Прозата на съвременните български автори на проза проявява трайна тенденция към създаване на наръчници по творческо писане. Затова не е случайно, че след определен стаж в литераторското поприще големите майстори стигат до „За майсторството на разказвача“ или „За поетическото изкуство“; тези, които непосредствено крепят на раменете си големите, заменят дистанцията от установяването на правилата на нормативното със стичането на автобиографичното. За тях преживеният опит е едновременно и основание да се разказва, и гаранция за методологическа сигурност. И нещо друго — споделянето на преживения опит се свързва с безотказното двупосочно въздействие: въздействие върху възприемателя и въздействия върху самия разказващ. От това двупосочно въздействие произтича и една мека, може да се каже и домашна дидактичност, която идва да коригира (макар и само с няколко микрона) нормативната правилност. Ако съберем позлатените лаврови наръчници на великите съвременни автори и към тях прибавим техните домашни варианти (към които впрочем спадат и множество разножанрови писания и публични изяви на автори около и под средната възраст), бихме могли да получим една напълно адекватна история на съвременната ни литература — история, която ни говори за симптоматиката на нагласите ни, която е диктувала и ще диктува избора на темите ни, която винаги предварително ще е разчертала онова, което ни предстои да прочетем или напишем утре.
„Разговори от изпуснатия влак“[1] би било добро работно заглавие на подобен проект за търсене на съвременната ни литературна история от позицията на експлицитната автопоетика. Не защото в никакъв случай не сме влакова, по-скоро а авто-държава, а защото обработването на ретроспективните ни погледи се механизира трайно от комуникативната сила на несбъднатото. Това е мястото на изпуснатия влак — историята се получава като по релси, комуникацията — не, затова пък от поуката може да се извлече много. За да може да бъде „изведена на светло“, тоест за да бъде проявена, на една история й трябва „мъдрост, правда и съвест“ (встъплението, стр. 5) — все атрибути на онова търсене, което прави писателите от върха на литературната пирамида експерти по всички въпроси в обществото.
В разстилането на разказа за това как писателят си представя разказа се съдържат и конкретни исторически очаквания. В съвременната литературна практика ситуацията, при която производител и възприемател се договарят за предмета на възприемане, се тресе не само от осколките на прочутия есеизъм от 80-те години, но и от естрадните очаквания от същото това време. Обстоятелството, че производителят и възприемателят в тази ситуация могат да са на различна вълна, не ги прави обитатели на различни времена или носители на различни ценности (а в известен смисъл не ги прави и самотни, както гласи един от основните постулати на домашната експлицитна поетика). Например в разказа „Цветът на моретата“[2] от книгата на Донков е нахвърляна схема, която преднамерено буквализира тази стереотипна ситуация: певица кани разказващия на среща в луксозен клуб, за да го помоли да напише текст за песен „Забравени очи“. В този текст тя очаква да има нещо от нейната автобиография (защото — това и певицата подобно на писателя го знае — само така песента ще може да стане хит). „Аз“-ът естествено свързва очакванията за докосване на нейната (очевидно любовна) биография към матрицата на своята собствена (на първо място творческа): „Вероятно си беше помечтала за песен, в която да се пее нещо като Очите всяка участ заслужават“ (стр. 45). Служебната работа със забравените очи, разбира се, свършва дотук и веднага след това спомнянето пренася „аз“-а в миналото, в което уж независимо от предишния спомен изниква и другият автор (авторът на музиката) на естрадната „Незабрава“. — Нищо общо с желанието на певицата, защото навремето песента е използвала вече готов текст. Ако при прозата в някои случаи е възможно да се контролира и управлява потокът на спомнянето, в поезията това е принципно невъзможно — ето още едно на пръв поглед безобидно правило за писане от „Разговори“-те, което обаче се просмуква на неочаквани места както в по-успешни, така и в по-претенциозни съчинения от тези на Донков.
И така, не само историите, но очевидно и песните/стиховете умират, ако бъдат досъчинени или пригодени — тази смърт е тяхното скрито отмъщение, отбелязва неколкократно повествователят в книгата на Донков. Затова и респектът пред спомена и по-точно пред неговото фиксиране е неизменна рецепта за успешно разказване. Цялата книга „Разговори от изпуснатия влак“ задържа във фона си съзнанието, че този влак е изпуснат завинаги, че отдавна го няма (ето каква е историята: някакъв софийски лекар купувал на пациентите си билети за нощния влак до Горна Оряховица с мисълта, че те, защитени от тъмнината, ще разказват проблемите си и, пристигайки призори, това вече ще ги е излекувало — стр. 11). В този смисъл диапазонът на очертаната схема за съвременна литературна история се държи на разкриването на една скоба: животът е автор, той (ни) съчинява. Ние се явяваме в единствено в беглия момент на разкриването, в решението да направим актуално вече отминалото. Наистина в този толкова капризен в своята обширност диапазон не могат да се случат кой знае колко причудливи неща, но тук се задейства следващата безотказна защита на писателското стратегийно мислене: причудливите неща са само за този, който може да ги види[3].
Независимо това, че отделните разкази опитват да говорят за добротата и нейния съвременен дефицит, за пътуването на човека към неговите корени, за възможностите да се достигне до общоупотребими пароли на общуване, те винаги говорят за основанията на литературното говорене и само се процеждат по тези и подобни на тях „есеистични“ канали. В това процеждане се фиксират образцови фигури като определянето на нечия съдба като „сюжет за прочувствен филм“ (стр. 18), като периодичното обследване на основанията на филмовия хепиенд (стр. 8; 34 и сл.) или пък като прякото стихотворно вмятане, което „обяснява“ разказаното. Литераторската надменност, естествено, и тук ще пита какво я касаят тези кротки есеистични спомени, тези приятно разпиляни разсъждения за природата на творчеството. Литератора това наистина не го касае. Само че по трасето между Калин Донков и Степан Поляков (взет произволно с един нелеп разказ от иначе много силната книга със симптоматично заглавие „Царят на късия разказ“) може да се набележат поне четири-пет спирки, на които е разказан случаят с практическото предназначение на творчеството за нивелиране на кръчмарските маси: изписаният лист е подложка, компенсираща неравностите на живота, протеза за приятелския разговор. За разлика от литераторите историците на литературата трябва да наблюдават такива спирки.
Бележки под линия:
[1] Калин Донков: Разкази от изпуснатия влак. ИК "Жанет—45", Пловдив 2005.
[2] Тук, както и в цялата книга, за "разказ" може да се говори само в широк общ смисъл, иначе отделните неща в "Разговори[...]" представляват публицистични есета или, фигуративно, разговори.
[3] Сравни коментара на Христо Карастоянов за същата книга в Литернет, http://liternet.bg/publish5/hkarastoianov/kritika/k_donkov.htm, посетен на 4. октомври 2006.