След десетки премиери, на които съм била в ролята на публика, репортер и дори водещ – тази е премиерата, която през няколко минути извиква сълзи в очите ми. Сълзите са от щастие – представят се три нови книги на поредица „Нова проза” на Университетско издателство. След десетки премиери, на които съм отивала с всякакво настроение, със сутрешните си дрехи и дори без любопитство – за тази се подготвям отдалеч и педантично. Макар че съм на нея, само защото го искам.
Минути преди началото. Залата на театър Алма Алтер е пълна. Но продължава да се пълни. Идват още хора – нови хора, бъдещи читатели и вероятно почитатели на тримата автори. Време е да разкрия поне техните имена: Зорница Гъркова, Надежда Дерменджиева и Христо Раянов. А и да си призная защо се вълнувам толкова много. Та това са приятели, съмишленици, колеги от програмата „Творческо писане”. Съвсем естествено, тук сме техните състуденти, тук са част от нашите преподаватели. Защото инициативата, наричана високопарно кауза или неглижирано авантюра на директора на Университетско издателство Димитър Радичков и на един от нашите Учители (главната буква не е правописна грешка) Ани Илков, е един истински красив жест, осигуряващ летящ старт на таланта. Как ще продължи полета, е въпрос на упоритост, отговорност и избор. И всичко това стои пред младостта, пред личността на авторите.
По традиция първата дума принадлежи на ръководителя на Културния Център – Александър Кьосев. Той импровизира върху заглавията на книгите, които съдържат трудност. По-късно Ани Илков ще сподели ,че това е поколението на деветдесетте, такова каквото сме го създали. И, да – за тези млади хора пътят е път на мравките, по който се върви само по трудният начин и, със сигурност, без упойка. Познавам едногодишният им път на израстване в програмата. Гарантирам, че начинът им на мислене и писане не може да ви остави безразлични. Можете да се съгласите с тях или да ги оспорите. Можете да харесате разказите им или пък те да ви ужасят. Но никога към никоя от книгите не бихте останали безразлични, защото това са автори с много тънка чувствителност и по своему мъдри, напук на младостта.
Димитър Радичков се обърна към тях с думите: „Деца, разчитаме на вас”, а Ани Илков ги определи като „новите млади”, които „имат смелостта да пишат така, както живеят”. Докато ги представяше, той се опита да насочи бъдещата им публика към различията в маниера им на писане и възприемането на света, но и към точката , която ги събира. Последва четене на откъси и думи на благодарност за щастието да преживеят своята дебютна книга. Христо прочете откъси от „Богатството” (произведение с неустановен жанр – авторът го нарича повест, Ани Илков – роман, но това е нещо, което те грабва във вагона на метрото по начин, който почти да притъпи сетивата ти за ежедневност и да си изпуснеш спирката). Зорница ни „качва” в градския транспорт с откъси от „Трамвай № 5” и „Тролейна история” (единият разказ е политически, а другият мистичен, но и двата са много човешки). Надежда избира откъси от „Без упойка” – разказ по действителни случаи, дал заглавието на книгата.
Трудно е да се чете на глас и да се възприема проза. Но езикът и на тримата е толкова поетично сочен, че слушането омагьосва, а за размисли остава интимността на мига за четенето насаме. Извиваме дълга опашка за автографи. Сигурно това е труден момент за авторите – да напишеш на всеки пред теб най-подходящите думи в момент, когато ти самият се вълнуваш толкова много.
Докато се случва всичко това, над София е излязъл почти ураганен вятър. Виждам в това знак – появили са се писатели, които да завихрят съзнанието ни, да го вдигнат над земята и ако не успеят да го накарат да лети – да го запокитят обратно на земята. После завалява – за да им върви като по вода (в писането и в живота).