Илияна Делева
През босите очи на Евелина Кованджийска
Евелина Кованджийска, „Боси очи”, поезия. Изд. къща „Оборище”, гр. Панагюрище, 2009.

Евелина Кованджийска не е това, което си представяме днес при думите „Една жена на 33". Тя е дребна, свита, мила и срамежливо излиза да представи книгата си на Базара в Пловдив. Тя не е нахъсана амбиция с грим и високи токчета. Тя е едно момиче, което познава не устремния бяг на успеха и парите, което не преследва мъжете, следвайки съветите на женските издания, а познава мекия ромон на душата и преследва красотата на думите. Нея не я придружава литературен агент, а обичаният баща, който вместо нея подарява книги на участниците в събитието.

„Боси очи" е книга, издадена в Панагюрище през тази година. Тя е втора нейна стихосбирка след „Бели сънища" през 2005. Това е голяма бяла книга с черна графика от Никола Паралингов. Казвам голяма, защото 150 страници за поезия съвсем не е малко. Бяла, защото корицата е бяла, а и изборът на хартия се е спрял на най-чистото от бялото. И това едва ли е случайно. Графиката е в черно, но не е черна като усещане – дори в плачещото око се вижда някаква светлина. А в илюстрациите има много въздушност и мека топлина.

В предисловието редакторът Димитър Краев сравнява стиховете на Евелина Кованджийска с „тъжната песен на саксофон, която те тегли навътре – до дълбините на душата". И има такова звучене в иначe експерименталните стихове и непривични метафори. Много творческо търсене се крие в тези страници. И в търсенето има много точни попадения.

Боси очи. Зелени слънца.
Тигрова зима.

– Каква картина, а? Или в прозрението:

Последните ми белези са от мълчание.
Крехки кости стягат съзнанието.

В тези стихове – много лични – определено се вижда душата на автора, но и нали това беше таланта – да познаваш себе си, защото хората най-добре ги познавали лекарите и следователите? Макар повечето стихове да са много тъжни има и такива, в които оптимизмът и младостта излизат на преден план:

Моето плашило не трябва да е тъжно,
Ще дъхти на цветя
И ще бъде дом за птиците.
Ще дава прогнози за любов.

Но на повечето места „хоризонтът се слива с почернялата угар"; снежния човек е с „избодени очи" и „пейзажът е разхвърлян в недовършености".

Това е стихосбирка, в която една жена съвсем по женски приема света с босите си очи и се страхува от малките трънчета, които нараняват, но могат и да ги избодат и въпреки това вярва, че думите носят спасителна магия. И я търси. Макар да й е нужна повече зрялост, за да я намери.






Първоначална публикация: Книгите – пространство за българските книги, http://www.knigite.bg/