Илияна Делева
Отворените пространства на душата
Антоанета Богоева, ”Пространства”, Изд. „Карина - Мариана Тодорова”, С., 2010 г.

Тази книга получих за да прочета, с благодарност за представянето на някои от предишните и с обещанието, не толкова към автора, колкото към себе си: да я представя.

Елегантна, със снежно бяла корица, разкриваща светлината, която авторът носи в душата си и с присъствието си, книгата на Антоанета Богоева носи заглавието „Пространства”. На гърба на корицата – цитат от едно от побралите се в пространството ѝ произведения, но аз си избирам само едно изречение: „Тялото на човека носеше огромни пространства, а времето криеше лицето си зад ъглите на своята история от минало и бъдеще.” Харесва ми, когато видът на една книга още при докосването до нея поражда у бъдещия читател духовни очаквания. Точно това се случва и с мен сега.

„Отворени пространства”, подобно на „Тучница” (предишният роман на Богоева) е асоциативен роман, отключващ потока на съзнанието. Той обаче е крачка напред за автора. В него с методите на постмодернизма са предадени мъдростта, до които достига героинята ѝ, решила да разкаже на компютъра Чочо отделни истории от различни времево-пространствени измерения. Тя споделя своите размисли и своята вяра в светлината, която човеците носят у себе си. Личи, че романът е писан от поет. В неговия език – богат, сочен, емоционално наситен, се вижда уважението и любовта, с които авторът изрича всяка дума. Красотата на изказа функционира като част от внушението, че животът, въпреки всички несгоди, които може да поднесе, е хубав и всеки миг от него заслужава да се живее и да се вкуси в неговата пълнота.

„Една нощ, както се люлееше на крилата на южния вятър, нетърпелив липов цвят отвори широко очи, огледа се в жълтия прозорец на луната и възкликна, учуден от прозрачния цвят на нощта и от приглушените светлини. Липата се събуди от възторга на своята първа рожба, разлюля клоните си, другите около нея също разлюляха клони и до сутринта алеята от гарата до площада осъмна с разцъфтели липи.”

Удивителна картина на Раждането. Нещото, което се случва всяка пролет и, в друг смисъл, всеки ден. Сътворението, което всъщност се повтаря във всеки цвят, животинка, мирис, твар и човек…

Героинята на „Отворени пространства” е сама. И това се повтаря нееднократно. Тя не е самотна обаче, макар често да споделя именно самотата си. Тя е онази градивна самота – да сподели с човеците достигнатите истини, макар те да са хора далечни, хора от миналото или тези, които някак ще стигнат до думите, които компютърът Чочо е опазил. Той не е само безмълвен свидетел на мисли, а и връзка със света – с оня големия свят, забързан и тичащ през някакви свои далечни отворени пространства, до които един човек не може да достигне, но сякаш ги усеща и носи в себе си, защото е част, единица от човечеството. От онова човечество, което така и не е надраснало своето детство, което има нужда от своите жестоки игри, от постоянното припомняне на нещо, което трябваше да е запомнило един път и завинаги…

И няма как да не спомена историята с хванатата в капан лисица. Тя е една от историите, но е погледната от много гледни точки. Внушава истини, откривани и изстрадвани през годините, в различните пространства, от различните човеци… Лисицата носи човешки качества, а хората край нея - и човешки, и зверски, и дори още по-лошо. Защото звярът следва инстинктите си. Само човек може да убива безцелно. Една от жестоките игри на човеците е отмъщението. Докосната с нечисти ръце, животинката стига до нея и то пак по-благородна от него, лисицата отмъщава веднъж и продължава живота си далеч в планината, в сърцето на гората, където е пространството, отредено за нея и потомството ѝ.

„Името ѝ беше име на река” – още един поетичен начин да ни накара да се почувстваме част от цялото, брънка от веригата на един по-висш промисъл от обикновения ни ежедневен живот. Тя е старица и дете с ожулени колене, и млада жена, търсеща препитание и смисъл, и мъж, поел на плещите си тежестта на един живот… Тя е онзи орех, спасен с цената на една потулена вина – твърде висока цена, но сигурно съвсем точната, защото времето знае повече от мига, а мигът е част от безкрая на вечността…

Тя е и онази жена, която пее, и онзи неин слушател, който „се беше слял с песента”, който „имаше песните ѝ, които не разбираше, но не търсеше някой да му ги преведе”, защото езикът на изкуството е универсален. Това е езикът на любовта, но не обикновената любов, а онази, в която „Душата на живота тържествуваше, заедно с всичките си превратности”.

И така на по-малко от 50 страници, в един само къс от живота на героинята на прага на този и другия живот, някъде сред отворените пространства на безкрайно много животи, със силата на словото си Антоанета Богоева ни повежда през пространствата на собственото ни съзнание, за да ни внуши вечни истини и да ни помогне да открием смисъла и вярата не някъде другаде, а в самите нас.

„Паяжината на времето” съдържа осемнадесет разказа. Техните герои са малки хора, но с големи души. Те повечето са самотници, но са се слели с природата и времето. Независимо от разказаните случки, общо за тях е, че срещат себе си в различни времеви или пространствени измерения, понякога това става на прага на смъртта, която е не изчезване, а преминаване във вечността. В тези разкази реката, времето и животът са герои. Пълноценно функционират като герои и растенията, животните, които са одухотворени и олицетворени. Те чувстват и мислят.

Ключови в „Паяжината на времето” са корелациите време-вечност, светлина-дух. В тези разкази животът ухае, има звук и цвят. Хората в тях размишляват за себе си, за живота, смисъла, за минало и бъдеще, за природата и Бога. Тези хора, които живеят в изоставени вече села, в крайните квартали на малък град, на някой хълм, намират смисъла и радостта в малките неща и в ежедневното общение с природата и времето. Това са хора, едновременно наши съвременници – виждаме го в детайлите, в споменаването на кризата, в днешния ни тъжен хумор, но и хора, които практически живеят извън или по-скоро над времето като героите на приказките. Те избират, или им се случва, да живеят на високото – било на хълм, било на някой последен етаж.

И всичко това, разказано с богат и елегантен език. Изказът се лее като песен, като приказка и с малко, но добре наредени думи ни казва много. Езикът на Богоева в тези разкази е сочен, тучен, но премерено поетично-лаконичен.

Книгата продължава с фрагментите „Бяла къща като кацнал ангел”. Те са наречени тук кратки разкази и доколкото разказват случка с герои, може действително да бъдат наричани така. Но в много от тях случката отсъства. Много по-кратки, без заглавия и с герои без имена, те ни водят към същите мисли както героите от „Паяжината на времето”.

Последна част от книгата представлява пиесата „Слънце от другото време”. Това е колкото странен, толкова и докосващ текст. Ремарките говорят за богато въображение и един вид кинематографично мислене. Заедно с това личи способността за типизация.

Героите на пиесата са шизофренични фигури, но както пише Йожен Йонеско: „…театърът на абсурда не съществува. Абсурден е нашият свят”. Точно по този начин абсурден е и светът, в който живеят героите на Богоева - светът, който се опитваме да създадем, забравяйки за връзката си с природата, убивайки духовното в себе си и с това, обричайки бъдещето на земята и човечеството.

И в драматургичния си опит Богоева слива времена и пространства в едно и ни отключва потока на съзнанието.

И романите, и пиесата на Антоанета Богоева ни я представят като разказвач на приказки. Заедно с това те са повлияни от философията и поетиката на един някак елитарен постмодернизъм. Книгата „Пространства” търси мислещия и приемащия читател с богато въображение. В известен смисъл, тя се докосва до религиозността, но по един особен начин – чрез търсене на Бог в проявленията на героите и с посланието за доброта и прошка.