Една от малкото дебютни стихосбирки на автори от моето поколение, която паметта ни в никакъв случай не би трябвало да подминава с лека ръка, това е първата книга на Мария Донева „Сбогом на читателя”. Заглавие, действително провокативно, но и дълбоко благодатно същевременно!... Мисля че, още след първия прочит на творбите зад него, можем да бъдем спокойни. Нито реалният, ни имплицитният читател в текста биха имали основания да се почувстват пренебрегнати. Другиму казва „Сбогом” тази толкова фина, деликатна и изящна книга, друга тенденция апострофират малкото и лаконично-мъдри стихове в нея!...
За мен книгата е ценна не само с мъдростта на погледа или с ракурсите на тематичния зрителен ъгъл, но и с това, че с безпогрешна интуиция долавя един от най-естествените и алтернативни ходове за съвременната литературна ситуация. Това, да се апострофира, да се разкритикува и осмее дори, популярната и леко демодирана вече фигура на „Поета-читател”, на онзи лирически субект, който говори в стиховете ни, „четейки” природата и света около себе си, без да се свени – по един крайно рационалистки начин – да им натрапва своите фриволни хрумвания и „находчиви” асоциации, а след това – трагично колабирайки вдън себе си, да недоумява в своите вербални и екзистенциални драми: „Защо природата е тъй безцелна и извънразумна?” „Защо Бог е сляп и не преследва цели?”...
Ти не преследваш никакви разумни цели, остави го Бога! Цяла една жестока традиция е това!... Навярно тя извира нейде из самите дълбини на поетичното, без да му е непременно някога вменявана от Бога, но с Бог или без Него, все таки, вторично е активизирана от времето на Романтизма, с неговите огледални плоскости и ефимерни отражения, а колкото до днешните поети и писатели, най-безпроблемно сякаш я долавям в лириката на Иван Давидков, Кирил Кадийски, Иван Цанев, Едвин Сугарев и няколко други имена, та до дебютната стихосбирка на Николай Павлов, където можем да прочетем следните дълбоки, талантливи и много показателни за нашия случай стихове:
Между звездите и пръстта – мълчание!...
Глаголицата му космическа чета.
Именно тази продължителна, дълбока и красива, в същината си – идеалистическа традиция, апострофира мъдрата и деликатна поезия на Мария Донева. Нека опитаме да проследим как става това чрез беглия поглед към едно нейно стихотворение. Нека фокусираме снопа на своята мисъл над трите изящни, лаконични и по своему „неясни” строфи, който изграждат неговата лирическа тъкан:
Неясен, тъжен образ от листа,
от лампи, от усмивки и обувки.
Опитвам вечерта да разчета,
но не откривам редове, ни букви.
Именно, няма ги! Сякаш нарочно четенето на света, на „природата и вечерта” край себе си, тук е умишлено буквализирано и като следствие от това – проблематизирано, сякаш нарочно лирическият персонаж (умишлено наивно!) търси в нея „редове и букви” и със това сериозно-иронично търсене, той се присмива на „глаголическата” традиция в нашата лирика. На красивата, но не и безпроблемна ситуация да се натрапват на света случайните лирични смисли и асоциации, вменявайки му ги като ситуативна истина за нещата. Но нека продължим и по нататък, щедро доверявайки се Мария!...
Опитвам да сглобя от две ръце,
от две умори чувство изяснено.
В тревата и дърветата – концерт,
и песните се смесват вътре в мене.
В тези стихове пък, според моята теза, не е трудно да провидим и един сериозен апостроф към другото, което остава на този тип лирика. На интереса ѝ по отношение на микрокосмоса и вътрешния свят на човека. На човека, безспорно, би могло, донякъде, да се разчита, но той самият не бива да бъде разчитан със същата безцеремонност и асоциативност, както света и природата покрай себе си, защото в тоя случай и бедите ще са много по големи! От „две ръце” и „две умори” не би могло да се сглоби нищо, що-годе, „изяснено”, или поне – елементарната методологическа етика ни задължава да бъдем малко по-коректни и към себе си. Да не натрапваме на личността фриволните си поетически асоциации и „прочити”, защото така ние я подчиняваме на буйството и сомнамбулната игра на тропите, а не тяхната креативна мощ – на нея! И затова и изходът в подобен случай ще е именно „концерт” на „песните, които се смесват вътре в мене”, защото музиката, по отношение на четенето, поне е много по-почтена и гносеологически истинна. Тя е самата обтекаема флуидност на нещата, тя е самият повей от дъха на битието, от който сякаш се излъхва усетът за същината му – и неслучайно тъкмо на нея интуитивното поетово сърце си е избрало да се довери и да разкрие съкровена част от себе си. В плана на нейния щастлив, завършен обертон прозвучава и последната строфа от стихотворението:
Стопена и спокойна, в самота,
преглъщам вечерта със чаша бира.
Забравям, че умея да чета,
и гледам, и усещам, и разбирам.
Да, именно това е ясната и висока развръзка на пунктовете от така разглежданата проблематика. Да се „забравим” за света на грубо рационалното, но не в посока на една неоромантическа, символна гносеология, а още по-дълбоко – по посоката на вроденото в поета умение „да чете”, с което тропите манипулират душите ни, за да достигнем до един мариин дзен-будизъм: „да гледаме, усещаме и слушаме” света и хората край себе си, да ги „разбираме”, както е казано по-горе, защото това е начинът да им се издължим. Това е поетическата праведност: тя е най вече онтология и гносеология!....
Това си мислех, докато вървях по коритата на лирическите гледки и пейзажи в тази книга, това си мисля и сега: Че подир тази стихосбирка на Мария, може би, не ѝ остава нищо друго, освен да продължава все така дълбоко, ненаситно и праведно да се радва на света и битието покрай себе си и да празнува Празника на Сътворението, като един безкраен Вечен ден, събирайки духа на тези фини гледки и фантазми на метафизичното, с един дълбок отсамен резонанс: в оризовата, тиха стаичка сърцето си. Мария, не чети! Ти го имаш по друга природа и друго рождение!...
Мария Донева – „Сбогом на читателя”, Изд. къща „Ариел”, Стара Загора, 1996 г., Първа награда от конкурса „Веселин Ханчев” – 1994 г.