Чрез принципа via negativa Гротовски ни кани да извършим това, което никога не сме се осмелявали да вършим — да преодолеем задръжките си, да се себенадмогнем. Идеалът на Гротовски е постигането на „тотален акт“. Тоталният акт е цялостна реакция, отдаване на душата и тялото. Характерно за тоталния акт е цялостност и завършеност, непрекъснатост и плътност при изпълването му. Чрез цялото си тяло актьорът въздейства върху зрителя. Често резултатите са лечебни, психотерапевтични. Често се разиграва ситуация, в която попадналите участници търсят решение, правят избор. Действието е целенасочено и разбираемо за зрителя. Прави се разлика между цивилно и сценично поведение. Актьорът показва в уголемен мащаб феномени. Действието протича очевидно и буквално.
Това e път към истината като нескритост — гръцкото „алетея“. Според Гротовски е нужно да се опази истината, да й се направи място — в света, на сцената. Театърът на Гротовски е актьорски. Според него човекът е себе си в действието, когато е изцяло отдаден на това, с което се занимава. Актьорът е действащият човек. „Това, човек да не забравя себе си, означава изцяло да е отдаден на нещо.“ Тялото: „Тялото трябва напълно да се освободи от противодействие; на практика трябва да престане да съществува в известен смисъл.“
Актьорът на Гротовски разчита на своята спонтана реакция при дразнение от заобикалящата го среда. Гротовски предупреждава, че е нужно да изхвърлим кутията с инструменти (т.нар. box of tools), предварително подготвеното, триковете, към които можем да прибегнем в случай на нужда и чрез тях да се измъкнем, да се прикрием в неудобна за нас ситуация.
Целта, стремежът на театралния процес е истината. „Светът е сцена — казал го е и Шекспир, и Калдерон. [...] Във всеки случай светът трябва да се превърне в място за истината.“ [виж — Речта от Москва] Актьорският процес е на себе-проникване, на себе-отдаване. Ефектът е целебен чрез наркотично опиянение и из-стъпление — Дионисиевото, на което Аполон дава мярка чрез съновидение и въображаемо.
В психо-драмата са преплетени човешки взаимоотношения, ситуации, в които се изисква категорично поведение. Актьорът попада в полето на собствените си страсти, угризения и съмнения. Създава си сам среда, в която да претърпи психо-физична криза. Вярата е единствената, която може да бъде крепител и опора.
При репетициите на Apocalipsis con fugis, актьорите усещат близостта помежду си. Те преоткриват християнската повеля: „Обичай ближния!“. Отношението на зрителят към актьорът е като към свръхчовек, към някой далечен и недостижим, непознат и загадъчен, хубав и съвършен.
Ние, актьорите на XXI век, потопени в технологии и медии сме бременни с поезия, и молим за пространство, в което да се движим и да дишаме. Философията на изкуството ще продължава да пита: „Що е театър?“ Нека чуем гласа на Гротовски, който посочва нужния за неговия театър зрител: „За нас е важен зрителя в така наречения стадий на духовно развитие, застанал един вид на психически завой, търсещ в спектакъла ключа за опознаване на самия себе си и на своето «място на земята».“