Георги Гочев
Буревестници и охлюви
За “Фигури при влюбен полет”, реж. Вл. Петков, ТК “Контрапункт” и ТР “Сфумато”, 2005

Струва си да се помисли за любовта като анаколут, полисиндетон, хипербатон. Но това означава, че теоретичният опит трябва да поддържа една поточна, вселена зад всяко нещо любов и точно такава, нарушавана като цялост чрез прекомерности и липси, тя би била красноречива, фигурална. Би била еуфорична или потискаща, празнична или побъркваща, платонична или истерична. “Фигури при влюбен полет”, като проект за представление, подсигурява поточното тяло с два носещи текста — пиесата на Исмаил Жюд и “Страданията на младия Вертер” на Гьоте, но те са разпарчосани, още преди да са се сглобили. Не може да се разчита, че всеки е чел тези неща, това не е изпит с пращане на sms–и. Подсигурява — пак като проект или пожелание — и едно префинено elocutio, чрез текста на Барт “Фрагменти на любовния дискурс”, но то се е стопило, преди да си пусне боята, като евтино сокче. Ако това, което е трябвало да се получи, са фрагменти — не че един не е достатъчен, — то всеки би значел безкрайно много неща в своята формална незавършеност и нещата биха се получили в подобен хоризонт, биха се снадили там. Изсипването обаче на някакви контакти между някакви лица е хаотично и случайно, и ако те се разместят, или нещо изпадне, или някой угаси лампите, няма разлика.

Това пропуква и следваща дига. Кога да свърши представлението? И, разбира се, самото представление, ако поточното му тяло работи, би наложило мярка на себе си, би прекъснало на прага да се превърне в баналност или безмислица. “Фигури...” може да свърши на половината, на едната си четвърт, може да му се сложи още отгоре. Това е едно безцеремонно увъртане на работата, което дори не е изкусно, защото е пошло, въпреки че опитва да е непринудено. “Непринудено”: любовните сцени, а това трябва да са всички сцени, ако се съди по обясненията на актьорите и техните гримаси, приличат на физкултурен Big Brother. Така в девети клас се лашкахме по дюшеците и се натискахме, обути в клинове и шорти, преди да се появи учителят. Учителят обаче не идва да организира работата — било дори като едно означаемо, като най-едрото означаемо, нали точно за него е представлението — а остава като чопване... от Любимия Квартет. Ако може да се каже нещо положително, то е, че представлението на Явор Гърдев вече се гледа и премисля като някаква наша театрална парадигма, макар това при “Фигури...” да е довело до жалък резултат, до едно къртично внедряване в чуждото. Леген с вода, наместо леген с лайна; писмо на някаква героиня до незнам–кого–си, наместо последното писмо на Турвел до Валмон; опит за самоубийство с надървено лале, наместо с ножица; дърдорене на немски (това са репликите на един минезингер, в копринена риза и ботуши), руски, испански, френски, наместо една-единствена крута фраза на латински; мотане и търчане по сцената, наместо онова толкова дълбоко тичане и неразпознаване “по коридорите на страстта”. И цитатите, и чуждите езици, и блъскането на глави, и кълбетата, и буфонадата не могат да направят от това нещо цяло представление. Но по кухия му ствол има и запомнящи се израстъци: “Гледам това старо дърво, което ти посади пред дома ми...” (думи на може би 25 годишна); или “В Париж никой не говори френски”; или “Искам да съм буревестник, не искам да съм охлюв”.

Ако не сте ходили в новото Сфумато, вие читави птици, идете да го видите, защото е много хубаво. На 10 и 24 т. м. дават и Любимия Квартет, 8 лева.