Първата част от проекта Антигона на 7 представя стихове 1-630 от превода на Антигона на Николай Гочев и неговия предговор към текста за представлението на Маргарита Младенова (Антигона Смъртната, Сфумато) от 1998 г. Преводът е публикуван в сп. Сфумато, бр. 1/1998. Предговорът е публикуван и в: Н. Гочев. Александрия. Разкази за хора, книги и градове. София: “Сонм”, 2002, 115-116.
Текстът, който се предлага тук, няма претенцията да бъде пълноценен превод на тази драма. Причината за това е, че езикът, на който той е направен, не може да се счита за истински български език: в действителност читателят има пред себе си Софокловия текст, който, ако мога да се изразя така, е възстановен с помощта на българска лексика и донякъде приспособен към изискванията на българския синтаксис. Казвам донякъде, защото, както читателят би могъл да се убеди, речта на много места звучи странно, сякаш говори някой, който не знае добре езика си. Причината за това е, че при превода съм променял устройството на гръцката фраза само дотолкова, че смисълът на преведеното да бъде схванат от четящия – но те толкова, че да се получи текст, който би могъл да бъде възприеман с лекота от българска езикова среда.
Предполагам, че при език, който е безкнижен и слабо развит, преводът на всяко голямо литературно произведение би изглеждал така. Но това не би било беда за езика – защото именно тези буквални преводи биха застанали в основата на неговото развитие и биха го направили способен за възприема и други текстове, написани на културните езици. Преподаването на литература по тези преводи би наложило странно звучащите фрази книжния, а скоро след това и в разговорния език – и те биха престанали да звучат като чужди. В този смисъл може да се твърди, че безкнижният език, който тепърва се отваря към литератури с дълга традиция, е много гъвкав: той бързо усвоява това, което те му предлагат, и речниковото му богатство нараства, фразеологизмите се множат, а синтаксисът се разнообразява.
Разбира се, българският език вече не се намира в такава ранна младост. Сега той се стреми към друго – да изясни начина, по който ще приема все още непреведени паметници на литератури, с които по някакъв начин се е запознал. Дали това, което са оставили предишните ни преводачи, и ще се придържаме към стила, който който те са наложили? Това означава да не проблематизираме духа, в който те са превели някои основни текстове, а просто да прибавяме нови, още непреведени и да се пазим от радикални промени. Или пък ще се занимаем отново със същите текстове и ще показваме, че те биха могли да изглеждат и по друг начин: че може би един или друг голяма писател не е говорил така, както ние сме знаели досега?
Наистина, възможно е да се мисли не само за преводите, които предстоят, но и за тези, които вече имаме. За мнозина изглежда е очевидна необходимостта от периодично пренаписване на историята – имам предвид не “историята изобщо”, а историята на отделни неща, като да кажем, историята на военното дело, или на каквото и да е. Но езикът е нещо, което ни е дадено съвсем непосредствено – защото мислим чрез него – и затова не е толкова очевидно, че можем да се занимаем и с неговата история, и да видим, че начинът, по който мислим за някои неща, е такъв по определени причини: а тези причини биха могли да бъда преводите на най-важните книги.
Такъв е, струва ми се, смисълът да се публикува подобен превод. Ако се окаже, че “Антигона” би могла да изглежда различно, това би значело, че и други книги от античността биха могли да изглеждат различно, и следователно е прибързано да вярваме, че гърците са говорели точно по този начин, по който вече знаем. Ние впрочем не сме много близо до това, да знаем как са говорели: всичко, с което разполагаме, са различните начини, по които неколцина наши сънародници – на които дължим голяма благодарност – са въвеждали старите писатели в българския език, и от това въвеждане и той самият е ставал такъв, какъвто е сега. Явно преводът е свързан с една личност, защото един преводач е използвал и променял родния си език по характерен начин. Но преди да се свърже с личност, той е свързан с определен вид образованост и отношение към античността, а това значи и мнение за нейното място в съвременността: и това отношение е било споделяно от мнозина, а не само от преводача на книгата.
Несъмнено, отношението към античността, както и към всеки културен масив, с който ни се налага да се справяме, би могло да бъде и друго. За да покажем това нагледно, даваме един текст, който не е превод, а само възможност за превод: вижда се, че тази възможност може да бъде използвана по различен начин от всеки поет.
Николай Гочев
