литература плюс култура |*| GrosniPelikani - Преживяването и автбиографията

1. Задачата пред една критика на историческия разум

Взаимовръзката на духовния свят се разкрива в субекта, а онова, което свързва помежду им отделните логически стъпки, е движението на духа към определянето на смисловата взаимовръзка на този свят. От една страна този духовен свят е творение на разбиращия субект, но от друга страна движението на духа е насочено към постигането на обективно знание в себе си. Така се изправяме пред проблема, как изграждането на духовния свят в субекта прави възможно едно знание за духовната действителност. По-рано означих тази задача като задачата пред една критика на историческия разум. Задачата е разрешима, само ако бъдат отсети отделните постижения, съдействащи при създаването на тази взаимовръзка, ако тогава може да бъде показано какъв дял има всяко от тях в изграждането на историческия процес в духовния свят и в откриването на систематика в него. Процесът трябва да покаже доколко могат да бъдат разрешени трудностите, криещи се във взаимната зависимост на истините. Той постепенно ще изведе от опита реалния принцип на схващането в науките за духа. Разбирането е преоткриване на Аз в Ти; духът преоткрива себе си на все по-високи нива на взаимовръзка; това единосъщие на духа в Аз, в Ти, във всеки субект на една общност, във всяка система на културата, най-после в тоталността на духа и в универсалната история прави възможно взаимодействието на различните постижения в науките за духа. Тук субектът на знанието е единен със своя предмет, а той е еднакъв във всички нива на обективацията си. Ако чрез този метод бива опозната обективността на създадения в субекта духовен свят, то възниква въпросът доколко това може да допринесе за разрешаване изобщо на проблема на познанието. Кант изхожда от основоположенията, с които разполагат формалната логика и математиката, за да третира проблема на познанието. Формалната логика от времето на Кант вижда в последните логически абстракции, в законите и във формите на мисленето последното логическо основание за законността на всички научни тези. Законите и формите на мисленето, предимно съждението, в което са дадени категориите, съдържа за него условията за познанието. Той разширява тези условия чрез онези, които според него правят възможна математиката. Величината на неговото постижение се състои в пълния анализ на математическото и природонаучното знание. Но въпросът е, дали в рамките на неговите понятия е възможна една гносеология на историята, каквато сам той не е дал.

2. Осъзнаване, реалност: време

Предпоставям вече казаното от мен за живота и преживяването. Сега задачата е да се покаже реалността на достигналото до схващане в преживяването, и тъй като при това става дума за обективната ценност на категориите на духовния свят, които се явяват откъм преживяването, то аз предварително изказвам една бележка в какъв смисъл тук се използва изразът категория. В предикатите, които изказваме за предметите, се съдържат типове схващане. Понятията, които означават такива типове, наричам категории. Всеки такъв тип схваща в себе си едно правило на отнасянето. Категориите изграждат в себе си систематични взаимовръзки, а най-висшите категории означават най-висши позиции на схващане на действителността. Всяка такава категория тогава означава собствен свят от предикатни определения. Формалните категории са изразни форми за всяка действителност. Сред реалните категории се срещат обаче и такива, които водят произхода си от схващането на духовния свят, макар и после чрез преобразувания да намират приложение към цялата действителност. В преживяването възникват общи предикати на взаимовръзката на преживяването в един определен индивид; като биват приложени към обективации на живота в разбирането и към всички субекти на изказвания в науките за духа, обхватът на тяхната валидност се разширява, докато стане ясно, че навсякъде където има духовен живот, нему съответства взаимовръзка на взаимодействието, сила, ценност и т.н. Така тези общи предикати получават достойнството на категории на духовния свят.

В живота като първа негова категориална определеност се съдържа, бидейки основополагаща за всички останали, времевостта. Това изпъква още в израза “ход на живота”. Имаме на разположение време по силата на обхващащото единство на нашето съзнание. За живота и явяващите се в него външни предмети са общи отношенията на едновременност, последователност, интервал от време, траене, изменение. От тях върху основата на математическото природознание са се развили абстрактните отношения, които Кант полага в основата на своето учение за феноменалността на времето.

Тази рамка от отношения обгръща, но не изчерпва преживяването на времето, в което понятието му намира последното си изпълване. Тук времето бива узнато като неспирното напредване на настоящето, в което това настояще непрестанно става минало, а бъдещето – настояще. Настояще е изпълването на един времеви момент с реалност, то е реалност за разлика от спомена или от представите за бъдещето, явяващи се в желания, очаквания, надежди, страхове, искания. Изпълването с реалност или настояще е постоянно, докато съставляващото съдържанието на преживяването, непрекъснато се променя. Представите, в които ние притежаваме минало и бъдеще, са налични само за живеещия в настоящето. Настоящето винаги е тук, и тук няма нищо друго, освен онова, което се разкрива в него. Корабът на нашия живот бива като че ли носен от един постоянно напредващ поток, и настоящето е винаги и навсякъде, когато сме на тези вълни, страдаме, спомняме си или се надяваме, накратко, когато живеем в пълнотата на нашата реалност. Но ние се носим безспир върху този поток и в същия момент, в който идващото става настоящо, то вече потъва в миналото. Така частите на изпълненото време са не само качествено различни една от друга, но ако погледнем от настоящето назад към миналото и напред към бъдещето, то, независимо какво се явява в него, всяка част от потока на времето има различен характер. Назад остава поредицата от картините на спомена, степенувани според ценността за съзнанието и дяла на чувството: както редица от къщи или дървета се губи в далечината, смалява се, така тази линия на спомена се степенува според свежестта на спомена докато при хоризонта картините се изгубят в тъмното. И колкото повече звена има между изпълненото настояще и даден момент напред в бъдещето – душевни състояния, външни процеси, средства, цели – толкова повече се натрупват възможностите за протичане, толкова по-неопределена и мъглива става картината на това бъдеще. Когато поглеждаме назад към миналото, ние се държим пасивно; то е непроменимото; напразно определеният от него човек потръпва в блянове как е могло да е станало другояче. Когато се отнасяме към бъдещето, откриваме себе си активни, свободни. Тук успоредно с категорията действителност, която ни се разкрива при настоящето, извира категорията възможност. Чувстваме се във владение на безкрайни възможности. Така преживяването на времето определя във всички посоки съдържанието на нашия живот. Оттук и учението за голата идеалност на времето няма абсолютно никакъв смисъл в науките за духа. Защото тя би могла да значи само, че зад самия живот с неговото вглеждане в миналото, зависещо от протичането на времето и времевостта, с неговото, активно и свободно, изискващо протягане напред към бъдещето, с цялото отчаяние поради необходимостите идващи оттам, с напреженията, работата, целите, достигащи в бъдещето, с формирането и развитието, които обхващат времевото протичане на живота – за всичко това като условие се простира едно призрачно царство на безвремието, едно нещо, което не бива живяно. В този наш живот обаче се намира реалността, за която учат науките на духа.

Антиномиите, които мисленето открива в преживяването на времето, извират от непроницаемостта му за познанието. Най-малката частица напредване на времето включва в себе си още един времеви процес. Настоящето никога не е; което преживяваме като настояще, включва в себе си винаги спомен за тъкмо билото настоящо. Сред другите моменти продължаващото действие на миналото споделя значението му за настоящето, предава на спомненото собствен характер на присъствие, чрез което то бива включвано в настоящето. Най-малкото единство, което бихме могли да означим като преживяване, образува в потока на времето единство в присъствието, защото има единно значение. И по-нататък ще наричаме преживяване всяко по-обхватно единство от дялове живот, свързани чрез общо значение за протичане на живота, дори там, където отделните части са разделени от прекъсващи процеси. —

Преживяването е оттичане във времето, в което всяко състояние се променя, преди да стане отчетлив предмет, тъй като следващият момент се изгражда винаги върху предходния, и в който всеки момент – още необхванат – става минало. Тогава той се явява като спомен, който има свободата да се разширява. Но наблюдението разрушава преживяването. И така няма нищо по-странно от начина на взаимовръзка, който познаваме като откъс от жизнения ход; единствено устойчиво остава само, че структурното отношение е неговата форма. И ако сега опитаме чрез някакъв особен вид напрягане да преживеем самия поток на живота такъв, какъвто го вижда брегът, какъвто той все изглежда след Хераклит – същия и все пак не същия, многолик и единен, то тогава пак попадаме под закона на самия живот. Според него колкото и човек да си подсилва съзнанието за потока, все пак всеки момент живот в отделност, който бива наблюдаван, е спомняният момент, а вече не потокът; защото той е фиксиран чрез вниманието, което вече задържа течащото само по себе си. Така че ние не можем да схванем същността на такъв един – самия живот. Тава, което разбулва юношата от Саис е формирование, гещалт, а не живот. Ето какво трябва да имаме пред очи, за да схванем категориите, които се разкриват в самия живот.

От тази предразположеност на реалното време следва, че ходът на времето не може да бъде преживян в строгия смисъл на думата. Присъствието на миналото замества за нас непосредственото преживяване. В самото ни желание да наблюдаваме времето, наблюдението разрушава времето, защото то фиксира чрез вниманието; то кара течащото да спре, втвърдява ставащото. Преживяваме изменения на онова, което тъкмо е било, и преживяваме това, че измененията на билото протичат. Но ние не преживяваме самия поток. Преживяваме постоянство, връщайки се към видяното и чутото, и заварвайки го все още. Преживяваме изменение, когато отделни качества в комплекса са станали други; а също и когато се обръщаме в самите себе си към онова, което изпитва траенето и измененията, в съзнаването за собствено себе си нищо не се променя. Не по-различно стоят нещата с интроспекцията...

Жизненият ходът се състои от части, от преживявания, намиращи се във вътрешна взаимовръзка помежду си. Всяко отделно преживяване е отнесено към едно себе си, чиято част е то; то е свързано чрез структурата във взаимовръзка с други части. Във всичко духовно намираме взаимовръзка; така взаимовръзката е категория, която извира от живота. Да схващаме една взаимовръзка способства единството на съзнанието. Това е условието под което се намира всяко схващане; но от голия факт, че на единството на съзнанието е дадено многообразие от преживявания, без съмнение не би следвало провеждането на взаимовръзка. Взаимовръзката на живота ни е дадена само защото животът сам е структурна взаимовръзка, в която преживяванията се намират в преживима взаимовръзка. Тази взаимовръзка бива схващана под една обхватна категория, която е начин но изказване за всякаква действителност – това е отношението на цялото към части...

Върху основата на физическото встъпва духовният живот; той е включен в еволюцията като нейна най-висша степен на земята. Естествознанието разкрива условията при които той се появява, като открива определен законов ред във физическите феномени. Сред феноменално дадените тела се намира човешкото тяло, и с него тук по неведом начин е свързано преживяването. С преживяването обаче от света на физическите феномени пристъпваме в царството на духовната действителност. То е предметът на науките за духа, и осмислянето им ...а и тяхната познавателна ценност е съвсем независима от проучването на физическите му условия.

Знанието за духовния свят възниква във взаимодействието на преживяване, разбиране на други лица, историческо схващане на общностите като субекти на исторично въздействие и най-после на обективния дух. Преживяването е последното условие на всичко това, ето защо ние се питаме, какво е неговото постижение.

Преживяването включва в себе си елементарните мисловни резултати. Това означих като негова интелектуалност. Тези резултати се появяват с повишаване на осъзнатостта. Така промяната в дадено вътрешно състояние на нещата се превръща в съзнание за различието. В променящото се, изолирано бива схванато едно фактическо наличие. Към преживяването се присъединяват съжденията за преживяното, в които то става предметно. Не е необходимо да се излага как имаме нашето познание на всяко духовно фактическо наличие единствено от преживяването. Чувство, което не сме преживели, не ще преоткрием у никого другиго. Но за усъвършенстването на науките за духа е решаващо, че на субекта, включващ в ограничението на тялото възможността за преживявания, ние приписваме общи предикати, атрибути от нашето преживяване, които съдържат в себе си изходната точка за категориите на науките за духа. Видяхме формалните категории да извират от елементарните мисловни резултати. Те са понятия, които представляват подлежащото на схващане чрез подобни постижения на мисълта. Такива понятия са единство, многообразие, равенство, различие, степен, отношение. Те са атрибути на цялата действителност. Реалните категории...

3. Взаимовръзката на живота

Сега излиза наяве една нова специфика на живота; обусловена е от вече изложения характер на неговата времевост: но отиваща отвъд него. Ние се отнасяме разбиращо към живота – както към собствения, така и към чуждия. И това отношение се изпълнява в собствени категории, чужди на познаването за природата като такова. Когато познанието за природата се нуждае от понятието смисленост за подстъпите към човешкия живот, то приема тази категория тъкмо от човешкия живот.

Формалните категории са абстрактни изрази за логическите типове поведение на различаване, откриване на еднаквост, схващане на степен на различие, свързване, разделяне. Те като че ли са уясняване от по-висша степен, което само установява, но не конструира a priori. Явяват се още в нашето първично мислене и после се отново проявяват, но на по-висше ниво, в нашето дискурсивно мислене, което е привързано към знаци. Те също тъй са формалните условия на разбирането както и на познанието, на науките за духа както и на природните науки.

Обаче никога реалните категории в науките за духа не са същите като тези в природните науки. Няма да навлизам в проблемите, касаещи възникването на тези категории. Тук става дума само за тяхната валидност. Никоя реална категория не може да претендира за такава валидност в науките за духа, каквато притежава в природните науки. Щом абстрактно изразената в нея процедура бъде пренесена върху науките за духа, възникват онези прекрачвания на границата на природонаучното мислене, които са точно толкова осъдителни, колкото при природните науки е привнасянето на духовната взаимовръзка в природата, от което произлезе натурфилософията на Шелинг и Хегел. В духовния свят няма природонаучна каузалност, защото причина в смисъла на тази каузалност се свързва с това, че тя предизвиква въздействия според закони по необходимост; историята знае само за отношенията на въздействието и страданието, на акцията и реакцията.

И колкото и едно бъдещо природознание да усъвършенства до нови понятия понятието за субстанциите като носители на случващото се или за силите, които го предизвикващи го: всички тези понятизирания на природонаучното познание са ирелевантни за науките на духа. Субектите на изказванията за историческия свят, като се започне от индивидуалния ход на живота и се стигне до жизнения ход на човечеството, означават само един определен вид взаимовръзка в някакво разграничаване. И ако формалната категория на отношението на цялото към частта е обща за тази взаимовръзка и онази на пространството, на времето, на организираното същество, то тя добива собствен смисъл едва в царството на науките за духа едва от същността на живота и съответстващите му процедури на разбирането – а именно смисъла на взаимовръзка, в която частите са свързани. При това, според характера на еволюцията на попадащата в нашия опит действителност, органичният живот трябва да се разглежда като междинно звено между неорганичната природа и историческия свят, следователно като подстъп към последния.

Но кой е този собствен смисъл, в който частите живот на човечеството са свързани в едно цяло? Кои са категориите, в които ние, разбирайки себе си, овладяваме това цяло?

Отправям поглед към автобиографиите, които са най-прекият израз на размисъл за живота. Августин, Русо, Гьоте показват съответните типични исторически форми. Как тези писатели схващат, разбирайки взаимовръзката на различните части в хода на собствения си живот? Августин е изцяло насочен към взаимовръзката на съществуването си с Бога. Съчинението му е едновременно религиозна медитация, молитва и разказ. Този разказ е насочен към събитието на обръщането във вярата, а всичко, случило се по-рано, е само етап по пътя към тази цел, в която се заключава преднамереността на провидението за този човек. За него не е самоценно никое чувствено удоволствие, никой философски екстаз, нито радостта на ретора от блясъка на речта или пък някакво отношение в живота. Във всичко това той чувства позитивното съдържание на живота странно примесено с копнежа по споменатото трансцендентно отношение; всичко това е било нещо преходно и едва при обръщането във вярата е възникнала вечната и безстрастна връзка. Така разбирането на неговия живот се осъществява в отнасянето на частите му към реализирането на една абсолютна ценност, на едно безусловно най-висше благо, и в тази светлина у обърналия поглед назад възниква съзнанието за значението на всеки по-раншен момент от живота. В своя живот той намира не развитие, а подготовка за отвръщане от всички преходни съдържания. — Русо! Неговото отношение към собствения му живот в Изповедите може да бъде схванато единствено в същите тези категории на значение, ценност, смисъл, цел. Из цяла Франция се носят слуховете за неговия брак, за неговото минало. В плодотворна самота той обглежда постоянните вражески действия срещу него самия – мизантропски направо до мания за преследване. Когато се обърне назад в спомена, той се вижда първо прогонен от строгия домашен порядък на калвинизма, после напиращ от тъмния живот на авантюрист към задействане на великото, което живее в него, опръскан с цялата улична нечистотия и принуден да се примирява с всякакви несгоди, безпомощен спрямо господството на изисканото общество и отбраните умове наоколо. Но каквото и да прави и да изстрадва, каквато и развала да го постига: той се възприема като изискана, благородна, човечна душа, какъвто е идеалът на неговото време. Иска да покаже това пред очите на света : иска да изяви правото на своето духовно съществуване, показвайки го точно такова, каквото то е. Следователно и тук се тълкува ходът на външните процеси на един живот. Изнамира се една взаимовръзка, която не се състои просто в голата релация на причини и въздействия. Ако искаме да я изкажем, то за нея имаме единствено думи като ценност, цел, смисъл, значение. Вгледаме ли се по-отблизо, то виждаме, че тълкуването протича в собствено отнасяне на категориите една към друга. Русо иска утвърди преди всичко правото си на индивидуално съществуване. В това се съдържа нов възглед за безкрайните възможности да се реализират жизнените ценности. Изхождайки от този възглед, се формира отношението на категориите, под които той разбира живота. — А сега Гьоте. В Творчество и истина този човек се отнася универсално-исторически към собственото си съществуване. Той вижда себе си във взаимовръзка с литературното движение на своята епоха. Притежава спокойното и гордо чувство за положението си в нея. Така за стареца, обръщащ се назад във времето, всеки момент на съществуването му е значим в двояк смисъл: като консумирана жизнена пълнота и като сила, намесваща се във взаимовръзката на живота. Той чувства всяко настояще – в Лайпциг, в Страсбург, във Франкфурт – като изпълнено и определено от отминалото, като проточващо се към формирането на бъдещето; но това означава като развитие. Нека тук разгледаме по-задълбочено отношенията, слагащи се между категориите като инструменти за обхващане на живота. Смисълът на живота се таи във формирането, в развитието; изхождайки оттук значението на моментите в живота намира своеобразно определение; то е същевременно преживяна собствена ценност на момента и негова действена сила.

Всеки живот има свой собствен смисъл. Той е във взаимовръзката от значения, в която всяко настояще, което може да бъде спомнено, притежава собствена ценност; но същевременно във взаимовръзаността на спомена той има отношение към един смисъл на цялото. Този смисъл на индивидуалното съществуване е изцяло единичен, неразложим чрез познанието, и все пак той представлява по свой начин, подобно на монада у Лайбниц, историчния универсум.

4. Автобиографията

Автобиографията е най-висшата и най-инструктивната форма, в която насреща ни идва разбирането на живота. Тук жизнен ход е външното, сетивно явяващото се, изхождайки от което разбирането прониква към това, което жизненото протичане е създало в рамките на определена среда. А разбиращият този ход на живота е идентичен с онзи, който го е изпълнил. Оттук следва една особена интимност на разбирането. Същият този човек, който търси взаимовръзката в историята на своя живот, във всичко, което е чувствал като ценности на своя живот, а и което е реализирал като негови цели, проектирал е като свой жизнен план, което е схванал – поглеждайки назад като свое развитие, а обръщайки поглед напред като формиране на живота си и неговото висше благо: във всичко това от различни гледни точки той вече е изградил една взаимовръзка на живота си, която сега трябва да бъде изказана. В спомена си той е изтъкнал и е поставил ударение върху моментите от своя живот, които сам счита за значими, а другите е оставил да потънат в забрава. Бъдещето е поправило заблужденията на момента за неговата собствена значимост. Така че идващите задачи за схващане и представяне на историчната взаимовръзка, тук вече са наполовина решени от самия живот. Единствата са изградени в концепциите за преживявания, в които настояще и минало са скрепени чрез общо значение. Онези, които имат особено високо достойнство сред тези преживявания, биват запазени в спомена и се изтъкват от безкрайния поток на случващото се и забравяното; и взаимовръзката сама се е изградила в живота, изхождайки от различни негови позиции в устойчиви измествания. Тук следователно работата на историческото представяне наполовина вече е свършена от самия живот. Единства са оформени като преживявания; от безкрайното, неизброимо множество е направен подбор, достоен да бъде представен. И между тези членове бива виждана взаимовръзка, която разбира се не може да бъде просто отражение на реалното протичане на живота през толкова много години, а и не иска да бъде такова отражение, тъй като става дума тъкмо за едно разбиране, казващо все пак какво един индивидуален живот сам знае за взаимовръзката в себе си.

И тук ние се приближаваме до корените на всяко историческо схващане. Автобиографията е само доведеното до писателски израз самоосмисляне на човека за собствения му жизнен ход. Такова самоосмисляне обаче се възобновява до някаква степен у всеки индивид. То винаги присъства, изразява се във все нови форми. Съдържа се както във стиховете на Солон, така и в самонаблюденията на философа-стоик, в медитациите на светеца, във философията на живота на модерното време. Само то дава възможност за исторично виждане. Силата и широтата на собствения живот, енергията на осмислянето му е основата на исторично виждане. Единствено то дава възможност да бъде вдъхнат втори живот у безкръвната сянка на миналото. Свързването с една безгранична потребност да се отдадеш на чуждо съществуване, да загубиш собственото си Аз в него, е дело на големия историограф.

Кое конструира взаимовръзката в наблюдението на собствения жизнен ход, чрез какво свързваме отделните му части в едно цяло, в което животът достига до разбирането? Към общите категории на мисленето в разбирането на живота се присъединяват категориите ценност, цел и значение. Под тях стояха обхватни понятия като формиране и развитие на живота. Различието на тези категории е обусловено преди всичко чрез позицията, изхождайки от която, бива схванат жизненият ход във времето.

Когато се обръщаме назад в спомена, ние обхващаме взаимовръзката на преминалите участъци жизнен ход под категорията на тяхното значение. Когато сме в настоящето, изпълнено с реалности, в чувството ние узнаваме неговата позитивна или негативна ценност, а според както се насочваме към бъдещето, от това отношение възниква категорията цел. Тълкуваме живота като реализиране на висша цел, на която подчиняваме всички единични цели, като осъществяването на висше благо. Никоя от тези категории не може да бъде подчинена на другата, тъй като всяка от тях прави цялото достъпно за разбирането от различна гледна точка. Така че те са несравними помежду си.

Все пак за себе си заявява една разлика в тяхното отнасяне към разбирането на жизнения ход. Собствените ценности, които биват узнати в преживяването на настоящето и само в него, са първично узнаваното, но те са съположени изолирано една до друга. Защото всяка от тях възниква в отнасянето на субекта към един настоящ за него предмет в едно настояще. (Напротив, когато си поставяме цел, то се отнасяме към една обектна представа, която трябва да бъде реализирана.) Така собствените ценности на преживяното настояще са отделени една от друга; те само могат да бъдат сравнявани помежду си, като се преценяват поотделно. Характеризираното изобщо като ценност, означава само отнасяния към собствени ценности. Припишем ли на един предмет обективна ценност, то това само показва, че в отношение с него могат да бъдат преживяни различни ценности. Припишем ли му ценност на въздействие, то той бива означен като способен да прави възможна появата на една ценност в по-късно място от хода на времето. Всичко това са чисто логически релации, в които може да влезе преживяната в настоящето ценност. Така при гледната точка на ценността животът се явява като безкрайна пълнота от позитивни и негативни битийни ценности. Като хаос от хармонии и дисонанси е. Всяка от тях е едно звуково образувание, изпълващо едно настояще; но помежду си те нямат музикално отношение. Категорията цел или благо, която обхваща живота от гледната точка на насочеността към бъдещето, предпоставя тази на ценността. Също така, изхождайки от нея не може да бъде произведена взаимовръзката на живота. Защото позоваванията на цели помежду им са само отношенията на възможност, избор, подчиненост. Само категорията на значението преодолява голото съществуване едно до друго, голата подчиненост на частите на живота. И както историята е спомен и към този спомен принадлежи категорията значение, така то е и тъкмо най-свойствената категория на историчното мислене. Следователно за нея е в сила преди всичко да бъде развита в нейното постепенно усъвършенстване.

Допълнение към 3: Взаимовръзка на живота

И тук във взаимната свързаност между категориите на действието и страдателността възниква тази на силата. Действие и страдателност са, както видяхме, основата на принципа на каузалността в науките за природата. Този принцип е развит в строгата си форма в механиката[1]. Сила в науките за духа е хипотетично понятие. Ако в тях валидността му бъде приета, то то е определено от каузалния принцип. В науките за духа то е категориалният израз за нещо преживимо. То възниква когато се обръщаме към бъдещето, а това става в многообразни начини. В блянове за идващо щастие, в игра на фантазията с възможностите, в опасение и страх. Сега обаче ще обобщим крайно изострено това напразно разпростиране на нашето съществуване: заобиколени от такива възможности ние ще се решим да реализираме една от тях. Представата за цел, явяваща се сега, съдържа нещо ново, което го нямаме в кръга на действителностите, а тепърва трябва да се появи: това, за което става дума тук, е – съвсем независимо от всяка теория за волята – едно напрежение, което психологът би желал да интерпретира физически, насоченост към една целева точка, обаче и възникване на интенция за реализиране на нещо, което не е било в никоя действителност, избор от възможности и интенция за реализирането на една ... определена представа за цел, избор на средствата за нейното осъществяване и самото това извеждане. Доколкото жизнена взаимовръзка изпълва това, ние я означаваме като сила.

Едно решаващо понятие за науките за духа! Докъдето се простират те, имаме работа с едно цяло, с взаимовръзка. Винаги като нещо самопонятно в него има наличности от състояния; но когато историята търси да разбира и да изразява измененията, това става чрез понятия, които изразяват енергии, посоки на движение, преразпределения на историческите сили. Колкото повече историческите понятия приемат този характер, толкова по-добре те ще изразяват природата на своя предмет. Това, което във фиксацията на предмета в неговото понятие му придава характер на една независима от времето валидност, принадлежи само на логическата форма на същия. Затуй и става дума да се градят понятия, които изразяват свободата на живота и на историята. Хобс често казва, че животът е непрестанно движение. Лайбниц и Волф споменават, че както за отделни хора, така и за някои общности щастието се състои в съзнанието за напредък.

Всички тези категории на живота и на историята са форми на изказ, които – ако не навсякъде в изказвания за преживяното, то чрез други постижения в развитието – добиват едно общо приложение в областта на науките за духа. Те произхождат от самото преживяване. Не са присъединяващи се към него типове формиране, а в тях структурните форми на самия живот в своето времево протичане достигат до израз въз основа на формалните, основани в единството на съзнанието операции. А субектът на тези категории вътре в сферата на преживяването? Преди всичко жизненият ход е този, който се разиграва при едно тяло и като един рефлексивен Аз, като едно себе си, в отношенията на неговата интенция и задръжка бива различаван от натиска на външния свят, от външното - неможещото да бъде преживяно, чуждото. Но той получава по-точните си определения тъкмо от посочените предицирания, така че всички наши изказвания са вече в сферата на преживяването, само доколкото имат своя предмет в жизнения ход и съответно на природата на изказването полагат предикати за този жизнен ход, най-често само предицирания за тази конкретна жизнена взаимовръзка. Те получават характера на съвместното, общото чрез това, че имат за свой фон обективния дух, а като свой траен корелат – схващането на други персони.

Но разбирането на собствения жизнен ход се изпълнява в една последна група категории, които съществено се различават от досегашните. Последните се намират в родствени отношения към категориите на природознанието. А сега срещаме такива, с които не може да бъде сравнено нищо в природознанието.

Схващането и тълкуването на собствения живот преминава дълга поредица от нива; най-завършеният им израз е автобиографията. Тук самото себе си схваща своя жизнен ход така, че довежда до съзнанието си човешките субстрати, историчните отношения, в които е вплетено. Така автобиографията може най-после да се разшири до едно историческо платно; а ограничение, но и значение на тази картина придава това, че е носена от преживяването и, изхождайки от тази дълбочина, прави разбираеми онова себе си и неговите отнасяния към света. Отправна точка и основа остава размишлението на един човек за себе си.

--------------------------
Бележки под линия::

[1] Тук виж Wilhelm Dilthey: Einleitung in die Geisteswissenschaften, 509 ff. (Diltey’s Schriften I, 399 ff.)