„София диша”. За втора поредна година неделните следобеди на август минават под това мото. И ако миналата година за инициативата затваряха само улица Шишман, то тази година организаторите са решили, всяка неделя - различна улица. Да припомня идеята – в неделния следобед една улица (или част от нея) е превърната в пешеходна, а по нея, освен да се разхождаш, можеш да се срещнеш с творци от различни области и дори да се включиш сам в „правенето” на това, което правят те.
И така „София диша” и на 12.08.2012 г. Мотото на деня беше „Словото зове”, а мястото на събитието – ул. „Ангел Кънчев” и прилежащият на кръстовището и с ул. „Солунска” площад „Райко Даскалов”. Не знам откога култовата и с не дотам добра слава градинка е площад и носи това название, но затлачения канал до течащата (забележете!) чешма и оскъдния брой пейки образуваше мини-езеро и ни напомняше къде точно в центъра на града се намираме в момента.
Дишахме ли слово на това място? Ако кажа „да”, ще си изкривя душата и ще ме обвините в правене на метани на властта. Ако кажа „не”, ще излъжа онези, които все пак бяха вникнали в идеята и участваха активно и точно на принципа да покажат „Аз имам своите думи и правя с тях това. Правете го с мен и вие.” А такива хора имаше. С категорично „не” ще обидя и младите хора, специално решили да минат оттам, за да видят какво се случва, позитивно настроени и дори повели децата си. Не искам нито едното, ни другото. Така че ще трябва честно да споделя кое ми хареса и кое не, кое от нещата отговаряше на идеята и на кое не му беше там мястото.
Разбира се, по „Ангел Кънчев” този следобед аз просто бях минувач. Гледах, слушах, говорех с познати и непознати. Запознавах се. Не знам какъв дял от финансовия ресурс за организиране е поет от Столична община, какъв от многобройните спонсори (всъщност и участници, и медийни партньори), чиито фирмени знаци се мъдрят по листовките, но явно да седнеш на улицата си има цена. По какво се разбра ли? Ами за мен е невъзпитано да питам за пари. Но по двата тротоара имаше подредени шатри с маса и стол, просто маси и столчета, донесени отнякъде, и дори постлани килимчета. Пъстро. И неравностойно. Сама се сетих. За да участваш с изкуството си – трябва да участваш и с друго.
Словото по улицата го имаше. Не се шегувам и нямам предвид, че хората като минават, си говорят. И дишането го имаше. И отново, не защото всички просто дишаме. А защото част от участниците все пак творят слово и защото по пешеходната улица поне в началото на следобеда се дишаше. После стана доста трудно да се придвижваш. И накрая, отново участниците останаха напълно без публика.
Но покрай словото имаше и всичко друго. Сергии с дрехи. Слава богу – поне авторски арт изделия, ушити от участниците. Част от тях, ръчно рисуван текстил. Очарователно беше да гледам как момиче сяда и върху парче бял плат разцъфва с помощта на бои, консултант художник истинска градина под пръстите ѝ. Но къде е словото? Или къде е словото в демонстративния сеанс на шахматистите? На татуистите?
Други такива (вероятно постоянни участници) се бяха досетили да се впишат в темата и предлагаха на децата да изработят буквички с техниката за правене на парцалени кукли. Дори черпеха с букви-сладки.
Словото по ул. „Ангел Кънчев” сякаш беше оживяло от интернет. „Аз чета”; „Cheti.me”, ”knigi-igri.net”; сайта „Откровения”. Само две издателства – Кибеа и Жанет 45. На три места се показваха по една книга.
Всъщност „Аз чета” и „Cheti.me” бяха точно в идеята на този следобед. Те привличаха с късметчета от слово, детска читалня и създаване на приказка чрез игра. Под една от шатрите карти Таро показваха на минувачите късове от поезия. Но най-дълго се задържах в Офиса за поезия. Там наистина кипеше живот. Няколко души изчакваха реда си да напишат на стара пишеща машина стих, изречение или просто няколко думи, започващи с „Аз съм…”. Божидар Пангелов се включва в четенето на стихове и си избира лист със стихотворение на Гергана Панчева – едно от чаровните момичета в офиса. Там в момента са и Златина Димитрова и Мартин Щурец. Те приканват с усмивка и звън на стар телефон нови участници. Подаряват стиховете си. Карат те да им станеш съучастник.
Разбира се, на разходка по такава уличка за децата е най-интересно. Дали рисуваш, съчиняваш, изработваш сапун или гледаш и слушаш нещо – все е хубаво. Имаше и „Бонцерт”. Не знаете какво е? Значи не сте били там. А аз слушах приказка, цигулка и за малко да се затичам с малките слушатели. Но най-хубаво е да играеш. Всъщност истински игри очакваха палавниците на две места: на килимчето на „Флашко в страната на спамчетата”, където имаше наистина играещи, и при „Игри без играчки”, там дори и ние се вредихме да похвърляме „на ръбче”. Може би по-късно наистина да е имало Дама и Царю-портарю, но аз не ги видях. Видях обаче млади хора, които вероятно не са имали махала, а са живели по бетонните квартали, да купуват на децата си книжката с позабравените игри на баба и дядо и историите за тях.
Върнах се към култовата градинка, наречена площад. Това беше единственото истински озвучено място, та от тук нещо викаше – слово ли, музика ли. Да разказвам какво е поетически трубадурски двубой, когато този е осемнадесети по ред от едни и същи организатори, а съм чувала поне за още два-три подобни формата, сигурно ще е излишно. Но трябва да спомена поне водещия, участниците, техните секунданти: Петър Чухов (водещ и идеолог на двубоите), трубадурите Станислава Станоева и Катя Начева, секундантите им Тома Марков и Левена Филчева. В първия тур, когато всеки от състезаващите се поети избира онова, което счита за най-добро, единият секундант – Тома Марков не се сдържа – взе микрофона и артистично изпълни стихотворение, което обича. Дали беше нарушаване на регламента – не знам. Но на мен разчупването на сценария ми допадна. Във втория тур, в който трябваше да покажеш слабостите на противника, Станислава Станоева не пропусна да сподели с публиката и любимото си стихотворение на Катя Начева. Точно това очаквах от двубой между дами – елегантност. Не очаквах войнстващия тон на другите участници, разотиващата се публика и комарите над застоялата вода.
Но останах за малко рок и поезия с La Text. Обнадеждаващо в градинката имаше и млади семейства.
Един следобед в центъра на София, защото София диша. Един следобед под мотото „Словото зове”, в който много повече е разходката отколкото словото. Наистина, малко изтикано, малко неподбрано, малко случайно, но все пак имаше и слово – младо, ентусиазирано, напъпващо. От тази инициатива има нужда. Има и какво и как да се направи по-добре. Но нали никой не е съвършен.