
Теофано Калояни, Истории от Светото Писание
Дата: вторник, август 20 @ 14:04:01 EEST Тема:
Охлювите
Трябва да съм навършвала осем, когато един ден разбрах, че всички животни, рибите и птиците се разхождаха чисто голи без никакъв срам. Изглеждаха така, сякаш напълно нехаеха за този факт и може би това ги правеше още по-красиви. Щом споделих с възрастните удивителната си констатация, те се усмихнаха посърнало, защото си спомниха себе си, когато са били деца, но единственото, което казаха бе нещо относно първородния грях: че оттогава човек се срамувал от голотата си и че срамът бил измислен, за да не може той никога да забрави първоначалното падение; последвали безброй други, казаха те, но първородният грях е този, който никой не забравя.
Всичко това много отдавна ми бе известно, но никога не бях убедена, че отговорът е толкова прост. Невъзможно е, казвах си, трябва да съществува някаква по-сериозна история, без ябълки и змии, нещо, което наистина да заслужава такъв срам. Така, когато един ден баба, която бидейки еврейка, познаваше изтънко Светото писание, започна да ми обяснява какво ще рече срам, разбрах, че е настъпил часът да проумея:
* * * *
Когато Бог сътворявал света, той започнал от най-висшите неща - светлината, земята, водата, денят и нощта - и лека-полека продължил към по-низшите; към животните, за да изпълнят земята, към рибите, за да изпълнят морето, към дърветата, за да се напълнят с птици, и така нататък. Последни щял да сътвори безгръбначните същества - морски звезди, мекотели, охлюви, червеи - а след това, тъй като ръцете Му ще са усвоили безпогрешно изкуството на сътворението - човека. Такъв бил редът, който той първоначално имал наум.
Както е известно, Сътворението траяло шест дни, а на седмия ден Бог почивал.
И така, на шестия ден следобед Бог стигнал до охлювите. За му е по-лесно на една страна бил приготвил черупките, а на друга голите охлюви. В едната ръка хващал черупката, в другата голия охлюв и с помощта на игла, го пришивал към черупката, както нанизваме маниста на конец. След това му вдъхвал живот, охлювът оживявал и изчезвал сред тревите да си търси късмета.
По съвсем същия начин се бил подготвил и за следващото създание - човека. Разбира се, него той възнамерявал да сътвори много по-сложен - дотогава иглата щяла вече да е отработила движението - и щял да го вниже като конец в черупката, която специално бил приготвил. Така че, на една страна била сложена прясната глина, а на друга - готовата изпечена черупка.
Защото в Божиите планове човек от край време бил с черупка. Тя щяла да го предпазва от студ и врагове; никога нямало да го остави да се скита бездомен, немил-недраг по друмищата и да спи в чужда постеля. От всяка гледна точка черупката била най-доброто решение.
Но тъкмо бил сътворил половината охлюви (видовете им били най-разнообразни), лека-полека започнало да се свечерява. Бог се разбързал, за да свари да довърши сътворението точно такова каквото си го представял. Но тъй като нямал никакъв предишен опит от деня и нощта, понеже преди това те не съществували, като стигнал до последния охлюв мракът го изпреварил. Нямал друг избор, захвърлил черупката настрана, взел охлюва и набързо му вдъхнал живот, оставяйки го да си отиде гол и пълен с несъвършенства.
Така се родил голият охлюв. Където и да иде, предизвиква погнуса у останалите създания. Птиците не го ядат, животните го отбягват, хората му хвърлят сол, защото унищожава градините и не ги оставя да си направят дори бледо подобие на изгубената Райска градина.
Нощта на шестия ден вече се била спуснала напълно, но Бог не бил приключил. Сред мрака и влагата на Райската градина трябвало на всяка цена да сътвори човека. Цялото мироздание било затаило дъх, за да види какво ще се случи.
Натъжен, Бог поставил иглата обратно в игленика. Тъкмо бил усъвършенствал изкуството Си и ето че мракът му попречил да сътвори окончателния си шедьовър. Взел да крачи нагоре-надолу, за да открие разрешение на проблема. Но потънал в мислите Си за настоящето и бъдещето на света, стъпил накриво и смачкал специално изработената за човека черупка. И както е логично, колкото и съвършено да била изработена черупката, която щяла да предпазва човека от всякакви болести, която щяла да го направи самостоятелен и себедостатъчен, тя не издържала под всемогъщото стъпало на Твореца и се строшила на хиляди парчета!
Нещата вървели от лошо към по-лошо. Не след дълго щяло да удари полунощ и трябвало бързо да се намери накакво решение.
И така Бог грабнал глината и започнал да извайва човека слепешком. Работел бавно и опипом в мрака и тъй като не можел да види какво прави, се заел да сътвори човека по Свой образ и подобие. Бог прокарвал ръка по Себе си, опипвал ситните бръчици на мъдрост и устните на Словото и съответно сътворявал същото върху Своето творение. Така човек се получил по Негов образ и подобие, не защото Бог бил замислил нещата така, а защото на шестия ден се мръкнало рано, а пък на седмия Бог трябвало да се поразкърши.
* * * *
Баба поклати глава с разбиране. Умората винаги я приближаваше към Бога. Това бе общото усещане между тях двамата.
* * * *
И така, две са създанията, отклонили се от Божия план за сътворението на света: човекът и голият охлюв. А като не могли да намерят по-добро решение за това отдалечаване от първоначалния план, за осакатеността и носталгията по някакво вечно непостижимо, различно състояние, тези същества нарекли срама от това, че нещо им липсва “голота”.
Голият охлюв много пъти се опитвал да се вмъкне в празни черупки и да се превърне в нормален охлюв, но напразно. Черупките се плъзгали по повърхността му като чужди ризи, размеквали се или веднага се разваляли. Вече от години той не прави никакъв опит да прикрие голотата си и да забрави, че му липсва черупка.
Човекът пък напротив се опитва по хиляди начини да прикрие голотата си и да забрави, че му липсва черупка. С дрехи, с чужди кожи, с гримове и бижута, с думи като красота и младост - неща, за които животните напълно нехаят.
За разлика от животните, той много добре знае какво означава да си се отклонил от първоначалния план. Това означава студ, глад и страх, означава да взимаш назаем чужди черупки и да казваш, че си станал някой друг, означава да се скиташ бездомен, немил-недраг по друмищата и да спиш в чужда постеля. И само в неделните си сънища, тоест всеки седми ден, да живееш и да се радваш на живота, с който на шестия си се разминал за малко - само за няколко часа.
Свети Георги и змеят
На стълбищната площадка у дома на баба имаше голямо зелено растение, което наричаха змейова лапа. Широките му листа наистина имаха много и странни пръсти, които се разтваряха заплашително да сграбчат светлината. Затова и светлината на стълбите не бе достатъчна, смятах аз. За да внимавам да не падна ми разказваха именно тази история как змеят заграбва светлината от стълбищата и като не могат да виждат, гостите, които идват вкъщи, пропадат в бездните на Тартар. И така, аз обикалях колкото може по-отдалеч растението и често пъти нощем сънувах как то протяга дълго като ръка стебло и ме повлича със себе си към мрака на Тартар.
Напролет пускаше повече нови листа. Отначало се показваше яркочервено остро връхче, което все още с нищо не предвещаваше, че ще се превърне в листо; може би дори не го желаеше, може би искаше да се превърне в копие или щик, да се хвърли в битката и да победи някой невидим враг, който се качва нощем по стълбите. Но лека-полека взимаше решение, позеленяваше и започваше да се раздипля като пергамент покрай стеблото. Накрая разтваряше дългите си пръсти и напразно се опитваше да сграбчи светлината. И змейовата лапа на стълбището се сдобиваше с още едно листо.
Но това растение никога не цъфтеше. “В природата му е”, казваха, “никога да не цъфти; такива са змейовите лапи - ялови - размножават се само чрез пъпкуване”. С други думи, обясниха ми, ставало дума все за едно и също растение, което следва пътя си сам-самичко - от една пъпка до друга през вековете. Затова и се нарича змейова лапа.
С пъпкуването, плъзнало бавно към мен, кошмарите свързани със змея на стълбището станаха по-страшни и не след дълго вече не смеех да сляза по стълбите, защото трябваше да мина покрай страшилището. Така аз никога не излизах от къщи.
В един албум с репродукции от известни художници открих изображението на конника, който убива змея и спасява посърналата принцеса. “Свети Георги Победоносец убива змея”, гласеше надписът, а отдолу следваше много стара дата. Но змеят изобщо не изглеждаше уплашен, нито пък принцесата, която го беше извела на разходка, вързан като кученце на тънка панделка. Ако трябва да бъдем точни, никой не изглеждаше особено уплашен - нито светецът, нито змеят. Всичко бе като предварително режисиран танц, като сън.
Всяка вечер гледах с възхищение образа и избирах кой искам да бъда днес - конника, змея или бледата госпожица. Но всяка вечер си оставах все същата аз, на която се присънваха мрачните кошмари от стълбището.
Тогава баба реши да ми каже истината за змея на стълбите, змея от книгата и Светеца и защо това растение никога не цъфти. Изглежда в семейството това бе публична тайна, предавана като едно друго пъпкуване през вековете - от поколение на поколение.
* * * *
Свети Георги не станал светец от първия път. Първият път змеят го надвил и го извлякъл по земята от мраморните хармани, като го отвел право до портите на Подземното царство, където чакали ред безброй други души вече изгубили всякакъв шанс да постигнат освобождение или да станат светци. Без малко Светецът се наредил на опашката с наведена глава, страхувайки се да не го разпознаят хора, които му възлагали толкова много надежди. Сега той не бил нищо повече от още един най-обикновен Георги.
Стигайки на Долната земя, душите плащали на лодкаря, който ги прекарвал отсреща и оставяли една по една предишния си живот на прага като кални обувки. Защото такъв бил законът на Хадес; рано или късно всичко да се зачерква. И само в абсолютната забрава, тоест когато напълно се изличал споменът за предишния им живот, им бил даван нов. Защото казват, че всяко живо същество трябвало да се ражда бяло като чаршаф и убедено, че именно то няма да умре никога.
За обикновените души нещата били много лесни. Те нямали какво чак толкова да си спомнят от преминаването през земния си живот, затова и имали повече шансове: раждали се и умирали отново на равни интервали, трупайки без да го съзнават опит и познание.
Но за сложно устроените души нещата ставали по-трудни. Всички мъртви царе и пълководци, поетите, философите и всички други, които искали да спасят света, за нищо на света не били съгласни да забравят онова, което били някога. Особено, ако съдбата се била отнесла с тях жестоко и се случело да са изгубили трона или битката, ако не успявали да допишат великия труд или пък ако на практика се докажело, че теорията им пет пари не струва, тогава проявявали още по-силна памет. Всекидневно се измъчвали от предишните си животи и очаквали с нетърпение часа, когато отново щели да се завърнат на Горната земя. Но именно това тяхно упорство, да си спомнят своето старо аз и да очакват прераждането било онова, което ги лишавало от тъй лелеяния шанс - и в крайна сметка от живота.
Същата съдба имали и светците. Повечето, ако не всички, били станали светци след смъртта си, когато от тялото им започвало да блика миро и който ги докоснел веднага се чувствал добре. И така, те силно желаели, макар и за малко, да се завърнат в живота и да помиришат тамяна на вечерните и утринните служби, които сега християните отслужвали в тяхна чест.
Единственият, който не успял да стане светец бил Георги.
Разбира се, той знаел, че има важна мисия; от малък израснал с идеята, че трябвало да убие змея и да спаси света. Собствената му майка го приспивала, като му напявала: “Един ден, сине мой, ти ще промениш света” и казвала още, че паметта му ще бъде славена всяка година и во веки веков - амин. Дори била запазила дата и положила със собствените си ръце основите на първия храм в очакване от ден на ден синът й да стане светец, за да го осветят.
Но на Долната земя нямало място за многообещаващите. Там кой каквото свършил-свършил; невъзможно било нещо да бъде добавено или отнето. Единственото, което можел да стори, било да забрави и не след дълго да бъде забравен.
Въпреки това Светецът не се предавал. За нищо на света не искал да забрави обещанието, което дал на майка си. Упорствал, че е оставил неразчистени сметки с живота и седнал на една усамотена скала, нашепвал отново и отново името си в мрака на царството на сенките: “Свети Георги, свети Георги, свети Георги” и малко по-приглушено: “Предстои ми да убия змея”.
Но Смъртта за нищо на света не искала спомени и оплаквания в отвъдния живот. Така Свети Георги наред с всички детронирани царе и незначителни поети от неговото поколение, бил обречен да слиза всеки ден с едно стъпало по-ниско, докато забравел кой е и какво искал да свърши в живота си. Веднъж в месеца щял да минава пратеник на Смъртта, за да измери напредъка в загубата на самосъзнанието и паметта.
Така всички се озовавали в подземията на Хадес и разбирали, че всяко нещо можело да бъде и по-зле и светлината да бъде още по-оскъдна. Влагата и жегата обгръщали надгробните савани върху някогашните тела, както пашкулите обвиват ларвите, докато се родят отново като пеперуди или мухи, никой не знае точно как.
Отначало всички разговори се въртяли около бляскавото минало. “Ах, на времето имах хиляди роби и одалиски в градината си”, казвал един мъртъв владетел. “Аз притежавах най-хубавите коне”, отвръщал неговият пълководец. “Дали медният ми бюст все още си стои на площада или са го претопили?”, питал се поетът, а философът добавял: “Всяко парче мед представлява потенциален бюст”.
Така изминал първият месец.
Пратеникът на Смъртта дошъл и си отишъл, но нищо не било забравено в подземията на царството на мъртвите. Царе, главнокомандващи и поети се разхождали нагоре-надолу, преструвайки се, че все още не са умрели. Светецът стоял неспокоен близо до стълбата и непрестанно мислел за змея.
Така изминали вторият, третият, четвъртият - изминали общо единайсет месеца. На дванайсетия обаче нещо започнало да се променя. От многото повторения - все едно и също денем и нощем - какво били притежавали и какво изгубили от живота на Горната земя - сегашното им положение започнало да става все по-объркано и без да иска единият започнал да се поставя на мястото на другия. “Чистокръвните коне са най-важното нещо в живота”, заявявал изведнъж поетът и веднага вдигал ръка да прикрие уста в недоумение от собствените си думи, тъй като никога през живота си не се бил интересувал от езда. “Всяко парче мед представлява потенциален бюст”, мърморел владетелят и се опитвал да разбере какво всъщност означавало това. А философът говорел с патос за одалиските, които никога не бил познал. Единствено Светецът упорствал да си спомня за змея; той бил единственият, който не бил спечелил нищо в живота, за да го загуби умирайки. Отишъл си точно по средата му, като излъгал надеждите на майка си и на цялото мироздание. Името му не било вписано в календара на християнските празници, а освещаването на храма му било отложено неизвестно за кога.
На Горната земя само майка му си спомняла за него. Всеки ден носела цветя на гроба му, чистела го и с часове му говорела. Разказвала му за сезоните, които настъпвали и отминавали, от лятото и зимата отново към пролетта, за делата и новините на роднини и приятели. Но като че ли очаквала някое чудо, като че ли все още вярвала, че има Бог, последната й дума винаги била: “Все още, сине мой, над света властва змеят”.
През следващия месец, докато на горната земя пролетта се разпуквала, положението в подземното царство все повече се влошавало.
Душите на прославените личности започнали да се объркват. Като не можела да бъде задоволена, тъй като в празното царство на Хадес нямало какво да заграбят и да спечелят един от друг, завистта им постепенно се превърнала във фантазно халюциниране. “Аз притежавах най-хубавите коне!”, твърдял сега поетът и си вярвал с цялата си душа. Мислел си, че хиподрумът бил единственото, което го интересувало докато бил сред живите. Владетелят говорел само за ентелехията[1], а философът броял на ум робите, които бил убеден, че някога е притежавал. Колкото до пълководеца, сега той пишел сладникави стихове.
Слизайки, обаче с всеки изминат ден с едно стъпало по-надолу, те били стигнали до бездната, наречена Тартар. По-ниско никой не бил падал.
Тогава пратеникът на Смъртта пристигнал за последен път и отново започнал да задава лукавите си въпроси.
Този път непокаялите се души щели да бъдат запокитени в мрачния Тартар и щели отново да се превърнат в камъни и пръст, потъвайки в калта, от която били сътворени.
И така, те се изреждали една по една пред съдника, покланяли се и едва-едва отговаряли на въпросите.
“Казвай, кой си ти?”, питал той , “и откъде идваш?”
В същия момент, обаче, се случило живите на земята да запалят кандилата и да поменат всички забравени имена, понеже било Задушница преди Велики пости и не след дълго щели да започнат великденските пости.
И тъкмо както владетелят бил готов да признае, че е философ, а неговият пълководец да изрецитира последните си стихове, проблясване преминало пред погледа им и в най-непрогледния мрак на подземното царство им напомнило за светлината и величието на предишния им живот. Чули като шепот имената си, както ги поменували в този час живите им роднини и им се сторило, че видели полиелеи да пръскат светлина в мрачните селения. Усетили с носталгия далечния мирис на тамян и изведнъж от устните им се изтръгнали истинските им имена: “Юстиниян”, казал единият, “Нарцис”, рекъл другият. Само това успели да изрекат, а след това, клатейки глава с упорството на паметта да си спомня, без нито дума повече се сгромолясали в мрака на Тартар.
Същата съдба постигнала и всички останали. Така помените, отслужвани от живите, предизвикали съвсем противоположен резултат: душите на любимите им хора изчезнали завинаги в бездната, заради грешката да отдават такова значение на паметта.
Както винаги последен останал Георги, единственият, който нямал да си спомни нищо забележително.
Междувременно на Горната земя безчетните имена на починалите вече били прочетени докрай, житото за “бог да прости” отдавна било раздадено, а литургията свършила. В църквата била останала само една приведена облечена в черно жена, за да угаси кандилата и да премете пода. Като свършила се прекръстила пред олтара и за последен път жално прошепнала: “Господи, все още над света властва змеят”. Това била майката на Светеца.
В същия момент пратеникът на Смъртта попитал Георги:
“Е, кажи ми, кой си ти?”
А той, чувайки далечния отзвук от гласа на майка си, повторил неволно последната й дума: “...змеят”. Тъй като единственото, което все още можел да си спомни от предишния живот било, че някога се заклел да убие един змей. Но тази дума, последната дума на майка му пред олтара, тази, която Светецът погрешка промълвил пред Смъртта, била думата, която щяла да му дари нов живот.
Било съвсем правилно, че допуснал грешка.
Душата му незабавно се изтръгнала от подземното царство и пробила като стрела мрачния потон. Разбила портите на Ада, разцепила скалите и преминала през десетки километри пръст, за да достигне да повърхността на земята. И тъй като се случило, че в онзи ден настъпвала пролетта, със същото стремително движение тя поникнала като семе от почвата, раззеленила се и избуяла от първите дъждове. За една толкова припряна душа, това било най-бързото решение.
Следвайки гласа, който сякаш насън му прошепнал подходящата дума в подходящия момент, Светецът отишъл и поникнал в градината на бащиния си дом. Не си спомнял нищо от познатата пръст, но пуснал здрави и дълбоки корени, листата му избуяли, разпервайки към светлината големи зелени длани с многобройни пръсти. Минувачите недоумявали откъде се взело странното растение, протягащо към тях огромни листа като заплаха или като милост - никой не можел да каже - което никога не рачавало да цъфне.
Защото това било най-парадоксалното при душата на Светеца. Както и през предишния му живот, през който излъгал надеждите и бил победен, като не достигнал никога до върха на славата, така и сега като растение, той растял и възправял бой на височина без никога да цъфне.
Напразно попарената от смъртта му майка го поливала сутрин и вечер, изпитвайки непреодолимо влечение към нещо, което не можело да цъфне на тази земя. Не минало много време и минувачите, като гледали огромните листа с яркозелени пръсти, кръстили странното растение змейова лапа, за да им напомня за необяснимата сила, която направлява света и никога не му позволява да разцъфне.
Лека-полека змеят и Светецът все повече се приближавали един към друг.
Един ден след като Великден бил току що отминал и наближавала Томина неделя, змейовата лапа в градината понечила да покара листо различно от другите.
Листото набъбнало, почервеняло и започнало да се разтваря, изсмуквайки живота и цвета от всички останали. Накрая от огромната змейова лапа останало изправено само едно голямо клонче със странното листо на върха готово да се разтвори. Но душата на Светеца не позволявала на листото да се разлисти. Била съсредоточила всичките му сили в това да разцъфне цвят, защото на двайсет и трето число през онзи месец се навършвали две години от неговата първа смърт.
Така изгрял великият ден. В същия миг с последно върховно усилие, виждайки слънцето да изгрява на хоризонта, сега като друг един змей Светецът подражавал на най-омразния си враг и също като него почерпил сили от природните стихии. Откраднал пурпурночервеното от изгрева, виолетовото от далечните планини, бялото и синьото от небето и облаците и златистозеленото от пролетните жита. За миг забравил за Бога и смъртта и разтворил прекрасен цвят, равен на който творението не било виждало, тъй като никога не било изразходвало цели две години и два живота, за да разцъфне един-единствен цвят.
А когато, както всяка сутрин майка му излизала от къщи, за да отиде на гробището, сълзи избликнали от очите й от красотата и великолепието на цвета.
“Ах, защо не свари да разцъфне и моето дете”, пошепнала жално, с един замах откъснала цветето и го взела със себе си. Искала да го покаже на обичния си син и да украси гроба му с най-хубавото цвете.
Пристигайки пред мраморната плоча, коленичила и я целунала със сълзи на очи и след като се помолила, раздиплила върху нея единствения цвят на змейовата лапа.
В същия миг се чул ужасен тътен, земята се разтърсила из основи, мраморът се разцепил на две и отвътре изскочил Свети Георги, възседнал белия си кон, също както в деня, когато бил погубен. Грабнал в ръка цветето и се впуснал победител и победоносец сред пролетните поля.
Следвайки странични и потайни, но не случайни пътища, душата за втори път се завърнала в същото тяло. Но сега била непобедима открай докрай.
Този път змеят бил победен. Светецът станал светец и храмът му отслужвал литургия на двайсет и третия ден от месец април. Оттогава паметта му се почита всяка година на същата дата, при условие, че Великден е минал[2] и радостта отново е позволена след постите.
Но растението, което се нарича змейова лапа, не разцъфнало никога повече. Онзи единствен път изразходвал всичките му цветове с изключение на зеленото. И до днес разперва и протяга към светлината едрите си листа като заплаха или като милост, може би търсейки нова възможност за блясък и победа.
Менадите
Често пъти са ме питали каква бих искала да бъда, ако не бях аз; и още толкова пъти каква съм искала да стана когато съм била малка. И аз винаги давах един и същ отговор: дърво.
Исках да стана дълбоко вкоренено в земята дърво, което да не се лашка от място на място, да не вижда невиждани неща и да го населяват птици вместо мисли. А друмниците да си спомнят за него, за да не изгубят пътя, но никога, ама никога, то да не си спомня за пътниците. Имах и още едно съображение от практическо естество; мислех си, че ако съдим по маслиновото дърво на Сократ и чинарите покрай чешмите, като дърво щях да живея много по-дълго.
Но всеки път, когато избухва пожар в дъбравата Шейх-Су в Солун, въздухът мирише на дим и смола, а понякога и на прекадено. Хоризонтът е замъглен, а слънцето по залез кървавочервено. В такъв час благодаря на Бога, че не ме е направил такава, каквато открай време исках да бъда.
А през големите жеги, когато чувам кората на пиниите да пука и да се рони, знам, че дърветата треперят от страх, защото горещините им напомнят за пламъците. На времето вярвах, че някой е затворен в ствола - някой, който като мен си е пожелал да се превърне в дърво, за да се отърве от съдбата, но бързо се е разкаял и сега със зъби и нокти се бори да разкъса дървесната кора, за да избяга.
И така, дърветата са дълбоко вкоренени в земята. Не могат да избягат, за да се спасят. Рядко умират от старост. Дърветата са убежище и подслон, лишени от възможност за бягство. Затова усещам огънят и секирата отсега да близват врата ми и за утеха повтарям историята за боговете и гъсениците, разказана от баба ми.
Въпреки това внимавам, защото тайната трябва да остане запечатана със седем печата. Казват, че който неразумно я разгласи, щял веднага да се вкорени като дърво в земята и вече нямало да може да се измъкне. Огънят щял да го погълне в жежки пламъци и щяла остане само пепелта от него, която времето също ще разпилее по четирите краища на света, за да не си спомня никой повече за него.
Но е пладне посред лято и повечето роднини спят или отсъстват. Така никой и никога няма да разбере какво казвам.
И така баба разказа следното:
* * * *
Когато Христос дошъл по нашите земи, тогавашният свят (както и сегашният) бил несправедлив, но съществували и ред, и сигурност. Институциите работели както трябва, а на древните богове не им трябвало много, нито пък искали да преобърнат света наопаки. Повечето от прорицанията им много отдавна се били изпълнили и вече не съществували непредвидими неща.
Отначало християните били смятани за опасни и затова били преследвани като диви животни. Светът искал да опази своя порядък. Впрочем, мнозина били онези, които били в опасност: един бил прорицател и предсказвал бъдещето, друг бил воден от някакъв интерес, трети бил философ или каменоделец - но всички били застрашени от това да изгубят работата и авторитета си. Но да изгубят тези неща повече от всички били застрашени древните богове.
Оказало се, че имат право. Когато най-после Христос надделял, храмовете им били разрушени, оракулските им извори пресъхнали, вгорчили се лавровите листа, а статуите им се сгромолясали от скалите като осъдени престъпници. Река Ахерон пресъхнала, а водите на Стикс блатясали.
Съществата в царството на Хадес станали първите жертви на новия бог, тъй като всички бързо трябвало да повярват в Рая. Плутон, Церберът, Евридика, Сизиф и всички древни мъртъвци били заключени вътре в него. Заедно с тях и Персефона, тъй като се случило да е зима. Портите зад тях били залостени, защото отсега нататък, казали им, щели да съществуват Ад и Рай, а мъртвец от мъртвеца не се различават.
По-късно започнали да преследват и големите богове - Зевс, Хера, Атина, а повече от всички - Афродита. Техните поклонници били затваряни в стадиони и амфитеатри и изтребвани до крак.
Онези, които вярвали в новия бог и държали меч, твърдели, че любовта и правото са на тяхна страна; че Бог е благословил деянията им; че е достатъчно покаяли се само да поискат прошка, за да я получат незабавно. Защото такъв бил богът на Новия завет. След най-обикновено покаяние ти прощавал и най-страшните грехове. Проклятието не преследвало децата и града ти, нито пък те обременявали отблъскващите деяния, които си извършил (винаги с благородни намерения).
Както гласяло едно старо пророчество, на всеки хиляда години добрите стават лоши, сърните се превръщат във вълци, а жертвите в палачи. Но въпреки това превръщение, едно нещо остава неизменно: дори ангелите и дяволите да си сменят местата и само в една нощ добрите да станат лоши, битката отново не може да бъде избегната; защото в същото време добрите стават по-лоши и се превръщат в дяволи, така че сумата винаги остава неизменна. Също както при единицата.
Та значи светът се бил променил.
Малките и по-млади богове като Дионис, Пан, менадите и нимфите потърсили убежище сред природата и се изпокрили по култови места, които отдалеч не личало, че са храмове. Там вегетирали благодарение даровете на някои селяни, които се обръщали към тях, когато другите им молитви оставали нечути или когато искали да измолят от новия бог неназовими неща като любовна магия или някое урочасване.
Митовете разказвали, че Дионис (също като Христос) бил очарователен и красив бог, който обичал хората и им прощавал. Не бил силен като Арес, нито строг като всевиждащия Зевс, нито пък подарявал на хората любовта, за да си я вземе обратно съвсем неприкрито, както правела богинята Афродита. Не, Дионис бил бог на радостта. Щом виждал някого натъжен и без настроение, черпел го малко вино, за да забрави терзанията си. Щом видел някой плах и умерен човек, карал го да изгуби мярка и да танцува гол с менадите из лонгозите, тъй като знаел, че дълбоко в себе си по природа хората са весели.
Но през зимата, когато полето гладувало, студувало и се страхувало, Дионис гладувал, студувал и се страхувал заедно с него. Всеки път, когато мразът побеждавал, лозата, а заедно с нея и Дионис губели битката. Тогава той вярвал, че зимата ще бъде вечна, защото като бог на гуляйджиите нямал усещане за утрешния ден, нито памет за вчерашния. Но всеки път напролет, черните чукани на лозите, които през цялата зима изглеждали изсъхнали и прегорели, пускали ластари и мустаци и разтваряли листа от така наречените “колена”, както някога самият Дионис се родил от коляното на баща си Зевс.
И така всяка година Дионис печелел и губел една вековна битка. И всяка година се завръщал, придружен от свитата менади и сатири и призовавал следовниците си да бъдат редом с него.
<br>
Когато новият бог пристигнал, вярващите в Дионис намалели. Хората повярвали, че пиянството е единственият страшен грях, който не подлежи на опрощаване, тъй като се извършва само с цел наслада. Използвали виното много рядко, и то не за удоволствие, а за да им напомня за кръвта на новия бог. Дионис останал сам с менадите и пиршествата били преустановени.
Накрая след хиляди битки с кръговрата на времето, след хиляди поражения и победи, го обзела натрапчивата идея, че наистина ще умре.
“О, Дионисе”, пеели в хор менадите, “бог ще рече Безсмъртен. Не справедлив или добър, както вярват напоследък, нито милосърден и състрадетелен - а непременно не смъртен! По това се различава бог от човека. И да го иска, бог никога не умира.
И продължили:
“Изчакай хиляда години и накрая отново ще си възвърнеш могъществото. Така гласят старите пророчества, светът ще се преобърне наопаки като пясъчен часовник и ангелите отново ще се превърнат в дяволи, каквито са били по-рано.
“Въпреки че не разбираме сезонните му навици - де се е чуло и видяло един Дионис да студува и да гладува? - затваряме очи и сляпо те следваме. Не си мисли невъзможни неща”.
Но той за нищо на света не искал да миряса. Бил убеден, че съвсем скоро щял завинаги да умре. Всеки ден уреждал голяма софра и се прощавал един по един с приятелите си. А всяка нощ сънувал, че слиза в Подземното царство.
Накрая дори менадите се уморили да го гледат как се терзае.
“Стига вече последно сбогом и сълзи”, молели го те. “Вече от хиляди години след зимата настъпва пролетта, как е възможно изведнъж да почнеш да се съмняваш в това? Кажи ми какво искаш да сторим, за да повярваш на думите ни, поискай го и веднага ще стане!”
“Да кажа каквото и да е ли?”, попитал тъжно Дионис.
“Каквото и да е. Не забравяй, че менадите не познават предел ...?
“Не искам крайности, вече се уморих; искам само да разбера кого го е грижа за мен и кой ме обича, но най-вече кой иска отново да се завърна на земята напролет. Но не на думи, а на дела! Искам значи за мен да плачат преди, а не след смъртта ми, когато вече всичко е непоправимо. И искам да ме оплакват
хора, дяволи и богове
птици, риби и животни
планини, морета небеса
реки, чешми и кладенци.
“Едва, когато камъните се разплачат за хатъра ми, едва тогава няма да умра завинаги”.
Менадите се пръснали по четирите краища на света, за да убедят мирозданието да оплаче предварително най-красивия си бог. На изток и на запад предсказанието се разнасяло от уста на уста: трябвало да се разплачат
хора, дяволи и богове
птици, риби и животни
планини, морета небеса
реки, чешми и кладенци.
Защото в противен случай лозницата нямало да покара отново и красивият й бог щял да умре.
Мирозданието се озовало в трудно положение. Какво можело да накара хората и дяволите да плачат дружно? От какво се разплаквали едновременно птиците, чешмите и кладенците? И кога оплакват ведно планините и облаците? Интересите били вечно противоположни; сълзите за едни били радост за други. Мирозданието замлъкнало и в продължение на дванайсет дни мислило, докато намерило решение.
Щом се съмнало, повял южняк и се скупчили облаци. Облаците почернели и започнали да мятат мълнии. След това стремително последвали дъждовните сълзи, намокряйки градове и села. Дърветата натежали и наклонили клони, птиците отърсили криле и скрили глави под тях, животните ближели старите си рани. По бузите на хората се стичали огромни капки, защото когато валяло, щат не щат, сълзи се стичали по страните и на онези, които никога не плачат. Така или иначе по-голямата част от мирозданието не се натъжава от нищо. Само когато валяло и камъните плачели, точно така както бил пожелал Дионис. Така че решението на загадката бил първозданният дъжд.
Дионис се качил на най-високото дърво, за да съзерцава зрелището. Съвсем случайно дървото имало кръстообразна форма и се намирало на върха на един печален гол хълм. И така той протегнал ръце да прегърне предварителните сълзи на земята и по такъв начин да поиска да живее.
Менадите били коленичили в корените на дървото и ридаейки го молели да не оставя света на произвола на съдбата. Капка по капка чешмите се насълзили, а реките придошли. Моретата помътнели и нивото им се вдигнало да залее мирозданието; сушата била залята от милионите сълзи, които капели, за да предотвратят смъртта на Дионис, последния от древните богове.
“Гледай какво бедствие настъпи от любов към теб!”, казали менадите, поклащайки напред-назад тела като оплаквачки. “Целият свят плаче и страдае заради тебе
хора, дяволи и богове
птици, риби и животни
планини, морета небеса
реки, чешми и кладенци.
От хиляда години не сме виждали такъв потоп. Какво друго искаш, за да се убедиш и да съживиш лозята си?”
Той обгърнал с поглед открай докрай мирозданието. Погледът му се плъзнал над реки и морета, над мълнии и светкавици, над облаците и сълзите на света. Спрял се върху линията на хоризонта, там където едва се провиждал далечен връх.
“Знам, че искахте да ме отървете от смъртта”, казал, “и че сте преобърнали небето и земята заради мен. Но там в далечината, до линията на хоризонта, виждам далечен връх; на върха виждам пиния; а върху пинията - гъсеница. Гъсеницата се е събудила отрано, още от януари месец, и сега дъвче нейните иглички. Не я е грижа за мен, не ме съжалява, не проронва и сълза за мен. Нито пък може да си представи, че всяка игличка от пинията, която отхапва, ме пробожда право в сърцето.
“Но аз не я упреквам, че иска да живее. Нито пък може да ме утеши една буря, тъй като капката прилича на сълза, но не е гореща сълза.
“Така че настъпи часът и аз да се разплача ка
-------------------------- Бележки под линия:: [1] Ентелехия – (гр. философ.) Възглед на Аристотел, според който всяко нещо (същество, явление и т.н.) съдържа в себе си своето крайно предназначение и същевременно собствения си край. Бел. прев.
[2] В Гърция Гергьовден е подвижен празник. Обикновено се празнува на 23 април, но когато 23 април се пада преди Великден Гергьовден се почита в понеделник след Великден. Бел. прев.
[3] Амадриади - горски нимфи, които живеели в стволовете на дърветата. Бел. прев.
[4] Черният корал - алюзия за едноименния морски разказ от Андреас Каркавицас, поместен в българско издание: сборник разкази със заглавие “Черният корал”, прев. Валентина Бонева, София, “Народна култура”, 1986. Заглавие на оригинала: «Τα λόγια της πλώρης» Бел. прев.
[5] Цитат от Хераклит. Бел.прев.
Превод от гръцки Здравка Михайлова
Охлювите
Свети Георги и змеят
Менадите
Черният корал
|
|
|