Ивайло Иванов, Материали за „Троянски глас”
Дата: вторник, февруари 19 @ 19:42:26 EET
Тема:




ВМЕСТО ПРЕДГОВОР


По една или друга причина, не мога повече да публикувам в „Троянски глас” до края на живота си или поне, докато тази редакторка е на това място. Коя е редакторката, ние няма да съобщим и какви са причините, също така няма да обсъждаме. Защо? Първо, защото аз не уважавам демокрацията и, в този смисъл, не се чувствам задължен да се подчинявам на никакви демократични правила /нито пък на тоталитарни, между другото/, а именно „демократичните норми и правила” изискват публично да се полемизира, когато е накърнена правдата, достойнството на даден автор или пък шансовете му да публикува там, където, с оглед ситуацията, му е мястото. А именно, рефлексиите върху Троян и нравите на този град – в „Троянски глас”. Нека да е накърнена правдата и нека да са накърнени всички шансове на всички добри правила! Нека да съм умрял или пък жив!... В общи линии, все ми е тая и при двете положения на нещата. Не може да се накърни само една още по-дълбока правда – че ако човек е прав за дадена ситуация, то света да се скъса, завърти, съсипе и преучреди наопаки, то пак ще бъдеш прав. А който не е прав – той не е прав!... Ето, това не може да се отмени от тварната природа на битието. Моралът, правдата, животът не могат да се отменят при никое положение на нещата, та ако ще и мутри да премелят главата на майка ти и мозъкът да се разплиска по стената. Ти може би ще полудееш от такава ситуация, но пак ще си останеш прав. Защо ти е това? Защо ти е тази абсолютна устойчивост на доброто? Не знам. Просто така е устроен света. Пък и въпросът е поставен на нездрава повърхност. Доброто, правдата, животът имат абсолютни стойности и не могат да се впрягат в никакви прагматически употреби. Те са ценности сами за себе си и аксиоматически онтологеми на битието. Нека ги оставим все така свободни и сами на себе си. Нека ги осезаваме безкрайни!...

Дяволът осъществява частния съд над човека, без да има, между другото, и правото да съди, защото дяволът не знае всичко за човека и света. Бог съди чрез теургическата светлина, която се разкрива в цялата си пълнота, едва след възкресението на телата. Тогава, ако можем да понесем тази светлина, тя ни възражда и ощастливява, тя ни привежда в състояние, което е, на практика, Рая. Ако не можем да я понесем, тя ни изгаря като адски огън, това е Геената огнена, парадоксалното дело на любовта. Нека тези текстове светят със собствена светлина и по този начин съдят настоящето и всичко бъдещо. Останалото е произнасяне върху ситуация, на която не знаем цялата дълбочина и по тази причина, ние нямаме право да съдим.

Не мога да лиша троянци от моите наблюдения върху този град, не мога да лиша литературата от българското бездарие на живота. Това е изворът на всяка истинност и автентизъм, но това е и гробът на всеки живот – прекъснем ли корена с българската провинция, ние сме прекъснали нишката, която ни свързва и с люлката, и с гроба. Ето защо не само тези две рецензии ще публикувам тук, не само новия материал, но и всичко, което напиша върху етоса, духа и нравите на моя град, ще го изпратя на Антония, с тайната надежда то да види свят. Писателят не пише, за да напои с животворяща влага хората, но писателят усеща своя скрит ангажимент към света, когато пред очите му изникват стена след стена, тоест, когато се вижда поробен.








ЕДНА ЛИЧНА ВЕРОИЗПОВЕД, ИМАЩА ЧИСТОТАТА НА КАТЕХИЗИС[*]


Една от основните черти, за която винаги съм упреквал троянци и манталитета им, това е, че не си задават основните екзистенциални въпроси. И сред тях – първенствуваща роля има именно следният, „Защо съм роден?”, „Какъв е смисълът на нашето съществувание?”. „Смисълът на живота” е и озаглавена първата, религиозно-философска, книга на моя съгражданин и приятел Слави Самичков. Той има и сатири срещу определени топоси и нрави на троянския манталитет, той е подготвил и втора, касаеща менаджирането на фирма и християнския живот във света, но сега нека да говорим за настоящата. Изцяло черна, с бели букви, в аскетично оформление, той сам ми сподели, че е целял и търсил приликата ѝ с некролог. Защото от вестта на некролога се плашат всички в този свят, но само не и християните. Защото радостната вест за възкресение явявана пред света, че след смъртта ни чака друг живот, че предстои – при свършека на времената – и самото възкресение, така че не за страх тук става дума, не за неизвестност, а за пределна трезвост в красотата на духа и за една екзистенциално важна и битийно осъзната отговорност. Да, ние сме отговорни пред дълбочината на душата си, пред съвестта и чистотата на сърцето си, защото в тях говори съкровеното у всекиго от нас, но в тях е също божият език, и повикът към святост, който ни трасира пътя и към съвършенството. По този път вървят малцината, открили Бога, и те не могат да не говорят за благостта и безпределната му милост и пред хората.

„Милост” обаче не значи „мекушавост”, както и „примирение” едва ли има нещо общо със „смирение”. Книгата говори за екзистенциално важните неща на един драстичен, чист език, търсейки умишлено и провокацията, и скандала в съвестта, който е, всъщност, и началото на нейното очистително обновление. Говорейки за боговъплъщението на Христа, българският философ Калин Янакиев също говори за скандала – на трансцеденталното. За това, че „при своите дойде и своите го не познаха”. За това, че Бог е не само отвъден на света, но при въплъщението си Той трансцедентира собствената своя трансцедентност. Затова „не са го познали”, защото не е просто Абсолютен, а е абсолютен спрямо своя Абсолют, защото е отвъден спрямо собствената си отвъдност, и с това рязко и радикално се измества спрямо всичко съществуващо встрани, ставайки отвъден и спрямо всичките наши представи за Себе си.

Мисля, че същото се получава, и когато словото на християнина стига до даден човек. Те не могат да го приемат не по морални, а по изцяло гносеологични причини. Но, въпреки това, говорете за Бога и екзистенциално важните неща, защото само така съвестта ще се разтърси и земната утроба пак ще се разтвори, за да се възкресят оттам Адам и старозаветно живелите праведници. Да, говорете за Христа, защото Той бе Словото, което е в Началото, защото словото на истинската красота за всеки век е и начатъкът на бъдещото възкресение.




[*] Слави Самичков, „Смисълът на живота”, издателство „Печатница Нима”, Полиграфически Комбинат „Димитър Благоев”, София, 2012 г.








„НА АБОРДАЖ” – СРЕЩУ ВСЯКА ГАЛЕРА НА ЗЛОТО[*]


Стихосбирката на Марин Дулев „На абордаж” е най-приятната литературна изненада за Троян и региона през този сезон. И не само за нашия регион, между другото – това е стихосбирка на национално ниво, и в следващите редове ще се опитам да докажа верността на това свое твърдение. Още повече, че не го споделям само аз. Седяхме на пейка с Марин Миревски в центъра на града, разказваше ми спомени из културното минало на Троян, когато неусетно стигнахме и до настоящето. По-точно, до дебютната стихосбирка на неговия приятел Марин Дулев „На абордаж”. Миревски спокойно поклати глава и промълви: „Това е завършен поет! Поезията си личи и от две думи. Ето, във моето съзнание, например, се е отпечатала следата фраза: „Из бръчките ми шетат стари спомени // и в миналото връщат ме назад...”. Върнах се вкъщи и разгърнах стихосбирката. Да, поетичното наистина се беше отпечатало, дословно същото... Прави са философите /начело с Платон, при това/, които казват, че впечатленията не са нищо друго, освен отпечатъци от действителността върху восъчните пити на сърцето ни. А те са медни пити, между другото. И в кошера на мариновото сърце имаше още много.

А сега да видим какво става в кошера на стихосбирката на нашия автор и адаш, дебневския поет Марин Дулев. Това е кратка история на душата му, според мен. Зад тънките ѝ страници е концентриран повече от четиридесетгодишен естетически и житейски опит. Книгата се открива с едно стихотворение, „Земен рай”, което е разгръщащата се, идилична и пасторална картина на родното Дебнево. Изходната точка и мястото на паметта, което лирическият герой винаги ще носи.

Затихнал е нежният звън на стадата,
смълчаното село завива се с мрак
На Куз баир жълтоока изгрява луната
и тя ще ни свети до утрото чак

Има и нещо баладично в настоящата картина. Тя е продължена от следващото стихотворение, което вече касае разпада на селото и трагиката на завърналите се наследници и синове. Разбира се, аз тук няма да правя детайлен анализ на цялата стихосбирка, цитирах само, за да подчертая, че това действително е кратка история на душата му. А една душа никога не е хомогенна, не е еднородна. Като букет е тя, побрала пъстрите цветя на всичко минало и преживяно, вкусено, усетено и помирисано, а след това – със деликатен жест побрано зад изтънчената ваза на сърцето ти. Оттам, и разликата в жанровите компоненти на букета ѝ. Марин Дулев не е само майстор на лирически стихотворения. Той е и талантлив автор на балади, басни, сатирически стихотворения, текстове за песни и епиграми. Сатиричното е неотменима част от богато му творчество. Защото то е пряката проекция и на един богат душевен живот. Да пожелаем на автора на тези весели и тъжни, смешни, но и възкресителни стихотворения дълъг живот – и още дълго да ни радва – вземайки „на абордаж” всяка галера на злото.




[*] Марин Дулев, „На абордаж”, изд. „Дими 99”, 2012 г., София.








КЪДЕ ТИ Е ТРИБУНАТА НА ТЕБ?...


Ето я тука...

Говорех си с един приятел на площада – което е основното и призвание, и занимание в моя живот – и имах наивността да му кажа, че освен поезия и критика, пиша и публицистика. „Тъй ли!?”, като да подскочи той. „Къде ти е на тебе трибуната?...” Трибуната, драги Иване, ми е точно там, където не е твоята трибуна и където е трибуната на всеки талантлив, нормален и отдавна утвърден съвременен писател. В „Литературен вестник” ми е тя, в „Култура”, „Страница”, „Море”, „Съвременник”, във „Труд” и „Преса”, в „Минаха години”, „Ретро”, „Трета възраст” или „Втора младост”. Навсякъде, където пратя и излезе материал. А такива досега са излиза много и много. Нещо да кажеш, сега, по този въпрос? „Ами, не съм ги чел!”. „Ама, да си ги чел, кърпа не съм ти сложил на очите, ти по същата причина би могъл да кажеш, че и буквите нe си ги чел, понеже не си ги изучавал в училище и не ги познаваш, обаче това съвсем не отменя императива пред всеки уважаващ себе си човек, да е грамотен. И да ги познава... Така е и с грамотността, касаеща съвременната българска литература, чието друго име, може би, е образованост. Не може да не се признава писателското достойнство и писателските постижения на Ивайло Иванов, само защото го виждаме да се шляе всеки ден из улиците на Троян и да общува със случайни минувачи, цигани, изпаднали утайки и шизофреници. Ами, разбира се, че с цигани и със изпаднали утайки ще общувам, няма да общувам с трошляци като теб!... Няма да общувам със злобарите и мижитурките от Общината, я!... Аз уважавам достойнството на всеки човек, докато сам не го накърни в морален план – за мен, и засега поне, шизофрениците не са го накърнили. Принуден съм още веднъж да дам подобни обяснения, не защото искам да робувам на един конкретен случай, не защото искам да възвеличая себе си като поет, а защото не престанаха да ме ядат и дъвчат нашите троянски „злоби” и полуинтелигентни маскари. „Ами ти, къде работиш сега? Ти какво работиш? Ти кога ще почваш работа? Ти за монашество мислил ли си?...” Ами вие? Вас да попитам, вие за монашество мислила ли сте?... Като ви гледам, май сте вярваща жена, засичали сме се не веднъж и дваж в трояската ни църква, та пак да ви попитам, подир всичкото това, вие за монашество мислила ли сте?... Знаете ли какво прекрасно братство има в Клисурския манастир? Ако бях толкова груб като вас, с тиха радост бих ви отпратил нататък... Вижте какво, аз работата си я имам още откак съм роден и тази работа се нарича „талант”! Никоя друг писател от Троян няма такива постижения като мен, защото никой друг не е толкова талантлив и толкова осведомен и информиран, зрящ за новото в литературата и живота. Само за 2012-а и само в „Литературен вестник” има следните публикации от мен. Рецензия за „Дневникът” на Ане Франк, рецензия за новата книга на Ирина Делина, отзиви и критически материали за поредните книги на Мая Ангелова, Маргарита Делчева и Марин Георгиев, цикъл възпоменателни сонети „Търновски вечери”, втори цикъл „Търновски вечери”, и няколко относително интересни къса философска есеистика, под общото наименование „Критически прози”.

Това е само за „Литературен вестник” и само за 2012 г. А иначе, в централния печат присъствам от 1993 година. Като отида на софийска премиера, някои писатели имат респект от мен, останалите – слава Богу! – се държат с мен като с равен. И аз действително съм равен с тях – само на троянци не можах да обясня, че писателското достойнство на един човек би трябвало да се зачита. Да се има във предвид... А ако няма никакви достойнства той в професионален план, то абсолютното и безусловно, базисно достойнство на човек би трябвало да се зачита. Къде ви е добротата на вас, след като лично Господ ви е заповядал да обичате човека?... „Заповед новую даю вам – да любите друг друга!”... Което значи, да си добър и да вършиш перманентно спрямо ближния добро. Не е добро това, да злобееш и хихикаш като кос, провесил нос, и да се чудиш как да уязвиш човека, да го претъпчеш и притиснеш, след което да се надпоставиш. Така се държат само злобничките, мнителните и сами притиснати полуинтелигентни същества, така се държат само хора, с манталитет на нерези и емоционални садисти... Нищо по-добро няма от това, да се изследват злостните нрави на Троян и да се пише цял живот срещу това, та ако ще един прекрасен ден да умреш, премазан от тежките пестници на някоя мутра. Нищо по-добро няма от това, да се изследва Злото... Сам Достоевски е имал тежък афинитет към тази специалност, не виждам нито един аргумент да не го последвам в безпределната тежест на битието...








Вместо предговор
Една лична изповед, имаща чистотата на катехизис
„На абордаж” – срещу всяка галера на злото
Къде ти е трибуната на теб?...




Текстът е от литература плюс култура |*| GrosniPelikani
http://grosnipelikani.net
Няколко здрави парчета посред happy end-а

URL на публикацията е:
http://grosnipelikani.net/modules.php?name=News&file=article&sid=750