литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  

Ивайло Иванов
Сбогом на читателя
За стихосбирката на Мария Донева





Една от малкото дебютни стихосбирки на автори от моето поколение, която паметта ни в никакъв случай не би трябвало да подминава с лека ръка, това е първата книга на Мария Донева „Сбогом на читателя”. Заглавие, действително провокативно, но и дълбоко благодатно същевременно!... Мисля че, още след първия прочит на творбите зад него, можем да бъдем спокойни. Нито реалният, ни имплицитният читател в текста биха имали основания да се почувстват пренебрегнати. Другиму казва „Сбогом” тази толкова фина, деликатна и изящна книга, друга тенденция апострофират малкото и лаконично-мъдри стихове в нея!...

За мен книгата е ценна не само с мъдростта на погледа или с ракурсите на тематичния зрителен ъгъл, но и с това, че с безпогрешна интуиция долавя един от най-естествените и алтернативни ходове за съвременната литературна ситуация. Това, да се апострофира, да се разкритикува и осмее дори, популярната и леко демодирана вече фигура на „Поета-читател”, на онзи лирически субект, който говори в стиховете ни, „четейки” природата и света около себе си, без да се свени – по един крайно рационалистки начин – да им натрапва своите фриволни хрумвания и „находчиви” асоциации, а след това – трагично колабирайки вдън себе си, да недоумява в своите вербални и екзистенциални драми: „Защо природата е тъй безцелна и извънразумна?” „Защо Бог е сляп и не преследва цели?”...

Ти не преследваш никакви разумни цели, остави го Бога! Цяла една жестока традиция е това!... Навярно тя извира нейде из самите дълбини на поетичното, без да му е непременно някога вменявана от Бога, но с Бог или без Него, все таки, вторично е активизирана от времето на Романтизма, с неговите огледални плоскости и ефимерни отражения, а колкото до днешните поети и писатели, най-безпроблемно сякаш я долавям в лириката на Иван Давидков, Кирил Кадийски, Иван Цанев, Едвин Сугарев и няколко други имена, та до дебютната стихосбирка на Николай Павлов, където можем да прочетем следните дълбоки, талантливи и много показателни за нашия случай стихове:

Между звездите и пръстта – мълчание!...
Глаголицата му космическа чета.

Именно тази продължителна, дълбока и красива, в същината си – идеалистическа традиция, апострофира мъдрата и деликатна поезия на Мария Донева. Нека опитаме да проследим как става това чрез беглия поглед към едно нейно стихотворение. Нека фокусираме снопа на своята мисъл над трите изящни, лаконични и по своему „неясни” строфи, който изграждат неговата лирическа тъкан:

Неясен, тъжен образ от листа,
от лампи, от усмивки и обувки.
Опитвам вечерта да разчета,
но не откривам редове, ни букви.


Именно, няма ги! Сякаш нарочно четенето на света, на „природата и вечерта” край себе си, тук е умишлено буквализирано и като следствие от това – проблематизирано, сякаш нарочно лирическият персонаж (умишлено наивно!) търси в нея „редове и букви” и със това сериозно-иронично търсене, той се присмива на „глаголическата” традиция в нашата лирика. На красивата, но не и безпроблемна ситуация да се натрапват на света случайните лирични смисли и асоциации, вменявайки му ги като ситуативна истина за нещата. Но нека продължим и по нататък, щедро доверявайки се Мария!...

Опитвам да сглобя от две ръце,
от две умори чувство изяснено.
В тревата и дърветата – концерт,
и песните се смесват вътре в мене.


В тези стихове пък, според моята теза, не е трудно да провидим и един сериозен апостроф към другото, което остава на този тип лирика. На интереса ѝ по отношение на микрокосмоса и вътрешния свят на човека. На човека, безспорно, би могло, донякъде, да се разчита, но той самият не бива да бъде разчитан със същата безцеремонност и асоциативност, както света и природата покрай себе си, защото в тоя случай и бедите ще са много по големи! От „две ръце” и „две умори” не би могло да се сглоби нищо, що-годе, „изяснено”, или поне – елементарната методологическа етика ни задължава да бъдем малко по-коректни и към себе си. Да не натрапваме на личността фриволните си поетически асоциации и „прочити”, защото така ние я подчиняваме на буйството и сомнамбулната игра на тропите, а не тяхната креативна мощ – на нея! И затова и изходът в подобен случай ще е именно „концерт” на „песните, които се смесват вътре в мене”, защото музиката, по отношение на четенето, поне е много по-почтена и гносеологически истинна. Тя е самата обтекаема флуидност на нещата, тя е самият повей от дъха на битието, от който сякаш се излъхва усетът за същината му – и неслучайно тъкмо на нея интуитивното поетово сърце си е избрало да се довери и да разкрие съкровена част от себе си. В плана на нейния щастлив, завършен обертон прозвучава и последната строфа от стихотворението:

Стопена и спокойна, в самота,
преглъщам вечерта със чаша бира.
Забравям, че умея да чета,
и гледам, и усещам, и разбирам.


Да, именно това е ясната и висока развръзка на пунктовете от така разглежданата проблематика. Да се „забравим” за света на грубо рационалното, но не в посока на една неоромантическа, символна гносеология, а още по-дълбоко – по посоката на вроденото в поета умение „да чете”, с което тропите манипулират душите ни, за да достигнем до един мариин дзен-будизъм: „да гледаме, усещаме и слушаме” света и хората край себе си, да ги „разбираме”, както е казано по-горе, защото това е начинът да им се издължим. Това е поетическата праведност: тя е най вече онтология и гносеология!....

Това си мислех, докато вървях по коритата на лирическите гледки и пейзажи в тази книга, това си мисля и сега: Че подир тази стихосбирка на Мария, може би, не ѝ остава нищо друго, освен да продължава все така дълбоко, ненаситно и праведно да се радва на света и битието покрай себе си и да празнува Празника на Сътворението, като един безкраен Вечен ден, събирайки духа на тези фини гледки и фантазми на метафизичното, с един дълбок отсамен резонанс: в оризовата, тиха стаичка сърцето си. Мария, не чети! Ти го имаш по друга природа и друго рождение!...





Мария Донева – „Сбогом на читателя”, Изд. къща „Ариел”, Стара Загора, 1996 г., Първа награда от конкурса „Веселин Ханчев” – 1994 г.








  




[ Обратно в указателя за π–референции ]



Добавено на: October 12th 2010
Изпратил: Ивайло Иванов
Посещения: 2265






литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.07 Секунди