| |
Дмитрий Варзоновцев Костюмът на естрадния изпълнител | Страница: 1/2
“Светът на забавата” за съвременния гражданин твърде често се изчерпва и в голяма степен се покрива от музиката в тези нейни жанрове, които съвсем спокойно могат да бъдат определени като “леки”. Тук няма да спорим за това, кое е всъщност “лека музика”, няма да анализираме нейното твърде разнообразно съдържание, но ще посочим едно важно за по-нататъшното ни изложение свойство. Тя се слуша като нещо, неизискващо специално образование или пък особена подготовеност в “разбирането” й, тъй като служи за забава, отмора и всичко това, което се крие зад една твърде банална думичка “отдих” в системата на съвременната градска култура.
Леката музика обаче може да бъде не само слушана, но и разглеждана. Нещо повече. Този род музика тъкмо се гледа, а в по-малка степен се слуша. Днес възможността музиката да се гледа се разшири поради бурното развитие на аудиовизуалните средства. Посредством телевизията, радиото, стерео и видеоуредбите този вид забава и отмора навлезе в къщите на хората и до известна степен се превърна в център на домашния отдих.
Изпълнителят на леката музика — естрадният певец или певица, а също и най-разнообразните ансамбли, групи, дуети, трио и т. н. персонифицират централното място на самата тази музика, представят я като видимо пред хората и затова като нещо, което може да бъде разглеждано. Но понеже зрителният канал за възприятие тук се активизира много, твърде важно за зрителя става не това — какъв конкретно е изпълнителят, а как е облечен той, какъв е неговият костюм.
Тук ще се спрем по-подробно не върху “цялата” лека музика, но върху анализа на този неин вид, който битува на концертния подиум — естрадата, и в телевизията. Ще се ограничим също само с песента. Песента и нейният видео-вариант — клипът, са кратки малки форми. Но тъкмо в песента проличават някои основни социокултурни качества и на цялата лека музика. Най-същественото в случая е тъкмо това, че този жанр (вид?) музика за забава и отмора е твърде атрактивен, гледа се много и с голямо удоволствие едва ли не от всички. Необходимите му аксесоари винаги са подиумът, рампата и костюмът.
В телевизията рампата днес като че ли изчезва. Тук тя и не е необходима. Рамката на кадъра, екранното излъчване напълно заместват рампата и оставят на този вид музика естрадността й. И това е твърде важно. Естрадата в “живия концерт” и рамката на кадъра във видео-индустрията твърде ясно очертават границата между това обикновено, профанно пространство и онова, вълшебно, бляскаво, илюзорно пространство, т. е. между подръчното, намиращо се тук и сега и другото, намиращо се там никъде и в никога пространство. По този начин естрадността организира цялата обстановка, в която песента се изпълнява и бива слушана, а изпълнителят — разглеждан. Основният механизъм, определящ начина на това “слушане-разглеждане”, е костюмът.
Костюмът в културата наистина “значи” твърде много и съвсем не е само “опаковка” за тялото. Това е и особеният сюжет в поведението на хората — символичната мяра в общуването, критерият за разделяне на задължителното, правилното от незадължителното, ниското, невярното. Костюмът на естрадния изпълнител е и нещо повече. Това е начинът, по който може да бъде не само маркирана границата между истинното и илюзорното, но и да бъдат създавани и самите тези ценности.
При първо приближение костюмът тук е маската, даваща на реалното физическо лице функцията му в съответното културно пространство, която персонифицира “обреден” образ на цялата обстановка, поставя изпълнителя на централното място. Така костюмът започва да определя и поведението на зрителя, начина за неговата интерпретация на песента. Костюмът така организира поведението на всички участвуващи при изнасянето на естрадния номер, че погледът, вниманието им е ориентирано в една определена перспектива — или от естрадата към залата, или от залата към естрадата. Изпълнителят се намира там, а слушателят тук. Модерният мизансцен на видео-концерта не променя нищо. Просто “там” става двойно “по-далече”, защото реалният зрител е изведен от залата и разглежда концерта така да се каже от “птичи поглед”.
Костюмът, организирайки възприятието на обстановката от нейните участници, й придава определена цялост, превръща я в особена сфера. Разположен в смисловия център на тази сфера, костюмът става огледалото, в което зрителят вижда, а изпълнителят му показва нещо, което им дава съответните роли и статуси в единната пространствена сфера, прави ги актьори в една игра.
С особената си предметност — ярки материи, грим, кройки, костюмът визира, прави нагледни различията между две полусфери на единното културно пространство, в което се изпълнява песента. Наред със звука, ритъма, словото, той е посредник във взаимодействието между тези две полусфери — условие за тяхното събиране в една точка — там, където се намира изпълнителят. И това е твърде съществено, тъй като възприятието, цялото поведение на зрителя по принцип може да не бъде пряко свързано с изпълнението, със съдържанието на песента. Едното и другото могат да се разминат “някъде” в обстановката. Костюмът изключва такова разминаване, като сблъсква двата плана на обстановката, като произвежда тук и сега фундаменталната културна опозиция между “свое” и “чуждо” като между реалното, всекидневното, битовото и нереалното, фантастичното.
Пространството на песента, на музиката не е тъждествено с пространството на всекидневните, делничните грижи и занятия на този, който “слуша” музиката..., като я разглежда. Костюмът съвсем не отстранява тази нетъждественост, обратно, той я затвърдява, подсказва на зрителя, че така и трябва да бъде. По този начин костюмът “отвежда” зрителя в това място, прави го съ-участник в изпълнението — но именно илюзорен участник.
Костюмът не оставя зрителя нито за миг в неведение за това — как той трябва да разбира песента, дори тогава, когато тя е на друг език, език, който той не владее. Това е възможно само защото костюмът изпълнява функцията си на посредник не в текста на песента, не в нейната ритмика и мелодика, не и в съзнанието на зрителя, не в неговия опит да чете и да разбира, а между. Костюмът съставя онази плоскост, в която могат да се съберат всичките тези иначе изобщо несъвместими неща. Благодарение на него зрителят става способен “да разбира”, защото чувствува, че може да разбере, че всъщност разбира. Костюмът е кодът на тази тъкмо чувствена, афективна семантика, той я създава, текстуализира, като превръща афекта на несъвместимостта между конкретния индивид и участието му обстановката, където се изпълнява естрадната песен, в определено поведение.
Тези забележки са необходими, за да можем да очертаем (макар и твърде схематично) контурите на една типология на костюма, да създадем своего рода “речник”, нужен за “четенето” на чувствата, раждани в обстановката посредством определен тип костюм. “Да чете”, в случая значи да прави видимо това, което е невидимо, скрито в афекта, в без-съзнателното — ценностните ориентации на естрадната песен, нейните същински смиели.
Костюмът-посредник, като задава на изпълнителя една или друга ситуативна маска, засилва идентификацията на зрителя с тази маска, с този персонаж, прави чрез това съ-преживяване и изпълнителя, и зрителя членове на една група, на една нереална, илюзорна, “референтна” група. По този начин костюмът превръща напълно реалната обстановка в нещо съвсем друго, създава условия, които не биха могли да възникнат иначе. Типът костюм всъщност е механизмът за интензивното ценностно ориентиране на зрителя, за идентификацията му с определени ценности.
Биха могли да бъдат изведени три типа на афективната референция на определени ценности от костюма на естрадния изпълнител. Преди всичко това е костюмът, който бихме могли да наречем “химново-сакрален” или сериозен. Основният смисъл на настроенията, пораждани и легитимирани от този костюм, е винаги еднозначен — “Осанна!” Сериозният костюм реферира по този начин такива ценности, които са признати официално. В този случай колкото и да е странно, не текстът или мелодията придават на песента официален статут, а костюмът. Ето защо понякога дори и интимни, лирични по съдържанието си песни все пак се оказват официални, тържествено-парадни.
Другият тип костюм е карнавален, маскарадно преобръщащ, несериозен. Най-често това е костюм “травести” или андрогин-унисекс, изключващ половата идентификация, и мъжки и женски едновременно. Този костюм “идва от” и си остава пределно близък до фолклорния тип. И като такъв противостои на официалния костюм, той е неговата “принизена” абсурдна маска, нарочно засилваща сериозното в официалния костюм и по този начин визираща своята опозиция спрямо всякаква официалност. Но тъкмо този костюм-маска, костюмът-травести дава на изпълнителя много по-фундаменталната в културно отношение роля на карнавален герой, корените на която се крият в дълбините на историята, подхранват се едва ли не от същите извори, както и митът. Благодарение на несериозния си, маскараден костюм певецът или певицата стават “принц” или “принцеса”, “крал-баща” или “кралица-майка”, “пепеляшка” или Иван глупака. Тук се пародира всичко официално и сериозно, но същевременно се потвърждава статутът на това официално, като стоящо над всичко. Иначе официалното би станало извън душата на слушателя, зрителя. Но принизено и абсурдно, то се въвежда в интимното “аз” на слушателя, става значим критерий при възприемането на историята и съдбата, хоризонт на най-силните и затова най-скритите желания и стремежи — волята за власт и стремежа към щастие.
Третият тип костюм — символичният — отнася слушателя, зрителя към някоя социална група, към определена “суб-културна” ценностна структура. Тук костюмът засилва и подчертава тъкмо особената близост между изпълнителя и зрителя. Символичният костюм може да създаде впечатление за еклектичност и като че ли дава съвсем реална основа за това мнение. И все пак това е съвсем самостоятелен тип костюм. Той противостои и на сериозния, и на несериозния. Предизвиква особено настроение на скука. Това е именно униформа, смисълът на която обаче е парадоксален, та дори и абсурден — да показва изключителността и уникалността на една или друга референтна група. Костюмът-символ може да паразитира както върху сериозния костюм-химн, така и върху несериозния костюм-травести. Костюмът-символ до такава степен засилва някои индивидуални качества на групата, която представя, че те стават... съмнителни. Това ни подсказва, че тази група всъщност я няма, тя е нещо като празно множество, несъдържащо нито един реален елемент. Тъкмо с това тя привлича. Такова съзнателно самозалъгваме обаче се заплаща със също така съзнателно култивирана скука, натрапчивото повтаряне на съзаклятия и дърдоренето на “тайни” думички.
Напред (2/2)
| |
| |
Накратко | И трите показани тук типа костюм за естрадата имат едно обединяващо ги качество. Поради посредничеството си в масовите афективни действия и състояния те не са нищо друго освен специални “устройства”, социални машини за производство на съвременната градска култура. Благодарение на тези устройства интимният свят на гражданина така се обработва, че става толкова негов, колкото и на друг и се оформя като масов образец за подражание. Това наистина са машини, тъй като те разцепват целостта на духовния свят на традиционния човек, изместват богатата му душевност, можеща да бъде осмисляна по много начини и всеки път конкретно я заместват с бедната опозиция, противопоставяща публичното на интимното, а в крайна сметка съвместяваща едното с другото.
| |
Още сведения | публикувано на събота, март 25 @ 12:01:32 EET изпратено от pelikant2
Подведено под: Игла за грамофона | * | културология |
6141 прочита
| |
Рейтинг | Средна оценка: 5 Гласа: 1
| |
Инструменти | Версия за печат
Препраща на друг
| |
|
"Костюмът на естрадния изпълнител" | | 3 коментара |
|
|
|
Re: Костюмът на естрадния изпълнител (Оценка: 1) от evgeny6 на вторник, март 28 @ 13:05:30 EEST (Сведения за читател ) | Струва ми се, че са пропуснати поне два сравнително важни типа - "лустросаният" вариант на много модно младежко облекло и етно-костюм, почерпен от "нечиста" и "порочна" маргинална група - в българския вариант това е облеклото на циганина/циганката(в американския е облеклото на индианците - native amerikans). Васил Найденов, Тодор Колев, Маргарита Хранова, Богдана Карадочева в разглеждания период представлявахав някои от изпълненията си такива "картини".
Има и други типове: "воден към бесилката"* - някои от "поетите с китара" от този период изглеждаха по този начин;"пристанищна проститутка"-този модел беше по-периферен, но присъстваше, най-вече във вариетета и при бекинг вокали.
От посочените от вас и изредените от мен струва ми се "мутира" съвременния вариант на облеклото на "поп" и "попфолк" певците. Разбира се под солидно западно влияние...
*"воден към бесилка" по същество е кръчмарски изглед на "отчаян" типаж - вж. Ботев, Яворов и фразата:"иде ми да са напия, да си разкъсам ризата и да са мана от тоя живот". |
|
|
|