? — попитах отново, малко несмело, за да не секне разговорът.

—Ох, по-скоро не ми се ще да го казвам, толкова е кофти… Намажи гърба ми, моля те. — каза Еми.

Взех в ръка флакона крем и заобиколих мамещото ме със всяка своя клетка тяло със свръхестествена големина. Чувствах как кръвта ми почва да напира, надолу от главата през дебелите артерии, минаващи през стомаха, за да се впръска в половия ми член. Но се взех в ръце.

Впуснах се във вадене на корени (доста добре смятам наум, а от математиката винаги ми пада). Красивият гръб на Еми, който като огледало пръскаше в очите ми слънчевите лъчи, беше толкова голям, че и две дечица можеха да си поспят върху него. Неописуемо фината й кожа — определено копринена — попи две шепи крем. Гълташе плажния крем от дланта ми като новородено теленце хладното и гъсто млечице.

Дори и написани това са прекрасни неща, никога няма да забравя този следобед. Разбира се нищо не може да трае вечно, и цветето увяхва, хората свършват живота си в мъки, глупавата и безотговорна любов също приключва веднъж. (Тогава още не знаех, че Еми е омъжена, майка на едно тригодишно дете.) За да докажа колко съм чувствителен, само като пример ще спомена, веднъж, когато бях шестнадесет годишен, пътувах в един претъпкан автобус и почти за около две, изглеждащи безкрайни години, се отвратих от ушите на хората.

Обърнах внимание на безбройните ушни миди около мен в автобуса, малки и костеливи, големи и плоски, виненочервени и месести, жълти и с широко периферия, малки с червени дупки или космати с кафяви дупки, това познание ме зашемети и обърка толкова, че денонощно носех шапка и не се впусках в разговор с никого.

Онзи ден на плажа “Палатинос”, седейки на дупето на Еми, бях безмерно щастлив, хубаво и равномерно намазах голямото и бяло гръбче, сетне отново заразпитвах за майка й.

— Много ми е неудобно, да не задълбочаваме — се дърпаше Еми.

— На мен можеш си кажеш. С мен можеш да си искрена — казах мило.

— Работи за правителството — срамувайки се, пропъшка — Изчита пресата от деня, слуша новините по радиото и телевизията… сетне следобед дава отчет на министър-председателя.

Почувствах, че държа в ръката си коз ас, че мога да успокоя милото и достойно за обич момиче, нещо от което би продължила да се задълбочава крехката ни връзка. С уверени и ласкателни думи взех страна на майка и.

— Въобще не разбирам, как може да казваш такива неща, и изобщо не е неудобно…Според теб тя прави ли мръсно на когото и да е? Според теб с това, че някой работи за правителството, прави ли мръсно на когото и да е? Избий си го от главата, повярвай, това е една сериозна отговорна работа — казах, междувременно от касетофона, намиращ се пред спалния й чувал се понесе диско музика.

— Ми знаеш ли — обади се Еми — според мен ти много приличаш на Принс.

— Юруш — тихичко се изплъзна от устата ми тази толкова промърморвана думичка. Това беше мигът, когато разбрах, когато се проясни пред мен, че и тя ме желае. Рус съм, с бяла кожа, носът ми е твърде голям, със сигурност мога да твърдя, че не приличам на Принс, по-точно ставаше дума за това, че тя беше привидяла нещо в мен, че ме бе разкрасила, въображението й ме бе променило. На плажа иззвъняха камбаните.

Обръщаме внимание на скъпите ни гости, че след малко ще могат да ползват услугата ни “вълни”. Строго е забранено внасянето на храна и топки в басейна, както и да се скача в него. — изхриптя говорителката на унгарски, после повтори същото на още два чужди езика.

— Да отидем на вълните — казах на Еми. Веднага скочи от спалния си чувал и щастлива дойде с мен.

Ун аморе, ун аморе грандес, ун аморе тутто! — се носеше из целия плаж, от малки и червени, по-големички и черни, жълти, с форма на яйце и с още толкоз различни форми и типове радиоприемници.

— По едно време много обичах Тото Кутуньо, а и сега не го пренебрегвам. — каза Еми. Весело пристъпвахме към басейна с вълните под музиката на тъй сладкия Тото Кутуньо, каза също, че това е любимото й парче, впрочем във възторг е от италианците, много я възбуждали ниските мъже. Тази дума “възбуждали” придоби някак си много по-сериозно и разтърсващо значение в устата на Еми, изведнъж заличи в мен чувството ми за малоценност породено от разликата в размерите ни, нещо повече, изпълни ме с гордост, че аз — макар да се смятах за среден на ръст — в нейните очи безсъмнено спадам в групата на малките и именно затова възбуждащи мъже.

Почти на всяка крачка поглеждах изкосо корема на Еми, пъпа й подскачаше насам-натам, движеше се много женствено, определено въртеше ханша си, загорялото й и красиво дупе се олюляваше меко в модния й бански костюм на черни и розови ивици. Биехме на очи, мнозина извивайки врат се обръщаха след нас, четири-пет момчета почнаха да ни следват на почтително разстояние. Възбуждаше ме, докъде стигам на Еми и затова я гледах постоянно изкосо. Под лявата и гърда на около половин педя имаше една бенка с големината на калинка, според сметките ми тя бе на една височина с темето на главата ми. Заставайки на пръсти можех да млясна целувка на гърдите на Еми, но не я целунах, не можех да я целуна, защото още не бяхме в такива отношения.

В басейна с вълните пък дойдоха много хора, според мен мнозина, защото бяха любопитни относно къпането на Еми. Мисля никой не се разочарова. Еми пристъпваше все по навътре във ставащата все по-дълбока вода, но каквото и да правеше, водата не стигаше до гърдите й, така че направи няколко движения бътерфлай, протягайки напред ръце подскочи, после отново и отново се потопи. Аз подрипвах покрай нея, мятах се насам— натам, гълтах вода и се възхищавах от пълните и с достойнство движения. След като изтече времето за услугата с вълните, Еми приседна на стълбите на басейна, а аз изтичах до багажа си, взех пари и посетихме един от приятните бюфети на плажа блажено заедно. Избрахме трансилвански талер на “хами” бюфета, получихме по две току-що изпечени трансилвански парчета месо с печени картофки на реална цена и посръбвахме по бутилка бира Дрехер към вкусния деликатес.

Дори и слепец ще види, че тази наша първа среща фантастично успя и аз хрупкайки си трансилванския си талер обмислях следното: дойде ли си Eва от Хърватско, ще бъда коректен с нея, ще й кажа, връзката ни пропадна в безсъбитийна незначителност, открих едно чудно момиче, което е по-непосредствено, по-интелигентно от нея, което обективно е и по-хубаво и по-красиво.След като се нахранихме си уговорихме с Еми още една среща, последва сгъстена поредица от срещи, сряда и четвъртък отново прекарахме интимни часове на плажа “Палатиниус”, петък посетихме музея “Кишсели”, връхна точка на връзката ни беше обаче посещението на зоологическата градина. Семейството на Ева се обади, обещаха да се приберат в събота, но аз сто пъти, хиляди пъти си бях избрал Еми.

С Еми се срещнахме на портала на зоологическата градина — живеех на улица ”Сърце”, затова отидох пеша в парка. Беше облечена в червена рокля, която добре подчертаваше линиите й.

— Сега бих искала да поразгледам водните неща — ме посрещна, усмихвайки се. Свежи и весели, зачервени от радост влязохме в добрата стара будапещенска зоологическа градина, разгледахме видрата, пингвините, щъркелите, прекарахме поне десет минути зяпайки месестата муцуна на хипопотама. Еми хвърли парченце по парченце два геврека в зейналата му, с развалени зъби паст, сетне опиянени от многото преживявания се настанихме на една тясна пейка, доколкото си спомням недалеч от клетките на вълците.

— В окото ми влезе буболечка — рече тихо Еми.

— Ще я извадя — казах, станах от пейката, за да бъда на една височина с челото й, дори се попривдигнах над нея, приятно превивайки гръб гледах в окото й. Големите зелени очи на Еми ме гледаха като необозрима поляна, отдолу бялото на окото й беше съвсем леко розов, бързо открих мушицата, попаднала там. Прибягнах към един съвсем изпитан трик, който бях научил от баба, изплезих език и почнах да лижа леко солената очна ябълка. След малко на върха на езика ми се залепи заблудилата се мушица.

Лизването на окото на Еми ме изпълни с истинско, подобно на петингиране изживяване, внезапно се самозабравих, давайки простор на мъжките си инстинкти целунах кроткото и трогнато от докторската ми вещина момиче. Вследствие на жизнеността на Еми звучната целувка бе последвана от цяла една поредица от целувки с език, дори и днес още е в мен вкуса на геврек на големия й, топъл език. Седнах обратно на пейката и Еми меко, вещо започна да гали щастливото ми тяло.

— Толкова е хубаво с теб — прошепна — да отидем в нас.

За минути оставихме зад себе си съноподобното пещенско царство на многоцветните животни, което беше упражнило върху ни тъй благотворно въздействие — благодарим за това мили животни и работници в зоологическата градина, много ви благодарим — на бърза ръка стигнахме до Октогон. Еми беше в шеговито настроение, готова да помогне и заставайки на пръсти зави разхлабилите се неонови лампи на светлинната реклама на сладоледаджийницата “Бътерфлай”, за това получихме от собственика два големи сладоледа като заслужена награда за Еми.

Според мен тук можеш да си купиш най-вкусния сладолед в града, сладоледът, получен като награда, стремглаво намаляваше, стигайки до Операта всичко на всичко ми беше останала една топка ванилия. Донна, донна миа — пеехме лесно запомнящата се песничка (също на Тото Кутуньо), на която Еми ме научи, а то нея чух също, че един мъж, вече не си спомням името му, пеша отишъл в Индия, за да разкрие произхода на унгарците, също и че ходенето пеша се отразява добре на сърцето, белите дробове и отгоре на всичко подсилва най-добрата опора на човека, гръбначния стълб. Разхождал ли се е някой измежду вас от “Варошлигет” до “Йормезьо”?

Не мисля, че мнозина са го правели, тъй че си нямате и представа за този предпазващ здравето и пълен с приключения път, за който всекиму се открива възможност. Еми познаваше повече от десетина маршрута и винаги аз решавах при кръстовищата накъде да вървим нататък. Еми не обича масовия транспорт, счита за пранга жълтото метро, за малко и без въздух, не може да се изправи дори на перона и както каза вътрешната височина на съчленените автобуси също е само двеста и пет сантиметра, там също би могла да пътува само прегърбена, срамливо присвивайки останалите си двадесет и два сантиметра от тялото си.

Вървяхме си в добро настроение, крачехме до безкрайност; стигайки магистралата за Балатон вече със затворени очи виждах пред себе си пешеходни пътеки и улични лампи, тричасовата усилена разходка бе равна на една яка тренировка в залата. В апартамента на Еми приятно отпускайки се, се разположих в един голям фотьойл. Тя изчезна за няколко минути в банята и когато се върна, сложи в ръката ми една халба пълна с фанта. Следите от преустройството в жилището бяха видни., приличаше най-вече на един съвременен, модерен, християнски храм, стената между кухнята и дневната беше разбита, така беше облекчено придвижването, а тавана изцяло липсваше, по този начин бяха съединени две жилища, вътрешното пространство бе станало пет метра и това придаваше възвишено настроение.

В спалнята сияеше галерия — много обичам галериите — правеха разумно и разкошно малкото, но доста високо помещение. Седейки си във фотьойла в спалнята, с все по-бързо биещо сърце от предстоящата възбуда — гледането, движението, усмивката на Еми с все по-голяма интензивност ми напомняха за райския юруш — обърнах внимание на една проходилка, оградена с малки, яркочервени и лилави пръчици.

— Защо ти е проходилка? — попитах само така между другото, възпирайки за миг реещия се във вълшебството на телата ни поток на съзнанието ми.

— Синът ми е тригодишен — отговори с глас, пълен с радост. Усмивката ми замръзна на лицето, стомахът ми се присви, почувствах оловни тежести в изтръпналите ми от дългата разходка крака.

— Но баща му не ме интересува, напълно съм безразлична към него. Не живеем дори заедно… Сърцето ми е само твое, само за теб, ако и ти искаш същото. — каза Еми. — Палика е много палаво, находчиво детенце.

Отпих една глътка от фантата, спазъма в стомаха ми започна да отслабва. Но още известно време седях с наведени очи.

— Не ти ли трябвам? Не ме ли приемаш тъй? — попита Еми с тъжния си възбуждащ глас.

— Трябваш ми. И много порасна в очите ми. — спасих положението, непоколебимото ми блаженство се върна, почнах да се смея, защото си помислих: Еми би могла действително да порасне, о, боже господи, колко милион неща бих могъл да извърша с една такава триметрова, дори петметрова жена с хрупкава кожа и бомбастична външност.

— Обичаш ли стихотворения? — ме попита.

— Е,ъ… защо?

— Съчиних едно. По-добре фанта от кола не се колебай твърде много!

Еми се покатери по стълбите, водещи към галерията, а стихотворението ми подейства освежаващо. Казано честно от училище не чета стихотворения, не съм във възторг от тях, винаги съм си мислил, че обикновено във стихотворенията използват отживели, старинни, малко скучни думи като мама, камък, квачка, сандък и прочие; и ето ти сега едно съответстващо на случая стихотворение на Еми, което ме разгорещи, тъй да се каже ме разпали, с най-голямо желание бих изскочил на улицата и бих шепнал, бих крещял в ушите на всеки пешеходец, зеленчукопродавач, шофьор на автобуси, по-добре фанта от кола, не се колебай твърде много.

Получил внезапно сили от стихотворението на Еми и аз изгалопирах на галерията и понеже намерих Еми гола, легнала по корем, веднага смъкнах дрехите си от себе си. Мога да оприлича това прекарано в нирвана състояние най-вече на водната и подводна манифестация на великия ми пример Томаш Дарни, моят съотечественик олимпийски шампион, на онези четири минути и четиридесет секунди, за които той извоюва победата си със световно значение на четиристотин метра смесено. Мускулите ми бяха тъй стегнати, ханша ми се движеше тъй често, като темпуващи крака, с протегнатите си напред ръце стисках големите колкото диня, каменнотвърди гърди на Еми.

След акта небрежно се хвърлих по гръб, отпуснах се на матрака и отпих една голяма глътка от безалкохолното питие.

— Знаеш ли при момичетата е тъй — рече тихо Еми — че не е достатъчно ако някой само ти го вкарва и изкарва. Важно е да се достигне до клитора, за това трябва разбира се да направим опит…

Малко се поуплаших от думите й, мина ми през ума, че евентуално не е доволна от мен. Обаче по начин дължащ се на чудо — това ми се беше случвало само два пъти в живота — след като бях задоволен, половия ми член се беше изправил тъй твърд и незнаещ компромис както преди това.

— Юруш — казах разчленено и разбираемо магическата дума

— Юруш? — попита Еми — О’кей, все ми е едно — добави със сладкия си глас.

Под юруш с Еми разбирам в светския си живот онова катартично състояние, когато съм съвсем гол, езикът ми е изваден, членът ми е твърд, правя върху стегнатия корем на Еми стойка на глава, преобръщане на ръце, салто и колкото пъти само се спускам от въздуха, членът ми пъхва в дупето, носа, вагината, устата на Еми, в зависимост от позицията на приземяването ми.

Еми бе дала признаци за особена култура на тялото още там, на състезанието по канадска борба, но със сигурност мога да твърдя, получих повече от очакваното. Завършвайки за около половин час юруша, се приплъзвах в нея като нож в мед, да сякаш се плациках в току-що събран мед на пити, усетих такива телесни наслади, които изживява лакомата, гладуваща цяла зима мечка в натежалата от малини гора, въпреки че дълги мигове не можех да кажа кой е мечката и кой малината, дъхът ми се виеше като ураган в свежия въздух на стаята, частите на телата ни се подмениха, като издигнаха физическото ни съществуване в рая на вечността.

Това опиянение трая дотогава, докато Еми не забеляза от една съвсем лична, но характерна за нея поза, подобна на яхване на кон, мъжа си и детето си и престана да люлее меко ханша си.

— Здравейте! Това е Ендре, а това е синът ми Палика — ми каза Еми.

— Какво правиш ? — каза ядосания мъж.

— Нямаш нищо общо с това. И междувременно не влизай в жилището ми без да звъниш.

— Слизай долу! — ми изкрещя Ендре.

Как ли ще сляза, си помислих, това не е моя работа, сто процента си е тяхна на двамата работа, но нервноболният мъж ме хвана за глезена и смъкна от галерията.

Стоях гол, с навирен член, мирно пред треперещия от яд мъж. Беше с една глава по-висок от мен. С потната си длан се ръкува с мен, все по-силно почна да тръска китката ми и не искаше да ме пусне.

— Аз съм Ендре, законният съпруг на Еми.

— Вече не те обичам. Тръгвай си! — рече Еми със спокоен глас.

— Сватбата ни къде беше? Кажи му само — изкрещя Ендре.

— Не те обичам.Върви си оттук.

— В църквата Матяш. Къде ли би могла да бъде!! — отговори съпругът на собствения си въпрос, след това скокна до стената под галерията и свали от нея един половин метров кръст от дърво.

— С Еми ме свързва благословията на свещената наша църква-майка. Целуни кръста, признавайки под клетва, че ще почиташ моите права.

Планирах с глава да му кимна не, да му кажа, че аз много добре се спогаждам с Еми, тя много ми харесва и да ни остави на мира, понеже Еми вече не го обича, но не го сторих, не направих нищо, просто се заинатих.

— Ако не ми се подчиниш, ще те удуша. — прошепна съпругът, като един полудял идиот вдигна кръста до устата си и целуна тялото на Исус някъде около пъпа. Извади от джоба си една кърпа на сини квадратчета и избърса с нея слюнката от разпънатото на кръст тяло. (Тогава вече устата малко се пенеше.)

— Целуни го и се закълни! — изкрещя и грубо тикна кръста пред устата ми. Затворих очи. Да става каквото ще, помислих си, ще го целуна, въпреки че не е обичайно да търпя да ми раздават заповеди на такъв тон, но знаех добре, намирах се в опасност. Със затворени очи, одухотворен за обстоятелствата, се готвех да целуна корема на Исус, направен от бакелит, но една странна миризма ме удари по носа, дали мириса на пластмаса или може би лакировката на кръста от кострика, и до днес не знам, във всеки случай ме принуди да отстъпя, доповръща ми се, бях неспособен да изпълня желанието на съпруга.

Ендре ме удари по слепите очи със здравия кръст, събори ме при стената и почна с двете си потни ръце да ме души. Стремях се да ритам колкото се може по-силно, за да го уцеля право по ташаците кръвожадния ми нападател, но вече почнах да губя съзнание, плуващата във вечерна светлина спалня почна да почернява пред мен, когато почти в последния момент, Еми се протегна с мускулестата си ръка от галерията, хвана врата на съпруга си и разцепвайки сакото му, задържа във въздуха размахващия ръце и крака Ендре. Хватката му се отслаби, с ръце разкопчах пръстите му, после Еми с голям замах го отпрати в по-далечния ъгъл на стаята. Ендре се свлече, с голям шум се приземи в усукана поза, само донякъде наподобяваща на седене, очите му се изцъклиха. Не се изправи, не каза повече и дума. Ние с Еми не обсъдихме това нещо, но и двамата подозирахме, че се е счупил гръбнакът на Ендре.

Мълчаливо навлякох дрехите си, смутен гаврътнах и последната фанта от халбата и тръгнах към вратата.

— Не се сърди — каза Еми на пресекулки заради плача — това няма да се повтори. Много те моля, повикай доктор.

Палика, жизненото момченце, наблюдаваше събитията от край до край от отворения шкаф, играейки си с големите обувки на Еми, но сега и той почна да хлипа. Не понасям плачещи деца. Оправих си якето и се примъкнах към вратата, натиснах бравата и отправих ясно следните слова към Еми:

— Повече няма да дойда. Плаши ме държането ти, чувствам, че не си пасваме.

Качих на едно от такситата пред блока и избързах към Ева с настроение, развалено от болките в главата, за да намеря успокоение след неуспешно завършилото ми приключение. Таксито бавно се изниза от жилищния комплекс, като още дълго време можеше да бъдат чути воплите на Еми и ритмичния кънтеж от ритниците й по стената.





Забележка: Превод от унгарски Николай П. Бойков






  
Още сведения

публикувано на събота, юни 10 @ 13:02:45 EEST изпратено от grosnipe

Подведено под:
Семейни дългове | Унгарска връзка | проза |

2373 прочита

Още в тази връзка
· Атила Хазаи


Най-четеното в блок Семейни дългове:
Стихове


Рейтинг
Средна оценка: 5
Гласа: 3


Възможни оценки

Слаб
Среден
Добър
Много добър
Отличен




Инструменти

Версия за печат  Версия за печат

Препраща на друг  Препраща на друг

"Еми съкровището от плът и кръв" | | 0 коментара


литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.13 Секунди