литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  

Борис Минков
„Разговори от изпуснатия влак“ — наръчник по „Незабрава“





Прозата на съвременните български автори на проза проявява трайна тенденция към създаване на наръчници по творческо писане. Затова не е случайно, че след определен стаж в литераторското поприще големите майстори стигат до „За майсторството на разказвача“ или „За поетическото изкуство“; тези, които непосредствено крепят на раменете си големите, заменят дистанцията от установяването на правилата на нормативното със стичането на автобиографичното. За тях преживеният опит е едновременно и основание да се разказва, и гаранция за методологическа сигурност. И нещо друго — споделянето на преживения опит се свързва с безотказното двупосочно въздействие: въздействие върху възприемателя и въздействия върху самия разказващ. От това двупосочно въздействие произтича и една мека, може да се каже и домашна дидактичност, която идва да коригира (макар и само с няколко микрона) нормативната правилност. Ако съберем позлатените лаврови наръчници на великите съвременни автори и към тях прибавим техните домашни варианти (към които впрочем спадат и множество разножанрови писания и публични изяви на автори около и под средната възраст), бихме могли да получим една напълно адекватна история на съвременната ни литература — история, която ни говори за симптоматиката на нагласите ни, която е диктувала и ще диктува избора на темите ни, която винаги предварително ще е разчертала онова, което ни предстои да прочетем или напишем утре.

„Разговори от изпуснатия влак“[1] би било добро работно заглавие на подобен проект за търсене на съвременната ни литературна история от позицията на експлицитната автопоетика. Не защото в никакъв случай не сме влакова, по-скоро а авто-държава, а защото обработването на ретроспективните ни погледи се механизира трайно от комуникативната сила на несбъднатото. Това е мястото на изпуснатия влак — историята се получава като по релси, комуникацията — не, затова пък от поуката може да се извлече много. За да може да бъде „изведена на светло“, тоест за да бъде проявена, на една история й трябва „мъдрост, правда и съвест“ (встъплението, стр. 5) — все атрибути на онова търсене, което прави писателите от върха на литературната пирамида експерти по всички въпроси в обществото.

В разстилането на разказа за това как писателят си представя разказа се съдържат и конкретни исторически очаквания. В съвременната литературна практика ситуацията, при която производител и възприемател се договарят за предмета на възприемане, се тресе не само от осколките на прочутия есеизъм от 80-те години, но и от естрадните очаквания от същото това време. Обстоятелството, че производителят и възприемателят в тази ситуация могат да са на различна вълна, не ги прави обитатели на различни времена или носители на различни ценности (а в известен смисъл не ги прави и самотни, както гласи един от основните постулати на домашната експлицитна поетика). Например в разказа „Цветът на моретата“[2] от книгата на Донков е нахвърляна схема, която преднамерено буквализира тази стереотипна ситуация: певица кани разказващия на среща в луксозен клуб, за да го помоли да напише текст за песен „Забравени очи“. В този текст тя очаква да има нещо от нейната автобиография (защото — това и певицата подобно на писателя го знае — само така песента ще може да стане хит). „Аз“-ът естествено свързва очакванията за докосване на нейната (очевидно любовна) биография към матрицата на своята собствена (на първо място творческа): „Вероятно си беше помечтала за песен, в която да се пее нещо като Очите всяка участ заслужават“ (стр. 45). Служебната работа със забравените очи, разбира се, свършва дотук и веднага след това спомнянето пренася „аз“-а в миналото, в което уж независимо от предишния спомен изниква и другият автор (авторът на музиката) на естрадната „Незабрава“. — Нищо общо с желанието на певицата, защото навремето песента е използвала вече готов текст. Ако при прозата в някои случаи е възможно да се контролира и управлява потокът на спомнянето, в поезията това е принципно невъзможно — ето още едно на пръв поглед безобидно правило за писане от „Разговори“-те, което обаче се просмуква на неочаквани места както в по-успешни, така и в по-претенциозни съчинения от тези на Донков.

И така, не само историите, но очевидно и песните/стиховете умират, ако бъдат досъчинени или пригодени — тази смърт е тяхното скрито отмъщение, отбелязва неколкократно повествователят в книгата на Донков. Затова и респектът пред спомена и по-точно пред неговото фиксиране е неизменна рецепта за успешно разказване. Цялата книга „Разговори от изпуснатия влак“ задържа във фона си съзнанието, че този влак е изпуснат завинаги, че отдавна го няма (ето каква е историята: някакъв софийски лекар купувал на пациентите си билети за нощния влак до Горна Оряховица с мисълта, че те, защитени от тъмнината, ще разказват проблемите си и, пристигайки призори, това вече ще ги е излекувало — стр. 11). В този смисъл диапазонът на очертаната схема за съвременна литературна история се държи на разкриването на една скоба: животът е автор, той (ни) съчинява. Ние се явяваме в единствено в беглия момент на разкриването, в решението да направим актуално вече отминалото. Наистина в този толкова капризен в своята обширност диапазон не могат да се случат кой знае колко причудливи неща, но тук се задейства следващата безотказна защита на писателското стратегийно мислене: причудливите неща са само за този, който може да ги види[3].

Независимо това, че отделните разкази опитват да говорят за добротата и нейния съвременен дефицит, за пътуването на човека към неговите корени, за възможностите да се достигне до общоупотребими пароли на общуване, те винаги говорят за основанията на литературното говорене и само се процеждат по тези и подобни на тях „есеистични“ канали. В това процеждане се фиксират образцови фигури като определянето на нечия съдба като „сюжет за прочувствен филм“ (стр. 18), като периодичното обследване на основанията на филмовия хепиенд (стр. 8; 34 и сл.) или пък като прякото стихотворно вмятане, което „обяснява“ разказаното. Литераторската надменност, естествено, и тук ще пита какво я касаят тези кротки есеистични спомени, тези приятно разпиляни разсъждения за природата на творчеството. Литератора това наистина не го касае. Само че по трасето между Калин Донков и Степан Поляков (взет произволно с един нелеп разказ от иначе много силната книга със симптоматично заглавие „Царят на късия разказ“) може да се набележат поне четири-пет спирки, на които е разказан случаят с практическото предназначение на творчеството за нивелиране на кръчмарските маси: изписаният лист е подложка, компенсираща неравностите на живота, протеза за приятелския разговор. За разлика от литераторите историците на литературата трябва да наблюдават такива спирки.





Бележки под линия:

[1] Калин Донков: Разкази от изпуснатия влак. ИК "Жанет—45", Пловдив 2005.

[2] Тук, както и в цялата книга, за "разказ" може да се говори само в широк общ смисъл, иначе отделните неща в "Разговори[...]" представляват публицистични есета или, фигуративно, разговори.

[3] Сравни коментара на Христо Карастоянов за същата книга в Литернет, http://liternet.bg/publish5/hkarastoianov/kritika/k_donkov.htm, посетен на 4. октомври 2006.








  




[ Обратно в указателя за π–референции ]



Добавено на: October 4th 2006
Изпратил: Борис Минков
Посещения: 2894






литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.05 Секунди