За тази вечер мога да кажа – дойде един човек чак от Аржентина, накара една камбанка да звъни, изпрати гостите си с уверението, че светът е малък и пак ще се срещнем и май това беше. Ако ви разказвам подробности, може и да разберете какво е станало, но едва ли ще го почувствате. Мога да ви разкажа и приказките, които ни разказа, но тях може да прочетете в книгите му. Издателство „Бард” се е погрижило за това – на пазара има вече четири от тях.
Но нека да разказвам по ред.
Човекът от Аржентина е Енрике Марискал. Завършил философия, психология и педагогика в университета в Буенос Айрес, станал преподавател и осъществява и днес мащабна дейност във всички нива на образователната система – бил е селски учител в изостанали региони в началното и средното училище, преподавател в държавен колеж в Буенос Айрес, професор и консултант в различни университети. Днес той е консултант към Световната здравна организация и специалист по планиране на човешките ресурси за ЮНЕСКО – Икономическата комисия за Латинска Америка и Карибския басейн. Провежда курсове, семинари и конференции за личностно развитие, работа в екип за креативност в големи организации. Има свое образователно и консултантско студио и издателство „Serendipidate”. Заради работата си е обиколил света и е открил, че колкото и да сме различни, в основата си хората сме и еднакви, искаме почти едни и същи неща.
Енрике Марискал е обобщил преподавателския и консултантския си опит в книгите си. Двадесет и пет от тях са преведени на много езици. На български можете да си купите „Приказки за подарък на… чувствителни / оригинални / любими хора”, както и „Другото име на любовта”. От разказа на Елена Дичева – преводач на едната, си поисках някои непреведени още на български – заради обещанието на заглавието: „Приказки за подарък на непоправими хора” – предизвикателно, нали, и още „Силата на простотата”, „Привлекателното предприятие”. Но стига – не това е важното. Който иска – да чете самите книги. Ако може, и на испански. Аз разказвах за срещата с автора на всичките тях.
Исках да го провокирам – попитах: „Кой е въпросът, за който сте се готвили, очаквали сте го, но така и не са ви го задали?” Отговор не последва (по-скоро, до мен дъщеря ми подсказваше: „Този!”), залата заръкопляска, а дон Енрике каза, че никога не се готви за нищо (е, не му повярвах докрай – нали добрите импровизации са и най-добре подготвените), че този миг, който изживява, е този тук и сега. И отново ни разказа приказка.
Мисля си, че икономическите кризи са добро време някой да печели от популярна психология и книги за самопомощ. Нито издателството, нито авторът се опитват да ме опровергаят. Дори не ме опровергава и залата – разнообразни хора, шарени, и извиват опашка пред щанда, за да купят една или повече от предлаганите книги. Дамата, която така интимно и елегантно представи автора и неговото творчество, еднозначно определи писането му в листата „книги за самопомощ”.
Някои от приказките, с които се бях запознала, ме караха да питам доколко е изкушен от политиката. Не го направих. „Да ходиш” от „Приказки за чувствителни хора” и „Рисковете на импровизацията” от „Приказки за оригинални хора” доказват недвусмислено тази теза. Човек не може да е чувствителен и отговорен, ако не се интересува от другите хора. Авторът е отговорен и чувствителен към проблемите на големия град и на образованието – най-близките му теми, а това значи политически ангажиран. Не исках да разваля магията в залата с този толкова прозаичен въпрос. Тук хората очакваха приказки и трябваше да си ги получат.
Преди срещата бях прочела две от книгите му. Първата поисках заради името на автора – напълно непознато тогава за мен, заради провокативното заглавие „Приказки за подарък на чувствителни хора” и заради усещането, че в нея ще намеря оная топлина на латино-музиката и страстните танци. Съдържанието ме разубеди – заглавия на 49 разказа, които са толкова обикновени, че просто не те грабват - „Осъзнаване”, „Избор”, „Ако не опиташ, няма как да разбереш”. Книга за самопомощ. Но се блъснах в обещаващ предговор: „Картата, която ни води, е нарисувана точно върху разтворената длан. Свитият юмрук скрива от погледа точния път.”
Всъщност, в тази и следващата книга „Приказки за подарък на оригинални хора” се срещнах с много приказки – не само южноамерикански – и наши, и персийски, и африкански, с много анекдоти – познати „по друг начин”, с лични истории. Но разказани и изтълкувани по конкретен повод. Такава беше и срещата с автора – той разказваше приказки. Разказваше анекдоти. Разказваше истории. Залата се смееше често. А дон Енрике завършваше с думите, че е чудесно да се смеем заедно, но това, което сме чули и това, което се случва, е урок. Така ни накара да мислим, че вероятно всеки наш миг е урок.
Накрая авторът седна да раздава автографи. Не можех да откажа на дъщеря си още една книга, в която човекът, който разказва приказки, ѝ написа „con viva simpatia” (с дълбоко съчувствие) – прекрасно послание от непознат.