литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Псевдо–Аристотел, Реторика към Александър, превод от старогръцки Георги Гочев, редакция Николай Гочев, София: “Сонм”, 2004, 160 с., 6 лв.

Въпреки че засега имаме примера на само три издания, както изглежда библиотека “Делос” на издателство “Сонм” ритмично (ще) следва двете полета на хуманитарното, на които е посветена: първи български преводи на антични текстове и, отново първи български, издания на монографии на водещи специалисти в заниманията с античност. Любопитно е също така, че до този момент преводите са твърдо обвързани с масива, известен като Аристотелов корпус — така след самата Метафизика (помежду им застава Да четем Платон на Томас А. Слезак) идва Реторика към Александър, а както загатва издателската реклама, в предстоящия том с антични трактати по икономика отново ще има и Аристотел, и Псевдо-Аристотел. Тази аристотелистка (или по-общо: философско-реторическа) посока на развитие на поредицата може да е случайна, но вероятно не в твърде голяма степен, защото несъмнено е свързана с интересите на хората (и най-вече на главния редактор Николай Гочев), които са ангажирани с “Делос” — и поддържането на собствените научни занимания, и поддържането на подобна поредица е един вид посвещаване, съсредоточено и подредено. Неслучайно изглежда и изключително доброто оформление на книгата (художник Веселин Праматаров), което, макар и изпълнено в еднакъв формат за всички издания на “Делос”, единствено с различен цвят на корицата, сякаш все пак е различно и става все по-елегантно.

Колкото до Реторика към Александър, тук авторството, както подсказва самата двусъставност на името, е спорно, така че можехме да имаме вместо Псевдо–Аристотел Анаксимен. Става дума за съвременник на Аристотел (различен от ранния йонийски философ), и той възпитател на Александър Македонски, но след като и неговото име не може със сигурност да се свърже с текста, то изборът Псевдо–Аристотел за настоящото издание е обоснован, както е посочено и в книгата, от желанието за вписване именно в аристотелистката традиция, за което трактатът дава основания, но и с надежда в това да не се привижда просто едно неинтересно подражателство. Така, като оставаме близо до Аристотел, веднага се промъква сравнението с неговата ‘голяма’ Реторика (като тук няма да правим сравнения с нейните български издания). Текстът, за който сега става дума, е не само по-малък като обем, но и ‘олекотен’ по самия си замисъл — дори, колкото и фиктивен да е, епистоларният формат предполага възможността за едно по-лично и самостоятелно, а не диалогично–академично ползване. По този начин Реторика към Александър може да бъде успешно четена уводно, преди заниманието с по-обемния текст, на който несъмнено е задължена, но, нека отново кажем, не подражателски (можем да посочим като пример, макар и по-скоро в линията на интригуващите, а не строго научни щрихи, факта, че този текст изобщо не борави със самото понятие “реторика”), а препратките и връзките, както и раздалечаванията спрямо автентичния Аристотелов текст, са обгледани и обяснени в коментарната част на изданието, която заема около 1/3 от целия му обем.

Така, впрочем, стигаме до въпроса за цялостното съдържание на тома. Ако за реториката по принцип може да се каже, че представя начините да се говори публично добре (до голяма степен това означава убедително), то за българската Реторика към Александър може да се каже, че представя много добре (т.е. и много убедително) начините да се говори за антична реторика, както трябва да се разбира ‘пъстротата’ на книгата. От една страна го има плаващият по отношение на авторството си античен трактат, но от друга — есето на Дейвид Хюм За красноречието в превод на Анета Димитрова (за качествата и на този превод от английски, и особено на превода на основния текст също си заслужава да се говори, но може би то следва да стане по-специално и би се изгубило в контекста на сегашното изказване на зарадваност от появата на тази книга в заедността на включените в нея текстове), а от трета — целият, осъществен от Георги Гочев, апарат към гръцкия текст, който също може да бъде разчленен на никак не просто ‘технически’ елементи. Коментарът не само филологически коректно и отдадено обяснява избора на ползвани издания и преводачески подходи, но и действа авторефлексивно спрямо себе си и спрямо следващите го бележки, в които с подобен ентусиазъм има отпращане и отправяне не само към голямата Реторика и други антични реторически трактати, но и към образците на атическото красноречие, а и към модели и схеми (в буквален смисъл) на тълкуване на античната реторика, за които различно влияние са оказали не малко по-късни изследователи. Индексите от своя страна са задължителни за подобен тип издания, но в нашата традиция сякаш все още им се радваме като на ‘екстра’, затова нека кажем, че и предложените тук могат, което всъщност важи и за коментарния блок, да се ползват и самостоятелно, т.е. книгата да се подхване и оттам, и нека това прозучи като комплимент към изданието, макар такъв подход на обратен прочит да не е обичаен нито за жанра на научния трактат, нито за епистоларния.

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а