Видях го за пръв и последен път на поредицата от събития „Пловдив чете”. Изключително скромен и успокоен, излъчващ доброта и обаяние човек. „Вие сте Първан Стефанов? Аз ви чета и познавам!”... Той реагира повече от обикновено, той реагира като някой, далечен на себе си. Едва когато се отдалечим от егото и егоизма си, ние постигаме себе си. Смятам, че е достоен за Рая. И още нещо, във лика му имаше някаква тиха, деликатна и неотменима веселост, някакъв празник от това, че си роден и жив, че си постигнал вътрешните си потенциали и че си „случил” на себе си. Така празнуват себе си само добрите хора. Така във временното се вкоренява Животът. Богата пластика имаше това лице. Като вълните на море, попили слънчевите блясъци. Сега Първан Стефанов е при слънцето, чиято светлина - поезията - цял живот го гря. Сега не той събира само беглите отблясъци, а е при изворите на Живота - Слънцето на Правдата...