Марта Пулева
Мечтата за панорамно подслушване се пречупва в изплъзващи се гласове
„Летящи кучета“ на Марсел Байер започва от цитат на Гьобелс с умиление пред гласчетата на собствените му деца, за да завърши с въпроса за фактическия убиец на децата

Един обсебен от човешкия говор и от звукозаписа акустик и един чист детски глас разказват всеки за себе си в интерференции от историята на национал-социалистическа Германия. Подслушването, доведено до фантастични форми, и майсторското монтиране на озвучителна апаратура, за да се постигне максимален ефект върху слушателя при най-добро акустично качество разгръщат в романа Летящи кучета на Марсел Байер двете посоки на една власт, която взема надмощие над личното, впримчва го в масово, обема го в прегръдката на огромни високоговорители и усилватели и така свежда посланието си до органичното, до едно чуване, което не е вече чрез ухото и слуховия апарат, до един смисъл, вибрациите на който се поемат с цяло тяло; заедно с това акустичното налагане на контрол изцежда докрай физическите сили на говорителя, деформира гласа му, изхабява го напълно и накрая го пречупва, превръщайки самия упражняващ властта, в жертва, в материал, от който се извлича енергия за едно неперсонифицируемо господство. Но тази исторически правдива картина на властта, която надхвърля и двете страни на звуковата верига – и произвеждащия, и получаващия сигнала, в романа на Байер се добива само като напластяване мимоходом върху опита на читателя, като фина мрежа от внушения на силно субективните повествователни перспективи и техните точки на пресичане.

Двете взаимно допълващи се, а не конкуриращи се, партии от дуета на романа довеждат повествованието до изненадваща интрига в неговия край и тя поставя читателя пред отговорността, тъй като му делегира активна работа по разследването на случилото се, с което се заема основният персонаж. Тук думата получават и странични свидетелства – като че прочетени на глас за подслушващите читатели: смъртният акт, документирани в архив свидетелски разкази от официални разпити, които незабележимо преминават просто в противоречиви версии за случилото с неясна инстанция. Оцелелият прибягва към тези допълнителни източници в опита си да възстанови обстоятелствата около смъртта на детето, да помогне на безвъзвратно изтритото от паметта да се яви отново. В последна сметка разрешаването на загадката е предоставено на усещането за сигурност у читателя, макар потвърдено в написаното, то не е засвидетелствано от разказвача и така намерилият отговора не може да разчита на удостоверяваща споделеност от водещия повествованието глас. Изправен през цялото време пред необходимостта неволно да сравнява и да надгражда наученото от двата снадени разказа, за да си състави цялостната история, читателят вече влиза в ролята на всевиждащия аналитик или на изследователя на историята, а може би на заетия с конспиративни теории, позиции при всички случаи превръщащи в рецептивно преживяване повествователните внушения за характера на силата, която от самото начало е решила за края и на ръководителите, и на ръководените. Един такъв предначертан край би могло да бъде отложен за нечий индивидуален жизнен път, неминуемата смърт все пак би могло да се избегне с цената на пречупването на гласа, в трансгресивния ход отвъд себе си, в живота с маска завинаги, в представянето за някой друг, в лъжесвидетелстването.

Романът „Летящи кучета“ се развива между акустика Херман Карнау и дъщерята на висш функционер Хелга. В гласа на порастващата, но останала на 15 Хелга, авторът въвежда другата водеща тема в романа си за времето на хитлеристка германия, редом с тази за звука – детството, утвърдил се образ (и художествен, и в хуманитаристиката) за човека, поставен в условията на една опекунстваща тоталитарна власт.

Акустикът Карнау се занимава професионално с озвучаване на пропагандни събития и със звукозапис на партийния елит, техника отчетливо напреднала в годините на Третия Райх – диктофоните са били едни от най-желаните военни трофеи от американските войници. Първоначално изследванията на Карнау са самостоятелни, тайна, от която по-късно по случайност възниква легитимирана в нарочна структура дейност, но отново полу-конспиративна – много от практиките на тоталитарната власт произхождат от срамното отклонение, от антисоциалното поведение, от безобразието според гледната точка на публичността, факт, който дава възможно обяснение за интимността на отношението към тоталитарните режими. Карнау изучава и провежда експерименти с озвучаването и артикулацията на гласа – промени в тембър и лад, интонация, деструкция на речта, деградация на тона, замлъкване; открива национално обусловени разлики между елзаското и германското звучене, когато работи на западния фронт по свръзката, и търси възможности за планирана пренастройка на говорния апарат под въздействието на външни обстоятелства – чрез контролирани оперативни намеси или електрическа стимулация например; впуска се в опити за цялостна подмяна на гласа, в рамките на хипотезата, че гласните струни на говорния апарат представляват своеобразни ленти за запис, които при всяка употреба запазват неин отпечатък върху себе си. Акустикът проиграва биографически такава цялостна подмяна на гласа когато след войната намира спасение в успешното използване на гласа на жертва, така подробно изучен от него; той си осигурява под прикритието на низш обслужващ персонал от времето на нацисткия режим подобно съществувание в демократична Германия, където, оказва се, незнайно как продължава да ползва старата си лаборатория, вероятно дори и с екип от изследователи. Обстоятелството, че историята се напластява в параметрите на гласа и влияе издайнически пред способния да долови нюанса слушател, ще се активизира и в самия финал като аргумент на читателя в помощ за развръзката, пред която е изправен той самият в прочита си; – забравените и открити след десетилетия восъчни плочи ще пропеят с гласа на птичката от приказките, която уж чурулика своите трели, а пък става така, че в песента й се чува кой е извършителят на убийството, но само избрани могат да различат истинното послание на песента.

Воденото от Херман Карнау повествование е заето с по-скоро бленувани и съчинявани в една теоретическа фантазност версии (чуване и след смъртта) или пък със завладяващо грандиозни проекти (мечтата за цялостни акустични панорами на фронта), които биха могли да представляват база колкото за откритията, толкова повече за отклоненията на научната работа в задънени улици, но които, тъкмо в своята прекомерност, в радикалното приближаване до телесното и неговото изучаване, съхраняване, дисециращо унищожение привличат с властпораждащата си мощ функционера на режима и той неочаквано предлага на заплашения да бъде изпратен наказателно на фронта Карнау условия за целенасочено разгръщане на интересите му – блянът на модерния ХІХ век за всеобемни панорами бива впрегнат в ултрамодерната естетиката на властването при националсоциализма.

Разказът на детето огласява една догаждаща се за собствените си граници невинност на зряло за възрастта си момиче с баща висш партиен функционер преди всичко. Онова, което започва като включване на семейството на партийния лидер в пропагандата и агитацията, прелива в откритието за фатална предрешеност за края на всичките му членове без изключение. С увереността на родителите и волята им, която надхвърля неговата, детето бива водено към последния си миг, така както родителите са водени към самоубийството си от повляклата ги сила – отвъд всякаква йерархия на заповедта – поела ги постепенно и незабележимо, но непреодолимо довела ги до края през фотосесии и радиопредавания, заучени реплики, благотворителни дарове и срещи с хората.

В Летящи кучета детството не се явява извор на носталгична светлина, нито е хранилище за пръкващи се общи поколенчески спомени, изкривени в лупата на детското възприятие до споделени ултимативни заместители за цялостната картина на миналото, няма наивно умиление, няма носталгично връщане. Марсел Байер представя многобройните деца в семейството, възрастово диференцирани, с гласа на най-голямата, притежаващ онази изненадваща разсъдливост на детето, която често надминава тази на възрастен, отчасти поради водещата позиция на голямото дете спрямо останалите, малките, отчасти поради сърцатото усилие, което не може да долови мярата, а се втурва безрезервно в задачата да бъде като възрастните. Правдоподобно тази зрялост отказва, неочаквано преминава в детинщина тъкмо в моментите на пренапрягане на опита – санаториумните бягства на майката, нейното последно пътуване до Дрезден, любовницата на бащата, сринатият Берлин, съученичките ги няма, а хората, търсещи спасение се движат в посока, обратна на тяхната, ако всички бягат от Берлин, защо ние отиваме в него.

Хелга е колкото обгърната с цялата грижа, каквато се полага към наследниците на основни фигури в държавата, толкова е и изоставена от родителите си. Още в дадените им имена децата са подхвърлени някак в прекомерна ескпозиция на съдбовността на голямата история, предоставени са особено уязвими за обратите – имената на всичките сестри и единствения брат започват все с „Х“ и хората дори чуват бащата да ги обърква. Особено въздействащо е самоотстраняването на родителите в края пред лицето на смъртта, те вземат решение за децата си и не успяват да ги придружат до последно, но изоставени са децата още в самото начало на романа, когато бащата оказва неочаквано доверие на напълно непознатия акустик – просто защото Карнау се е справил добре със задачата да озвучи официално събитие, на него за кратко са поверени децата. Бащата дори не се осведомява за битовите условия в дома на Карнау, предмет на първоначално гнусливо обсъждане от дъщерята Хелга. – Самоувереност на всевластния, пренебрегната грижа или мярка срещу невъзможността да се довери на никого от обкръжението си; желание да се осигурят на децата възможно по-нормални условия в кризисна ситуация или евакуация, аналогична на масовите изселвания. Догадката, че непретърпелият мутация глас на Карнау навежда функционера за принадлежността му по сходство с децата, би могла да се разгърне в подозрение към акустика – не преправя ли той с експериментална цел гласа си от самото начало, много преди смяната на режима да го принуди, за да се спаси от наказателно преследване. Разбира се имаме и чисто ежедневното отсъствие на бащата, поради служебна заетост, а свободното си време той използва, за да документира пълно дейността си с намерение да осигури финансово своите наследници с продажба на правата върху спомените си, когато тъкмо тази дейност, документите за която ще бъдат унищожени от изготвилите ги, ще ги лиши от всякакво бъдеще. Детското мечтание по майката не губи нежното си сияние, въпреки честите й санаториумни престои – бягство от собственото й семейство, призовано да служи за образец пред нацията, или извинения, маскиращи любовни отношения; безусловната преданост и милото послушание не напускат разказващата Хелга дори пред нежеланието на майката да запази живота на своите деца, отнела им правото на свободен избор и лишила ги от предимствата на детския статут пред Червения кръст, но и може би спасила ги от нов живот на образцови деца, този път на деца, служещи за пример в следвоенна Германия. Акт на жестоко незачитане на другия в детето и неспособност да му се дари свобода или акт на последна милост и на майчинска грижа е подготвяната от майката смърт.

Заглавието Летящи кучета осветлява ефектното, вече чисто повествователно, обвързване на разказите на децата и на Карнау с една друга линия – тази за последните дни на фюрера в неговия бункер, където се озовават и децата при смъртта си, а и Карнау по силата на служебния си дълг. Летящите кучета, вид прилепи, чиито глави, странно наподобяват кучешки муцуни, прехранващи се с плодове, плодов сок и цветен прашец и нектар, една от емблемите на съвременен Тел Авив, привличат акустика Карнау – той смята гласовете им за чужди на крясъка на деня, не поели от пагубните звуци на света. Децата наблюдават летящи кучета при един от престоите си при Карнау, и си ги припомнят в предсмъртните си часове в бункера, когато самите летящи кучета вече са избити при бомбардировката на Дрезден или са изядени от търсещи храна в разрушения град, или са загинали поради неприспособимостта си към живот на фронтовата линия, от каквото твърде вероятно биха загинали и децата, ако родителите им не се бяха погрижили за техния край. В бункера децата си спомнят, в неведение за смъртта на летящите кучета, но вече, поне някои от тях, предчувствайки своята, и като че неусетно добиват все повече техни черти – не само непокварените от дневната суета гласчета, които опазват чистотата си, дори и шлифовани в заучени пропагандни реплики, но и желанието за плодова храна, мъчителността на обитанието при изкуствено осветление, където няма сумрак и където почти няма как да се скриеш за сън и на спокойствие; но за сметка на това пък плодовите мушици, завъдили се от развалата на складираните пресни провизии, създават проблеми във вентилацията на убежището, и някак напомнят за срочния характер на убежище в бункера, където всеки има своя клетка, и истинските кучета, зад които децата се крият в смъртен страх.

Близостта с летящите кучета първоначално е сякаш натрапена на децата от Карау, той им приготвя плодов чай когато при първата им среща не знае с какво ли се прехранват едни деца и ги запознава с животните при следващата им среща. Чаят не се харесва, но постепенно образът на летящите кучета настъпва към момичетата и братчето, за да ги отведе до смъртоносната отрова разтворена в единственото, което се предполага, че децата ще погълнат без съпротива – сладък плодов сок. Хранителните навици – за плодове, но и особено за шоколад и склонността към ексцесивно ядене, свързват изненадващо децата и с диктатора – забележително постижение на романа, затвърдено и в един вид дубъла на смъртта им. Мечтата за самолета, който би могъл да достави пресни плодове, но и би могъл да ги отведе далеч, е последната надежда за възможен изход, с полет, но децата си заминават без да го дочакат. А откраднатото от Карнау от запасите на фюрера блокче шоколад, за което наказанието би било разстрел на място, остава неразкрито, но и неизядено, поради изпълнението на друга смъртна присъда; децата не дочакват рождения ден на сестричката, за който е приготвен и грижливо пазен шоколадът, като че с ясното съзнание за последно лакомство шоколадът.

В картините от последните дни на войната летящите кучета застават срещу други кучета – върколаците кучета на смъртта, които са способни така да отхапват адамовата ябълка на още спящите безпомощни, че те да не могат да извикат, грижат се никой да не произнесе нито дума, при смъртта. Тези, скитащи из разрухата, кучета с кръв на вълци се сливат в едно демонично цяло с отрядите в тила на противника, които изпълняват заповеди, излъчвани под формата на новини по радиото от центъра. По акустичен път и в подходящ музикален акомпанимент върколаците получават предварителните новини, които те прилагат на дело. Децата измислят такива в тетрадка, страшни и кръвожадни, мръсни и непозволени фантазии за върколаци, избождащи, пречупващи, разяждащи, които трябва да върнат усмивката на лицето на бащата, а докарват срам и сълзи. А осъществяване на срамна тайна представлява и цялостната дейност на акустика – децата, отгатнали режима на господството, получават порицание, от тези, които са го прокарвали на дело, проигравайки живота им.

Сензационната тема за последните дни и за самоубийството на фюрера в бункера се води по сведенията на Карнау, който е призован да направи последните записи на пациента, както наричат най-важния обитател на бункера. Диктаторът е третиран и фактически като пациент – физиологическите му параметри, подходящата диета, статистическото наслагване на измененията, за да се добият важни сведения за общото състояние, поддържането на тази лекарска грижа е единственото, останало солидно сред руините на приключващата с битка до последен дъх война. Обгрижван като опитно лице, накрая фюрерът получава постигналата и другите опитни лица смърт, все пак при последната грижа на лекаря за фактическото й протичане – действието на отровата за пациента е изпробвано върху куче, докато опитните лица на Карнау са просто струпани живи на куп и запалени. Точният момент на приключването е предопределен от изчезващия глас на диктатора, смъртта минава през онемяването или обезценяването на гласа, точно както при тези с отхапаните от кучета гръкляни, но и както при подпалените с жестоко безразличие опитни лица; през последните дни на пациента, в които той изцяло продира гласа си от нервни изблици и гневни припадъци, Карнау има изтощителната задача да запише последните му думи, кристалният запис след серията неуспехи затваря за Карнау вратата пред кабинета на фюрера – умря ораторът. Съхранението на записите е основната задача за по-нататък – успешно изпълнена, както става ясно след този първи край на разказваното, краят на романа вече следва единствено възстановката на случилото се.

В Летящи кучета Байер разработва запомнящи се и внушителни картини, които надграждат предишната му работа и очертават бъдещите линии за развитие.
– Впечатлява фактическата акустична панорама на фронта и бойните действия, която авторът предлага, описвайки опита за създаването на такава от персонажа на романа Карнау – едно редуциране, психологически мотивирано от ограничаването на сетивното възприятие при крайни ситуации, когато предимство добиват атавистичните пътища на възприятие, онези, които предоставят усещания без нарочното им събиране, където възприятието връхлита и да се пренебрегне то би представлявало същинското усилие – щрих парадоксалност в работата на акустика Карнау – в това смазващо звуково обилие той е зает с нарочното улавяне на звука, с изкусното залагане на акустични клопки.
– Своеобразен пренос на сведената до акустиката фронтова картина предлагат забележителните описания на зоопарка в двойствената му поява – като място за посещение от децата, интерпретирано тук в силния ключ на детската сексуална фантазия и като място на разрушението след бомбардировките, където уж необуздано дивото е освободено, а сред разрушенията и хаоса на войната то се оказва също толкова уязвимо, колкото хвърлените в историческите събития човешки същества, на свой ред лутащи се диви, беззащитни, обезумели; паралел на разрушената зоологическа градина в книгата изниква при детския поглед върху разрушения Берлин, полесражение за децата-войници. В още мирните гледки на животните в клетките се наслагва детското догаждане за отношенията на бащата и оперната певица, голата плът, неясно дали случайно мярнала се или изфантазирана от детето се преплита в сцената с храненето на лъва, разкъсващ дажбата месо; в разрушенията на войната лутащите се животни допълват визията на невъобразимо разрушение с нереална за окото и представите екзотика на дивото. В опозиция на зоопарка застават дисекциите на Карнау и посещението му в Музея по хигиена, където възстановките и макетите стряскащо заблуждават в своята реалистичност.