Антигона:
Собствена моя сестро, Исменина главо,
знаеш ли някое нещастие от тези, които са от Едип,
което Зевс не е извършил за нас,
които сме още живи,
защото няма нищо болезнено,
нито позорно,
нито недостойно,
което да не съм видяла аз
измежду злините, които са за мен и за теб.
И сега какво е това известие, което, казват, че военачалникът е поставил пред целия град?
Имаш ли нещо и чула ли си?
Или пък са останали скрити за теб злините, които идват към приятелите от страна на враговете.
Исмена:
До мене не е достигнало никакво слово, Антигона, за нашите близки, което да е сладко или
болезнено, откакто ние двете се лишихме от двамата си братя, които умряха в един ден с двойна
ръка. След като войската на аргийците си замина в тази нощ и аз нищо свръх това не зная и нито
съм щастлива, нито наскърбена.
Антигона:
Знаех хубаво и затова те извиках извън вратите на двореца, за да чуеш сама.
Исмена:
Що е? Ти ми показваш някакво слово, говориш като Калхас.
Антигона:
Не е ли, че Креон е дал първенство за погребение на единия от братята ни, а пък другия не го е
удостоил. Етеокъл, както казват, той е скрил под земята по закон като достоен за мъртвите, които
са отвъд, а пък нещастно умрелият труп на Полиник, казват, че е съобщено на гражданите, никой да
не го покрива с гроб, нито да го оплаква, а да оставят неоплакан, непогребан, сладко съкровище
за птиците, които се втурват заради плячка.
Такива неща, казват, че добрият Креон е съобщил за теб и за мен, защото говоря и за себе си. И
щял да дойде тук, за да съобщи тези неща ясни за тези, които не знаят, и да покаже, че това не е
дреболия, но който направи нещо от тях, ще бъде отдаден в града за убийство от страна на народа,
който ще хвърля камъни.
Това са ти нещата и ти веднага ще покажеш дали си родена благодарна или си лоша от
благородни.
Исмена:
Какво ти, клетоумна, какво мога да направя аз в тези работи, какво още бих дала, ако ги оставя
както са или ако се заема с тях?
Антигона:
Ако погледнеш към това, да се потрудиш заедно с мен и да ми
съучастваш.
Исмена:
Какво опасно нещо. Какво си мислиш?
Антигона:
Ако облекчиш мъртвия с тази ръка.
Исмена:
Значи си замислила да го погребеш, него, за когото това е забранено пред града?
Антигона:
Твоят и моят, ако ти не искаш.
Исмена:
Нещастна! Макар че Креон е забранил?
Антигона:
Нищо от него не може да ме спре за моите неща.
Исмена:
Оле! Помисли си, сестро, за баща ни, който умря омразен и лишен от добра слава,
когато извади двойното си зрение сам със собствена ръка, веднага при наличното разкритие. А
после майката и жената – двойно слово, с изплетените връзки унищожи живота. И третата обща
съдба, двамата братя, убили един друг в един ден, те това го извършиха един срещу друг. А сега
виж, ние двете, останали сами, колко ужасно загиваме, ако с насилие на закона престъпим
решението или властта на тираните:
но трябва да се мисли това, че сме родени жени и не сме да се бием срещу мъже и щом заради
това сме управлявани от по-силни, ще се чуват такива работи, а и още по-болезнени от тях. Аз
молят тези, които са под земята, да имат разбиране, че съм принудена за тези неща и се
подчинявам на изкачилите се на власт. А да се прави нещо повече няма никакъв ум.
Антигона:
Не бих те накарала, и даже да пожелаваш да го направиш, не би ми било приятно да ми съдействуваш.
Но знай това, което ти се струва: него аз ще го погреба: направила това, ще ми е хубаво да
умра. Близка с него ще легна, заедно с близкия, като извърша благочестиви неща, след като е
повече времето, в което трябва да се харесвам на онези, които живеят отдолу, отколкото на тези
отгоре. Там вечно ще лежа. А ако ти смяташ, не давай, пренебрегвай онова, което е достойно на
боговете.
Исмена:
Аз няма да направя недостойни неща, но съм родена неспособна да правя насила срещу гражданите.
Антигона:
Щом тези неща са за предпочитане според тебе, аз пък ще отида да насипя гроба на най-близкия
ми брат.
Исмена:
О, нещастна, че много ме е страх за тебе.
Антигона:
Да не те е страх предварително за мене.
Изправяй своя живот.
Исмена:
Но недей да казваш предварително това дело на никого, а бъди скрита. Така ще съм и аз.
Антигона:
Оле! Давай и на другите да се чуе, ще бъдеш много по-омразна, ако мълчиш, а не ако съобщиш
на всички тези неща.
Исмена:
Имаш топло сърце за студените.
Антигона:
Но зная да се харесвам на които най-много трябва да се харесвам.
Исмена:
Ако и можеш. Влюбена си мъм неосъществими.
Антигона:
Нали когато вече няма да имам сила ще съм свършила.
Исмена:
От самото начало не бива да се преследват непостижимите.
Антигона:
Ако кажеш това, ще бъдеш омразна на мен, ще предизвикаш справедливо омраза и за мъртвия.
Но остави ме мен и моето погрешно намерение
да претърпя това страшно:
няма да ми се случи нищо чак толкова,
да не умра хубаво.
Исмена:
Но ако ти се струва – върви,
но знай това,
че вървиш без ум,
но на близките си право близка.
Хор:
Лъч на слънцето, най-красива светлина,
явила се от предишните
ти се появи над седмовратната Тива,
клепач на златния ден,
вървяща над диркейските потоци,
раздвижила с остра юзда от Аргос белощитния мъж,
предтеча, вървящ в пълно въоръжение,
когото Полиник от двуречните свади
вдигна срещу нашата земя:
той пищи остро като орел, прелетял земята,
покрит с крило от бял сняг с много оръжия,
с конногривни шлемове,
и застанал над дворците, околозейнал
с убийствени копия в кръг седмовратната уста –
тръгна преди да си напълни гърлото с нашите кърви
и боровият Хефест да грабне венеца на кулите.
Такъв трясък на Арес се нареди около гърбовете –
змийска мъчност за врага.
Защото Зевс свръхненавижда хвалбите на големия език
и като ги видя в голям поток да настъпват с въоръжението
на шума на златото,
с мълния го повали на назъбените стени, понесъл се да овика победата си:
падна на срещуудрящата земя,
огненосещ,
запокитен, който тогава
с беснеещ напън дишаше, лудеещ
с поривите на омразните ветрове.
Великият Арес,
силен помощник, тук и там се приближаваше блъскайки,
защото седем военачалници наредени пред седем врати,
равни на брой срещу равни оставиха на Зевс
като трофей всебронзови данъци,
освен нещастните, от един баща и една майка родени,
един срещу друг застанали с двойнодържани копия –
и двамата имаха част от обща смърт.
Но дойде великоименната Нике,
срещузарадвана на многоколесната Тива:
от войните нека поставим забрава на днешното,
да придойдем към всички храмове на боговете
със всенощни танци,
и да управлява Бакх, земеразтърсващият, над Тива.
Но това е новият цар на земята –
Креон на Менойкий.
Върви към новите случки от боговете
и каква ли мисъл гребе?
Че е определил това свикване на старците,
изпратил е за тях с обща обява.
Креон:
Мъже, нещата на града боговете,
след като ги разтърсиха
с голямо вълнение,
ги изправиха отново.
А пък вас аз чрез вестители изпратих да дойдете
отделно от всички:
знам добре,
че вие винаги почитахте властите на Лайовите тронове,
и това, когато Едип изправи града,
а след това загина,
вие останахте към неговите деца
с оковани мисли.
И защото те умряха в един ден
от страна на двойната съдба,
като удариха и бяха ударени
със собственоръчно опетняване,
аз имам всички власти и тронове на рода
по близостта със загиналите.
Непостижимо е да се узнае душата, мисълта и
мнението на всеки мъж,
преди да се покаже като зает с власти и закони.
За мене този, който насочва цял град,
а не се хваща за най-добрите намерения,
но има устата си затворена от страх,
той ми се струва най-лош и сега, и преди:
а не казвам нищо за онзи,
който смята някого за по-близък
от собствената си родина.
Защото аз, нека знае Зевс,
който винаги вижда всичко,
не бих мълчал, ако видя Ата,
която върви към гражданите
вместо спасението
и никога не бих поставил за приятел на себе си
мъж, който е зле настроен към земята,
като знам това, че тя е спасяващата
и ние правим приятелите си,
плувайки върху нея изправената.
Аз израствам този град
с такива закони.
И сега на гражданите съм обявил неща, братски на тези,
за децата на Едип.
Етеокъл, който загина, като се сражаваше за този град
и беше превъзходен с копие,
да се покрие с гроб
и да се осветят всички неща,
които се отнасят до превъзходните мъртви долу.
А пък еднокръвният с него –
говоря за Полиник,
който като изгнаник дойде и пожела
с огън да изгори бащината земя
и съродните богове по височините,
и искаше да се насити с общата кръв,
а пък други да отведе в робство –
за него да бъде обявена забрана за погребение,
пред лицето на този град,
и никой да не го погребва,
нито оплаква,
и да бъде оставен непогребан
и изложен на птиците,
и да бъде видян като месо за кучетата,
и опозорен.
Такава е моята мисъл,
и никога от мен лошите
няма да изпреварят справедливите по чест,
но който мисли доброто на този град
и умрял, и жив, еднакво ще бъде почитан от мен.
Хор:
На тебе това ти харесва,
дете на Менойкий,
този да бъде злоумен към града,
а пък този благоразположен:
подобава ти да ползваш всякакъв закон
и за мъртвите, и за колкото сме живи.
Креон:
Да бъдете съблюдатели на казаните.
Хор:
Предпочети да натовариш с това
някой по-млад.
Креон:
Но да вървят готови надзиратели
на мъртвия.
Хор:
Какво друго още ще наредиш?
Креон:
Да не позволявате тези неща
на невярващите.
Хор:
Няма толкова глупав,
който да е влюбен в това да умре.
Креон:
А и заплатата е тази:
но печалбата е убивала
често мъже,
които са се надявали.
Страж:
Вожде, няма да кажа,
че идвам задъхан,
след като съм си измъчил краката
от бързане.
Имах много спирания на грижи
и се въртях по пътищата за връщане,
слушах душата да ми говори много неща:
“Нещастен, какво вървиш, където стигнал,
ще бъдеш наказан?!
Горкий, спираш ли?
Ако това узнае Креон
от друг мъж,
как няма да те заболи?”
И като въртях такива неща
едва достигнах бърз.
И така краткият път става дълъг.
Накрая все пак
победи да стигна тук,
при теб,
и ако и нищо не изкажа,
все пак ще кажа.
Идвам подгонен от надеждата
да не изтърпя друго,
освен съдбовното.
Креон:
Какво е, заради което
имаш това униние?
Страж:
Искам първо да ти кажа моето,
защото нито съм извършил нещото,
нито видях, кой беше извършилият.
И не бих попаднал справедливо на зло.
Креон:
Добре се прицелваш и заграждаш в кръг нещото,
показваш, че ще отбележиш нещо ново.
Страж:
Страшните неща прибавят голямо бавене.
Креон:
Няма ли да кажеш някога
и после избавен да си тръгнеш?
Страж:
И ето, казвам ти,
току-що някой погребал мъртвия и си
отишъл:
изсипал ситна прах по кожата
и осветил каквото трябва.
Креон:
Какво казваш?
Кой от мъжете е посмелият това?
Страж:
Не знам.
Защото там нямаше
нито удар от брадва,
нито изкопана пръст.
Земята беше стегната и суха,
несмачкана от колела, непокътната,
но извършителят беше небелязан.
И когато първият ни дневен страж
ни го показа,
за всички беше трудно чудо.
Той беше покрит,
но не закопан, а върху него имаше
ситен прах,
като че някой бе отбягвал тежък грях, светотатство.
Не се виждаха нито белези на звяр,
нито на някое дошло куче
да го е влачило.
Те се нахвърлиха с лоши думи помежду си,
пазач обвиняваше пазача,
и ако станеше дошъл накрая удар,
не щеше да има кой да го спре:
всеки един беше извършилият
и никой в действие,
но бягаше, да не знае.
Бяхме готови да вдигаме с ръце
горещ метал
и да вървим през огън,
и да заклеваме боговете,
че не сме направили
нещото, нито пък сме в съучастие с онзи,
който е замислил и извършил нещо.
Накрая, когато вече нищо не оставаше за търсещите,
някой заговори
и накара всички да наведем глава към земята със страх.
Не можехме да противоречим,
нито пък с действие бихме направили хубаво.
А думите му бяха,
че извършеното трябва да ти бъде донесено на теб
и не трябва да се крие –
и това победи,
и мен нещастния
жребият избра да получи това добро.
Идвам без да желая при нежелаещи,
и знам, че е,
защото никой не обича вестителя
на лоши речи.
Хор:
Вожде, мисълта ми отдавна размишлява
да не би това нещо
да е богоизпратено?
Креон:
Престани, преди да ме изпълниш с гняв
като говориш,
да не се окажеш безмозъчен и стар заедно,
защото говориш непоносими неща,
като казваш, че божества
имат грижа за този мъртвец.
Дали те са го скрили като благодетел,
отдавайки му прекомерна чест?
Който дойде, за да изгори
околоколонните храмове и даровете
и да разпръсне тяхната земя и закони?
Ти виждаш боговете да почитат лошите?
Не е.
Но тези неща са повдигнали срещу мен
мъже от града и преди едвам понасящи:
които тайно клатят глава
и не са имали справедливо врата си под ярем, та да ме уважават.
От тия неща аз зная хубаво,
че тези са подведени със заплащане.
Не е израсло друго зло за хората
като среброто и монетата.
То унищожава градове,
то прогонва мъжете от домовете,
то отучва човека
и променя добрите умове на смъртните,
като ги поставя към позорни неща.
То показа на хората
да имат престъпни действия
и да познават неблагочестие във всяко дело.
Които са извършили това за заплащане,
са си изработили във време
да получат наказание.
Но след като Зевс
все още има моята почит,
знай добре това
и аз ти го казвам заклет:
ако не откриете и покажете на мойте очи
собственоръчния на този гроб,
няма Хадес да ви стигне само
преди живи, но обесени
да посочите тази дързост,
та като узнаете откъде трябва да се носят печалби,
да получите останалото
и да научите, че
не трябва да обичате да печелите от всичко.
Но ще видиш повечето по-скоро злочести,
отколкото спасени
поради позорните си вземания.
Страж:
Ще дадеш ли да кажа нещо
или като се обърна да си тръгна така?
Креон:
Не знаеш ли, че и сега говориш непоносимо?
Страж:
В ушите или в душата си си клъвнат?
Креон:
Какво определяш моята болка къде е?
Страж:
Извършилият измъчва ума ти,
а ушите аз.
Креон:
О, че си роден страшен приказливец!
Страж:
Но това нещо не съм извършил никога!
Креон:
И това, а си продал за сребро и душата си!
Страж:
Ох! Че е страшно, който мисли,
да си мисли лъжливи неща.
Креон:
Украсявай своето мнение сега:
ако не ми покажете извършилите тези неща,
ще признаете, че подлите печалби
създават нещастници.
Страж:
Но сигурно ще се открие,
но хване ли се или не,
това ще съди случаят.
Но няма да ме видиш да дойда тук.
А сега, спасен противно на надеждата
и на моето мнение,
дължа на боговете голяма благодарност.
Хор:
Много са страшните неща, но нищо не е по-страшно от човек.
То върви по бурния гръб на сивото море,
минава под разплискващите се наоколо вълни,
и най-висшата от боговете – Земята,
неизчезващата, неуморната, я измъчва
от година на година с въртящи се рала,
преорава я с конския род.
Той лови, обгръщайки, лекоумния род на птиците,
и племената на дивите зверове,
а и солената природа на морето,
с мрежооплетени клопки –
изобретателният човек.
Хваща с примки катерещите се по планини от дивото животно,
укротява обраслошийния кон
и неуморния планински бик около врата с ярем:
научил се е на произнасяне,
на ветрова мисъл и на градозаконни пориви
и да отбягва подетерното място
на тежките студове и тежкодъждните стрели,
всеминаващ.
Не ще си измоли само бягство от Ада.
Но е изречен беглец от непреодолими болести.
Има нещо вещо и изкусно, умения
свръх надеждата –
понякога върви към зло,
понякога към достойно.
Почита законите на земята и заклетата правда на боговете,
стоейки нависоко в града:
безграден е онзи, с когото съжителства
недоброто
заради дързост.
Да не ми стане близък до огнището,
и да не мисли същото като мен,
който прави подобни неща.
Върти ми се ума към демонското чудо това:
как, като знам, да отрека, че това е на момичето Антигона?
О, нещастна, и от нещастния баща Едип!
Какво някога?
Да не би да те водят заловилите някъде,
невярна на царските закони
и в безумие?
Страж:
Това е онази, която е извършила делото.
Хванахме я погребваща,
но къде е Креон?
Хор:
Ето го, излиза от домовете.
Креон:
Какво има?
Към какъв случай излязох подходящ?
Страж:
Вожде, за смъртните няма нищо,
от което клетвата не би могла да бъде махната,
защото наумяването лъже разума.
Защото пожелах си едва ли някога да дойда тук,
заради твоите заплахи,
от които бях връхлетян като от буря.
Но понеже пожеланата и въпреки очакванията радост
далеч не прилича на никое друго удоволствие,
идвам, макар и противно на клетвите си,
водещ тази девойка,
която беше заловена да украсява гроба.
Тук не беше хвърлен жребий,
но това е моя придобивка, не на друг.
И сега, вожде,
сам като я вземеш, както искаш
я съди и уличавай,
а аз, свободен, справедлив съм
да се откъсна от тези злини.
Креон:
Водиш я по какъв начин,
откъде си я хванал?
Страж:
Тя погребваше мъжа: всичко знаеш.
Креон:
Разбираш ли и правилно ли казваш това,
което говориш?
Страж:
Видях я да погребва мъртвия,
когото ти забрани.
Нали казвам очевидни и ясни неща.
Креон:
И как е видяна и изложена на залавяне
е хваната?
Страж:
Такова беше нещото.
Като дойдохме заплашени от теб
с онези страшни неща,
и като изметохме всичкия прах,
който покриваше трупа,
и като разголихме добре гниещото тяло,
седнахме на височините на завет,
като избягвахме да не ни удари миризма от него.
И мъж нападаше живо мъжа, с ругатни,
да не би някой да не грижи за този труд:
и времето беше станало толкова,
докато в средата на етера
застана блестящият кръг на Слънцето
и прижуряше жегата.
И тогава внезапно буря повдигна ураган от земята,
небесен гняв – напълва полето,
като се нахвърля върху цялата шума
и равнинната гора
и големият етер се изпълни.
И като зажумяхме, възпряхме божествената болест,
и когато след дълго време тя се оттегли,
се вижда момичето.
И издига плач горчиво,
остър звук на птица –
както когато види сиротната постеля
на празната люлка на малките,
така и тя, като вижда оголения труп,
проплака с вопли
и издигна лоши проклятия
срещу извършилите делото.
И веднага носи с ръце ситен прах
и увенчава трупа с тройно изсипване
от добре кован меден съд, като вдига нависоко:
и ние като виждаме, се втурваме
и я залавяме веднага изобщо неуплашена,
и я уличаваме и за предишните,
и за сегашните й действия.
Тя не беше нищо отрицаваща.
На мен ми беше и приятно, и болезнено:
най-приятно е сам да си избегнал от злини,
да водиш близките към зло е болезнено –
но всички тези са ми по-дребни за ловене
от моето спасение.
Креон:
Ти, ти, навела глава към земята,
казваш ли, или отричаш
да не си направила тези?
Антигона:
И казвам, че направих
и не отричам, че не.
Креон:
Ти се отнасяй накъдето искаш,
свободен извън тежко обвинение.
Ти пък ми кажи, не дължина, но кратко,
знаеше ли, че тези са известени
да не се правят?
Антигона:
Знаех, как не щях, че бяха явни.
Креон:
И посмя да прекрачиш тези закони?
Антигона:
Не ми беше Зевс обявилият тези,
нито съжителстващата с долните богове Дике
определи сред хората такива закони,
нито мислех, че твоите обяви могат толкова,
че да можеш, бидейки смъртен,
да прекрачиш неписаните и сигурни законни неща на боговете.
Защото нещата не сега и вчера, но винаги живеят
и никой не знае, откога са се явили:
за тези аз не щях да изтърпя наказание
в боговете, и не се боях от мисълта на никой мъж.
Знаех, че ще умра, защо не?
Дори и да не беше обявил преди това:
ако умра по-рано от времето:
пак казвам – печалба.
Който, както аз, живее в много злини,
как не печели, щом умира?
Така за мен да улуча тази участ е нищо,
но ако бях понесла него, от моята майка,
умрял, непогребан труп, за онези би ме боляло –
за тези пък не ме боли.
На теб, ако изглеждам сега глупава,
като правя, почти дължа глупост на глупец.
Хор:
Показва от суров баща сурово взето за момичето.
И не знае да отстъпва на злините.
Креон:
Но знай, много твърдите мисли
падат най-много
и най-издръжливото желязо, околочленно изпечено от огън,
ще видиш начупено и разбито най-много.
Зная, разгневените коне са укротени с малка юзда,
защото не излиза, който е роб на околните,
да има високи мисли.
Тя и тогава знаеше да оскърбява,
щом е престъпила поставените закони.
След като направи, дойде второ оскърбление –
да се гордее с тези неща
и да се смее, след като ги е направила.
Сега не съм аз мъж, а тя е мъж,
ако тези власти останат така, безнаказани:
но дали е на сестра ми, дали е най-еднокръвната
от всеки за нас
под покровителството на Зевс,
тя и съкръвната й не ще избегнат най-лоша участ,
защото и онази еднакво обвинявам,
че е замислила този гроб.
Да се извика! Току-що я видях вътре беснееща и не с разума си:
обича духът-крадец да се улавя предварително
за изработените в мрак, във нищо право.
Мразя, когато някой, заловен в злини,
желае после да украси това.
Антигона:
Искаш нещо повече от да ме убиеш хванал?
Креон:
Аз – нищо. Това да имам, всичко имам.
Антигона:
Какво се бавиш?
Че за мен от думите ти не се хареса нищо,
нито ще се хареса някога.
Така и на теб моите неща са по естество неприятни:
но от къде бих придобила по-славна слава от да сложа
собствения си брат в гроб?
Би се казало от всички тези,
че това на всички им се нрави, ако страх не заключваше езика.
Но тиранията е щастлива за много други
и е позволено да прави и казва, каквото иска.
Креон:
Ти това виждаш единствена от кадмейците.
Антигона:
И тези виждат, но пред теб си подвиват устата.
Креон:
Ти не се ли срамуваш, ако мислиш отделно от тях?
Антигона:
Няма нищо позорно да почиташ едноутробните.
Креон:
Не е е ли еднокръвен и умрелият отсреща?
Антигона:
Еднокръвен от една и от същия баща.
Креон:
Как отдаваш неблагочестива почит на оня?
Антигона:
Мъртвият труп не ще свидетелства тези.
Креон:
Щом го почиташ наравно с нечестивия.
Антигона:
Не е умрял нещо роб, а брат.
Креон:
Който унищожава тази земя –
а противостоящият е за.
Антигона:
Все пак Хадес жадува тези закони.
Креон:
Но не почтеният
да има равен жребий с лошия.
Антигона:
Кой знае, ако долу тези неща вървят.
Креон:
Никога врагът, и когато умре, е приятел.
Антигона:
По природата си не съм да мразя със,
а да обичам със.
Креон:
Като отидеш сега долу,
ако е за обичане – обичай ги:
докато аз съм жив, не ще управлява жена.
Хор:
А пред вратите ето я Исмена
и тя лее надолу любосестрински сълзи.
Облак над веждите засрамва вкървеното лице,
като навлажнява хубавообразната буза.
Креон:
Ти, подмъкнала се като змия в къщата,
скрита си ме изпивала,
нито съм разбрал, че съм хранел две Ати
и преобръщания на троновете.
Хайе, кажи ми и ти ли ще кажеш, че си участвала в този гроб,
или ще се закълнеш в това да не знаеш?
Исмена:
Направих делото, ако и тя.
Съгласна съм и съучаствам, и нося обвинението.
Антигона:
Но няма Дике да ти позволи това,
щом нито искаше, нито аз го споделих.
Исмена:
Но не се срамувам в твоите злини
да правя себе си съплаваща на случката.
Антигона:
На кого е делото, Хадес и долните са съизпитали.
Аз не обичам близката, която ме обича с думи.
Исмена:
Недей, сестро, да ме пренебрегваш.
Да умра заедно с теб
и да осветя мъртвия.
Антигона:
Не ми умирай обща с мен
и които не си докосвала,
не ги прави на себе си,
ще стигне да умра аз.
Исмена:
Какъв живот ще ми бъде мил,
оставена от теб?
Антигона:
Питай Креон, ти си му роднина.
Исмена:
Какво така ме мъчиш без никаква полза,
без ти самата да печелиш нищо от това?
Антигона:
Боли ми. Ако се смея, на теб се смея.
Исмена:
Но какво сега още бих ти помогнала?
Антигона:
Спаси себе си.
Не завиждам, че се изскубваш.
Исмена:
Ох, нещастна, и се лишавам от съдбата ти?
Антигона:
Защото ти избра да живееш, а аз да умра.
Исмена:
Но това не е от неизказаните ми думи.
Антигона:
Ти изглеждаше да мислиш хубаво за тези,
а аз за тези.
Исмена:
И пак е равна грешката ни.
Антигона:
Бъди смела, ти живееш, а моята душа отдавна е мъртва,
за да помогне на умрелите.
Креон:
Тези деца, казвам, тази току-що излезе безумна,
а тази – откакто най-напред се е родила.
Исмена:
Никога, вожде, умът, който поникне, остава
при тези, които са зле,
но излиза.
Креон:
При тебе е така, когато избра да вършиш злини с лошите.
Исмена:
Какво ми е да живея сама без тази?
Креон:
Не казвай “тази”, няма я вече.
Исмена:
Но ще убиеш годеница на твоето дете.
Креон:
Могат да се орат и други ниви.
Исмена:
Това не беше устроено нито за него, нито за нея.
Креон:
Отблъскват ме лошите жени за синовете.
Антигона:
Най-мили Хемоне, как не те зачита баща ти!
Креон:
Много ме наскърбяваш и ти, и твоето легло.
Исмена:
Ще лишил си собствения си потомък от нея?
Креон:
За Хадес е естествено да прекъсне тези бракове.
Хор:
Решено е, както изглежда, тя да умре.
Креон:
И за теб, и за мен.
И вече без забавяне, но я заведете вътре, слуги!
Оттук тези трябва да бъдат жени и да не са отпуснати,
защото бягат и смелите, когато видят близо Хадеса на живота.
Хор:
Щастливи са, на които векът е невкусил злини.
А на които от божия страна бъде разтърсен домът,
нищо не липсва от Ата,
и то лази към множеството на поколението.
Подобно е като вълната на морската сол,
когато надтичва подсолната бездна
по лошодъхите тракийски дъхове и търкаля от дълбината черен пясък,
и гърмят с лошоветрен стон срещуудърните брегове.
Стари ги виждам бедите в домовете на Лабдак,
те падат върху бедите на изтлелите,
и родът не избавя поколения,
но някой от боговете поваля,
и няма отвързване.
Защото сега изведнъж убийствено острие на долните богове покоси светлината, която стоеше над
последните корени
в домовете на Едип –
безумието на думите и еринията на разума.
Твоята сила, Зевсе,
каква човешка надменност би задържала?
Нея нито сън я хваща някога,
нито неуморимите месеци на годините.
Ти, владетелю, държиш
безстаростно във времето
мраморния блясък на Олимп:
този закон ще бъде достатъчен
и по-късно, и в бъдещето, и преди.
Нищо не припълзява към живота на смъртните тъй много
освен Ата:
многоудряната надежда е помощ за много от мъжете,
но лъже и мнозина с лекоумни любови,
Ата изобщо не се приближава към знаещия,
докато някой да си изгори крака в топъл огън.
Славна дума е казана с мъдрост от някой,
че злото понякога изглежда достойно на някого,
комуто ума богът води към Ата:
прекарва съвсем малко време без Ата.
Ето го Хемон, младо родено
от твойте деца.
Дали разсърден за съдбата на бъднобрачната булка,
невестата Антигона,
идва престрадащ
за измамата на ложето?
