Магдалена Костова
Срещи с Другия
Златомир Златанов, „Протоколи за Другия“, София, Изд. „Балкани”, 2001 г.

В самия край на 2001 г. на книжния пазар се появиха две книги на Златомир Златанов - романът „Пола“ и книгата с есета „Протоколи за Другия“.

„Пола“ беше забелязана от критиката и веднага бе оразличена като едно от литературните заглавия на 2001 година. В нейната сянка останаха есетата на писателя, които (и тук искам да заявя пристрастието си), са лично за мен по-добрата от двете книги. Идеята за Другия, за другостта е централна и за двете творби. В известен смисъл „Пола“ е опит за постмодерен прочит на Прочита в литературата. Връзките между нея и „Протоколи за Другия“ са експлицитно заявени не само чрез множеството междутекстови отпратки, но дори чрез вграждането на части от есетата в романа.

„Протоколи за Другия“ са есета, навързани около обща смислова верига. Това е книга, която още чрез заглавието си демонстрира не само играта с документалното, но едновременно с това и опита си за скрупульозно изследване на „другия“ – чуждия дискурс.

„Другостта“ се осмисля в различни аспекти, но най-вече като разрив в „своето“, в съкровеното. Идеята за родното, с тъга и горчивина, е положена сред забравеността на битието. Срещата с Другия е предпоставена като момент, който подлага на изпитание ценностите на културата. Българската история в книгата е видяна като вечен симулакрум, в който „другостта“ е търсенето на другото свое лице.

Книгата съдържа филологически размисли върху литературата и битието. Цели есета са посветени на филологическото „дълбаене“ в рамките на отделната дума или израз, на осмисляне на метафоричния трансфер. В асоциативен поток на съзнанието, някъде почти афористично, творецът преплита текстове, творби и идеи, проблематизирайки за пореден път антиномията критическо слово – авторско слово. През цялата творба преминава повтарящото се изречение: „Литературата е унищоженият шанс на езика“. В спор-разговор с Лакан, Дерида, Хайдегер, Ницше, Фройд, емблематични философи за XX век, писателят търси традициите и бъдещето както на националната литература, така и на литературата изобщо. Едно от организиращите звена на книгата е разбирането за литературата като състояние на битието и за автора като проява на говорещото битие.

Повтарящи се образи-доминанти в есетата са смъртта, самотата и творчеството. Централен момент е осмислянето на способността за съществуване на един самодеструктуриращ се дискурс. В този аспект ключова е ролята на метафората за Острова. От есе към есе образът на Острова се търси като идеята за абсолютната ценност, като континуум на автономното художествено пространство, като въплъщение на художествената лъжа, символ на чистото желание и т.н. Метафизическите острови на Славейковата поезия са изведени като „съкрушителната алтернатива на конюнктурна Българийка“.

Битието е осъзнато като дискурс на Господаря, а „Протоколи за Другия“ са опитът за личностното преодоляване на историческата ни сателитност. Стремежът за именуване е стремеж за оставяне на своя диря в беззнаковия свят, защото „имената придават време и контур на нещата, изтръгвайки ги от неопределеността“. Културата се осмисля като самобитност, която търси своето събитие. А събитията, както твърди книгата, са рядкост, защото ние обитаваме свят на индиректните послания.

В тези поетични есета се чувства един не само творчески, но и социален скепсис по отношение на пленеността ни от „пещерното“. В догадката, че „революциите се провалят по пътя назад към началото“ се чувства едновременно с това стремежът за откриване на българското събитие.

„Протоколи за Другия“ е творба, предназначена за сравнително тесен кръг ценители, но си заслужава четенето. Книгата завършва с въпрос и тази откритост е питане на едно тревожно и горчиво битие, което копнее да именува, копнее да „изкаже“ отново света, с риск това да е поредната заблуда.