Филмът показва как етническите реалности се наместват в последствие според политическите договорености. Пред останалите в Косово сърби, персонажи на филма, има два пътя – бащата поема единия, изолация и себеотстояване, детето по един много мек и естествен начин поема другия, за който във филма има пример и на възрастен (полицаят на косовска служба, който по детски наднича с неоправдана надежда още някой да сподели избора му), интеграция, сочеща към асимилация. Реалната възможност за този път на съжителство е допълнително разколебана в хода на филма – за баща и син, както и за дядото, смърт е онова, което ги чака по тези земи. За дядото това е смъртта на края на живота, за баща и син, тя би била преждевременна и насилствена. Третият път е напускането на дома, това на бежанеца, което филмът показва и като възможно най-оптимистичния вариант, макар с горчивината на непреодоляна самота.
Това е политически пристрастен филм, той застава на страната на останалите в Косово сърби срещу съседите им косовски албанци. – Детето сръбче Ненад, е сериозно, то ходи съвестно на училище, макар и единствен ученик, послушно е, заслужава доверие – дори когато не го оправдава, нещата се получават както трябва. Албанчетата са кривящи се хитри маймуняци, разбойници, инициират конфликт, опитват да изпълнят желанията си с лъжи, на дребно предават другарчето, лъжат от слабохарактерност, дори когато въпросът е на живот и смърт. При възрастните перспективата е същата. Сърбинът използва оръжието си, за да пази собствеността си, но то му бива отнето от новосъставената полиция под протектората на умиротворителните сили, службата, в която е практически единствената му социална възможност, пряко посочена от чужбинска представителка. Албанците пуцат с пушките си за щяло и нещяло, крадат, допускат децата до оръжието, някои от албанските деца са заразени с етническа омраза и желание за мъст и естестевено не са така достойни като сръбското дете.
През цялото това време докато зрителят наблюдава тази политически едностранчива картина на филма, той може да оцени и с наслада да се утешава с добрата камера (става дума за цялостната визуална работа, но и операторска също безспорно) – тясното пространство в бронетраспортьора, свряно, тъмно, друсащо, самата машина в цялото ? величие на полукосмически образ като от научна фантастика; надничането и прозореца в най-различни хипостаси – среща на традиционни и военни осведомителни похвати; момчето Ненад, с такава психологическа плътност, уловеното естествено излъчване, мултиплицирано от работата на екипа до толкова убедителен образ, че при нещастната развръзка в залата се чу изпуснат вик „Не!“– мъжки беше.
Сполучливите детайли са основно градиво, а не украса. Чудовищното съоръжение на съвременния бронетранспортьор е като от друг свят, точно както миротворците присъстват, но не се месят. Говорят език, чужд за всички на свой ред разноезични местни, движат се и извършват разхитителни в безсмислието си единични превози, по свързващите пътища (красиво видяно от птичи поглед в останалите осморки от дирите на гумите на уширението на пътя) и бивакуват на разделението, подсигурявайки липсата на контакт между съседите от различни етноси, но изцяло извън живота, буквално навлизането в селището на албанците осъществяват като бойно действие. В този така добре изграден образ на машината, онагледяващ военните технологии и политическите реалности можем да определим като приемлив, макар не необходим детайл, даже секса на войника от мироопазващите сили в бойното превозно средство, в момента когато детето търси помощ за погребението на дядо си. (Като цяло малко в повече това настояване, че никой не зачита траура, но нека е онагледяване на характерна културна особеност, която очакваме да видим интерпретирана и в други филми тази година).
Друг сполучлив детайл на филма е представянето картината на войната като детска работа с реални животозастрашаващи последици – замерянето с камъни на преминаващия бронетранспортьор, на което никой не обръща внимание, и което служи за фантастичните истории на малките косоварчета за престрелка в отговор, се развива в животозастрашаваща атака с очевидно не детински размери върху мирния автобусен транспорт. Автобусът е довършен отново по детински – набутани са му дървесни трупи през отверстията на прозорците и така като разнебитена играчка е оставен за непреодолима преграда на пътя. Сватбата като военно действие – традиция, видяна по-различно според обстоятелствата в Анклав. Тук трябва да се отбележи силното изпълнение на възраствия албанец, първи пробив в моноперспективизма на филма, предвестник на оптимистичния финал, който не идва лесно.
По-нататък може да изброим самотата на Ненад като вестител на животозастрашеността му – дядото не може вече да играе доминото, което момчето инициира, учителката, чийто единствен ученик е той, внезапно заминава, а заместник не се явява, единствените деца са тези на врага, бащата бие, а муцуната на кравата е единствено приласкаваща, макар духовникът да е възрастен приятел и милосърден другар в играта – детската скороговорка с ритмично пляскане с ръце „враг-невраг“, с която филмът сполучливо превежда детето през смъртта, превръщайки я последна детска молитва и упокой под камбаната, напомня му я отдалече, само със знаци, призрачен попът накрая в сръбското училище, предричайки и бъдещата самота и сочейки пътят през нея – враг-невраг, обръщането в тази игра се случва и носи спасение.
Камбаната, която прихлупва момчето е образът на обрата в перспективата на филма. Много добра метафора без никакво поучение и без православни песнопения. И двукратното чудо на оцеляването на Ненад под нея съвсем не носи патос на вярата, то е онзи залог неправдоподобие след края на елегията, с който тя може да премине границата на националната мъка и да даде исторически шанс за по-добро бъдеще. Този двукратен финал – продължението след края на елегията, носи катартичния момент и гради истинската красота на филма, отвъд майсторски разказаната моноетническа история. Това продължение успява да извлече и мотивира патос за всички страни, който вече не пита за правдоподобието, а е щастлив от възможността.
Какво друго му трябва на доброто кино, освен на излизане от залата да има развълнувани и удовлетворени зрители.