Ангелина Славова
„Възгледите на един пън” като път
Теди Москов, „Възгледите на един пън”, Държавен куклен театър - Варна. Гостуване в София

От снощи имам нов фаворит сред театралните спектакли, посетени от мен в последно време: „Възгледите на един пън”!

Приказката за Пинокио, свободно разказана с изразните средства на наистина освободеното въображение на режисьора Теди Москов. Историята за порастването на човека, поведена в посоката на едно Пътуване, в което всеки се изгубва или осъзнава, че не може да се намери, защото се намира в свят изгубен. В него малкото човече, какъвто е човек от „Божи поглед”, е зациклило на фаза прохождане във взаимоотношенията си с хората и света, заради пропуските в извървените „първи седем километра”. Но нашите родители, както и самите ние впоследствие като родители, сме обременени от товара на късогледото време и на изборите си, стискаме в ръка тези свои пропуски за... преживяване някак... и платили за илюзорната си сигурност със свободата си, цял живот се надяваме на освобождаване, което (май и дали) само смъртта носи.

Спектакъл за вдървените отношения между родители и деца, за разчупването на зависимостите в един тоталитарен свят, за стружките на времето, което моделира безименно всеки човек до „никой”, за онова, което ни се привижда, когато на сляпо отминаваме по магистралата на живота като сенки. Такъв е и декорът, буквално. Или „липсата на декор”, както умело се е пошегувал режисьорът в афиша на представлението. Декорът е: път и фотографска бленда. Животът като едно мигване пред обектива. Животът като детска песничка, която се върти клоунадно около главното, което все се изплъзва, подхлъзвайки опитите да откриеш и да си открит в един свят лъжовен, в който като в театралната илюзия си кукла с оплетени конци, с душа на възли, която пищи от болката, че ако не ме боли, значи не съм жив, но значи ли че като живея в свят на болка, съм жив?

Историята на човешкия живот, с коси разпуснати като път, по чиято осова линия те следва Смъртта. Човекът като зрънце сред жътвата неизбежна – зрънце, което не покълнва, докато не покълне обичта в него (макар дошла твърде късно – със загубата на най-близкия, на сеяча). Разказ за човека–семе, което няма да даде на земята плод, по-различен от това да си дръвче, с любопитно стъбълце-вратле, което свършва прекършено като пън, който няма да даде филизи за нов, по-различен живот от познатия ни по навик. Него – по памет – предаваме по-нататък с надеждата да са децата ни по-свободни, по-разчупени в адаптивността си да пренасят живота нататък по Пътя и да го извисяват, ако могат, чрез истинското разбиране за щастие – да си свободен, обичан, приет, да срещнеш в живота си истини и да станеш част от най-доброто, да имаш дом и семейство, където да отпочиваш. С последното затваряне на блендата – като намигване – на финала това и остава на сцената: пън, положил „дървената си глава” върху приспиващата пухена възглавница на живота. И за кой ли път в мен нахлува вечният въпрос – дали животът е сън и ние ли го сънуваме или той нас сънува?

Удивена съм! Как една детска приказка (макар че животът е точно детска приказка) може да бъде разказана с такава пъстрота на въображението, предизвикваща почти през цялото време светъл смях в мен... и как на края на конеца, на който виси човешкият живот, за един само миг не-о-чак-ва-но всичко свършва. (Хм, така ли свършва наистина? Кратко и изведнъж? Задаваш въпрос и преди да си получил отговор, идва мракът... на мигването.) Това е намигването на финала. И в очите ми остава отблясъкът на целия този смях, съживил вкоравените ми вече, в подкорието ми сякаш шмугнали се, мои защити за живеене... Защото и аз съм крушата, която не пада по-далеч от дървото на разказания в спектакъла и виртуозно-забавно „изигран” живот! И по пътя после към вкъщи постепенно разбирам, по това, че избирам малките улички, за да не се вижда, че плача, т.е. просветва ми в тъмното, че отблясъкът на щедрия ми искрен смях винаги е в сълзите, които измиват ширОКО отворените ми очи. Като сега, след като гледах „Възгледите на един пън” и видях повече, отколкото в момента можех да понеса. Затова и прелива в мен през очите ми...

Но аз обичам да се смея толкова и така!

Ако имате възможност да видите този спектакъл във Варна или в София, ако гостува пак, подарете си това връщане към детските песнички, изпети според мен сякаш в контекста на „изпята ти е песента, човеко”.

Дълги години играх Феята в „Пинокио“ на нашия театър (Младежкия, реж. А. Аврамов). Оттам помня и разпознах и тук текстовете на песничките (те са на Рада Москова, майката на Теди). Само че тук те звучаха, естествено, в съвсем друг смисъл и от друга гледна точка.

„Дали може и как / да се случи? / Какво? / да излезе човек / от парченце дърво?...“ или „Не от дърво са хората / и затова / са много топли, меки / същества...“, или „Колко са добри бащите, / толкова добри! / Искат като тях да бъдем / винаги, нали?...“ и т.н.

Тогава, преди двайсетина години, в нашия „Пинокио“ текстът бе интерпретиран за децата така, че пътят на дървеното момченце до сбъдването му в човек, минаваше през срещата с „очукващия“ всъщност човека жизнен опит. Сега, в спектакъла на Теди, срещите са в липсата на срещи. Феята е Смъртта, която мери времето с откоси по петите ни. Или пък тя – Феята или Смъртта – е размноЖЕНА в изкушенията, които предлагат чрез „Здравствуйте, наша Татяна...“ пеещите „сирени“ в главите ни: сирени-изкусителки и сирени-виещи сигнални лампи като при проверка или тревога у всеки един от нас, когато ни призове „девойката със алената блузка“ да я последваме по пътя на „режима“ за живеене в тоталитарния свят на тотално разпадане на ценности и високата цена, която човек заплаща за тази „услуга“ на своя избор...

Талантливо е цялото семейство – и Рада, и Теди, и Мая, и надявам се по първите му заявки, и Иван – все още като фойерверк любопитно разпилян шарен млад човек. Да са здрави! И да творят, свободни!

„Възгледите на един пън“ гледах снощи в салона на „Сълза и смях“ – най-подходящата (според името, разбира се) сцена за гостуването на Държавен куклен театър – Варна. Чуден екип от всеотдайни и талантливи актьори! Толкова много се смях, че имам чувството, че ако смехът лекува, трябва да са оздравели всичките ми „ранни рани“, с които отдавна вече ме понаболява този наш свят.

Смехът, осветяващ сякаш допълнително салона вчера, сега също се опитва да нахлуе в мен, озаряващо и оздравяващо да отмие тъгата от очите ми, но умълчаването ми вече надвива и „сълза, и смях“... Защото макар чрез познатия ни стил на Теди, една детска приказка е превърната в притча за смисъла на живота, в който човек създава живот и умира, без да е създал... човек... за живот. И само обичта е тази сила, с която хората са ЖИВИ същества, и човек от „никой“ става „някой“. Макар че се научава на това през болката от загубата на любим човек...

Гледайте „Възгледите на един пън“ на Теди Москов на Държавен куклен театър – Варна! Участват: Стоян Стоянов, Галин Гинев, Красимир Добрев, Гергана Господинова, Вера Стойкова, Диана Цолевска и Боян Стоянов. Костюмите са на талантливата Свила Величкова.

........................

Ах, „...пънът беше тука, снощи го видях... / а сега ги търся – ни следа от тях!“ ( из „Палечко“, Валери Петров)