Антонио Табуки: Из “Твърди Перейра” - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

- 2 -

Перейра твърди, че онзи следобед времето се променило. Атлантическият бриз секнал отведнъж, откъм океана слязла като плътна завеса мъгла, а градът се задъхал от жега в нейните дипли. Преди да излезе от службата, Перейра погледнал термометъра, купен лично от него и закачен зад вратата. Тридесет и осем градуса. Перейра изключил вентилатора, а по стълбите срещнал портиерката, която му казала довиждане, доктор Перейра, вдъхнал още веднъж миризмата на пържено в преддверието и най-накрая се озовал на открито. Срещу входа, където е окръжният пазар, били паркирани две камионетки на Гуарда Насионал Републикана. Перейра знаел, че пазарът е в брожение, защото предния ден в Алентежу полицията била убила един каруцар – от хората, които зареждат със стока, – по убеждения социалист. Затова Националната републиканска гвардия заемала позиции пред оградата на пазара. “Лисабон” не се престрашил да пусне съобщение по повода, по-точно замредакторът не посмял, а главният бил в отпуска, на прохлада и минерални бани в Бусаку. То кой ли въобще би посмял да публикува подобна новина: че в Алентежу са разстреляли един селянин-социалист, така както си карал каручката, и че кръвта му плиснала върху пъпешите? Никой, защото страната мълчала, упорито мълчала, а междувременно хората умирали и полицията се разпореждала както й харесва. Перейра се изпотил, отново го обзела мисълта за смъртта. И си рекъл: този град вони на смърт, цяла Европа вони на смърт.

Отправил се към кафене “Орхидея”, на две крачки път, оттатък еврейската месарница, и седнал на една масичка, но вътре в заведението, заради вентилаторите и защото вън жегата била нетърпима. Поръчал си лимонада, отишъл до тоалетната, изплакнал си ръцете и лицето, помолил да му донесат една пура, поръчал следобедния вестник и Мануел, сервитьорът, му донесъл не друг, а “Лисабон”. Този ден не бил чел коректурите, затова го прелистил като нещо съвършено непознато. На първа страница пишело: “Днес от Ню Йорк отплава най-луксозната яхта на света”. Перейра дълго не могъл да откъсне очи от заглавието, после видял снимката. На нея няколко фигури в ризи и сламенни шапки отпушвали бутилки шампанско. Перейра твърди, че пак се изпотил и пак се сетил за възкресението на плътта. Ами какво ще стане, помислил, ако след като възкръсна, се намеря сред тези със сламените шапки? Представил си, че наистина е сред сламените шапки в някакво неопределено пристанище на вечността. И вечността му се сторила непоносимо място, похлупено от жегата и маранята, пълно с хора, които приказват на английски и вдигат наздравици с възклицания: оу, оу! Перейра си поръчал още една лимонада. Замислил се дали е по-добре да се прибере вкъщи и да се освежи с един душ, или да навести своя приятел, енорийския свещеник дон Антониу от църквата Даш Мерсеш, при когото се изповядал преди години, след смъртта на жена си, и у когото ходел веднъж месечно. Решил, че ако все пак иде у дон Антониу, сигурно ще му олекне.

Така и направил. Перейра твърди, че тогава забравил да плати. Изправил се небрежно, без изобщо да се замисля и си тръгнал ей така, оставил на масата вестника и шапката си, може би защото в подобна жега не му се носела, а може би просто защото си бил такъв човек, вечно разсеян.

Отец Антониу изглеждал кошмарно, твърди Перейра. Торбичките под очите му слизали чак до бузите, имал съсипан вид, измъчен и недоспал. Перейра го попитал какво се е случило, а отец Антониу казал: ама как така, не чу ли? убили са един от Алентежу върху собствената му каручка, започват стачки, тук в града и другаде, ама на кой свят живееш, ти, дето работиш във вестник? Слушай, Перейра, я върви да се осведомиш както трябва.

Перейра твърди, че си тръгнал смутен от краткия разговор и начина, по който бил отпратен. Запитал се: на кой свят живея? И му щукнала налудничавата идея, че може би въобще не е жив, а приживе мъртъв. Откакто починала съпругата му, живеел сякаш и той е покойник. Или по-скоро не преставал да мисли за смъртта, за въскресението на плътта, в което не вярвал, и за глупости от този род – това неговото било живуркане, имитация на живот. Тогава се почувствал грохнал, твърди Перейра. Успял да се довлече до най-близката трамвайна спирка и взел трамвай, с който се придвижил до Терейру ду Пасу. По пътя гледал през прозореца как неговият Лисабон бавно отминава, гледал “Авенида да Либердаде” с красивите сгради, после “Праса ду Росиу” в английски стил, накрая слязъл на “Терейру ду Пасу ” и хванал трамвая нагоре, за Кащелу. Слязъл до Катедралата, защото живеел наблизо, на “Руа да Саудаде”. С мъка се изкатерил по алеята, която водела към неговата кооперация. Звъннал на портиерката, защото не му се търсели ключовете от входа, и портиерката, която му помагала и в домакинството, дошла да отвори. Доктор Перейра, казала, приготвила съм ви пържола за вечеря. Перейра й благодарил и бавно се качил по стълбите, извадил ключа от къщи от обичайното му скривалище под изтривалката и влязъл. В антрето спрял пред библиотечката, където стоял портретът на неговата съпруга. Тази фотография той я бил направил, през хиляда деветстотин двадесет и седма година, по време на една екскурзия до Мадрид, затова на фона се виждал масивният силует на Ескориал. Извинявай, че позакъснях, казал Перейра.

Перейра твърди, че от известно време насам бил свикнал да говори с портрета на жена си. Разказвал му какво е правил през деня, споделял мислите си, искал му съвет. Не знам на кой свят живея, казал Перейра на портрета, и отец Антониу така казва, бедата е, че все смъртта ми е в главата, струва ми се, че целият свят е мъртъв или скоро ще умре. После Перейра се замислил за тяхното неродено дете. Той искал да има деца, и още как, но никога не посмял да поиска толкова много от своята крехка жена, мъчена от безсъние и продължителни престои по санаториуми. Станало му мъчно. Защото, ако имал дете, един вече пораснал син, сега щели да седнат на масата и да си поприказват и нямало да има нужда да говори с фотографията от отдавнашното пътуване, което бездруго вече почти не помнел. Рекъл си примирително: какво да се прави – винаги така се сбогувал с портрета – отишъл в кухнята, седнал на масата и махнал капака от тенджерката с пържолата. Пържолата била студена, но не му се занимавало да я топли. Обикновено изяждал оставеното от портиерката както го намирал: студено. Хапнал набързо, влязъл в банята, измил си подмишниците, сменил си ризата, сложил черна вратовръзка и се напарфюмирал с испански одеколон от едно флаконче, купено в Мадрид през хиляда деветстотин двадесет и седма. Накрая облякъл сивото сако и поел към “Праса да Алегрия”, защото наближавало девет часа, твърди Перейра.

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а