Ако поезията е временна лудост, това е диагноза
Ако поезията е състояние на временна лудост, Васил Тоновски определено има тази диагноза, казва Людмил Станев, редактор на “Мошеница тъга”. Първата стихосбирка на Тоновски/ Петринов е побрана в 48 страници. Книгата съдържа и три илюстрации от автора, а типографията е дело на “Сталкер Холдинг”.
Издаването става възможно благодарение на спечелена субсидия по Програма за творчески проекти на община Варна, като част от кандидатурата й за европейска столица на културата през 2019. “Сега морския ни град има повече шансове в тази надпревара”, коментира поетът.
В книгата си той всъщност отрича да е такъв: “Аз не съм поет, /.../ нито вятърът, възседнал плетеният стол, напред-назад, ми е приятел.” Все нещо девалвира брътвежа и без предупреждението: “Там поезия”, философства авторът.
Вселитературната литературност в “Мошеница тъга” се разпростира от глобалността на “въздуха в света, който без конци пришива”, през “похвалното хвърчило”, което “пада в разстояния от ветрове”, чак до поднебесната слюнка по височините на хълма... на читателското оригами – едно изцяло въображаемо устройство.
Маската на рецитатора е спестена в напева на вибриращите отсреща славеи, изтръпнали в искроментните ниши на биологичното живеене. И без това тиражът е като за приятели – 500 копия. Безплътната госпожа с алегоричните ветрила се явява насън и наяве, но в “Мошеница тъга” не бива да търсим метрика на римувана строфичност.
Не че съвсем нищо не е останало от силаботониката на ритмическите определители, но нали след постмодернистите от “бетонните клоунади на предградията” в Символа не остава нищо, “освен тази теглилка, и това пътуване... към думите на себе си” (“Изпарявам се”).
И ако си позволим един истински цитат, този път на изгнаника в непоправимото Емил Чоран: В свят без меланхолия славеите биха се оригвали. Поуката на поуките би била “естетическото удоволствие”, а меланхолната естетика винаги е надживявала канона и индивидуалността, преобразявайки ги в анонимността на очевидното.
