Владимир Шумелов, На макета
Дата: понеделник, април 18 @ 20:43:38 EEST
Тема:




ШКЕМБЕ, БИРА И ДВАЙСЕТ КОТКИ


Измъкнаха ме от постелята като кърлеж. Спеше ми се, та ми се плачеше. „Още малко, простенах, докато се облечеш... Обичам те!“ Не хвана дикиш. Бях ѝ го повтарял стотина пъти, преди да ударя канчето късно вечерта. Бях гроги. И тя, но не си го признаваше. След петнайсет минути майка ѝ щеше да звънне на вратата. Не бях я виждал, не бях сигурен дали искам въобще да видя бъдещата си тъща. Наситил се бях на тъщи и простотии. Бях гладен. Исках шкембе чорба и бира – наливна. Това си повтарях, докато псувах наум.

Измъкнах се от завивките и опрях еректирал член върху дупето, което тя бе навирила, докато оправяше своето ъглово легло. Все едно опирах мачтата си върху мечта; дори мачтата би се накренила, но тя – не. Поех унил към тоалетната, където опиках всичко в радиус един метър. Това бе пълна отврат за нея. После пуснах водата, полях с канчето наоколо, побърниках в устата си с четка... Излязох. Спеше ми се, въпреки всичко. „Трябва да тръгвам, време е!“, примоли ми се притеснено до вратата тя. Беше на старта, облечена и нетърпелива.

Тогава се сетих за шкембето и бирата и се обух. Сложих слънчевите очила и набучих цигара в устата. За петнайсет минути марш между панелите не срещнах жива душа. Бях доволен. Не исках да виждам никой. Пътьом купих вестници. Закусвалнята „Света гора“ беше до автогарата. Влязох. Вътре беше тихо и уютно. Въпреки ранния час жегата отвън напираше, но между масите се вееха перките на вентилатора „Силвър краун“. Седнах срещу него и загърбих шосето, отвъд което боботеше шивашката фабрика „АМТ“.

Искаше ми се да гледам задниците на млади шивачки, които пресичат улицата, но ме домързя да се преместя на отсрещния стол. Бях ги гледал достатъчно – повечето от тях бяха „прокурорски“, но биха се класирали на което и да е прет-а-порте. Тогава донесоха запотена халба и купа шкембе. Отпих...

Бирата беше наливна и доста добра. Зад бара сервираше собственикът. Отзад, зад прозореца за поръчки, прислугваше млада жена. Когато излизаше от страничната врата, фиксирах краката ѝ – бяха добри, не хилави, но не и дебели; когато „Силвър краун“-ът се завърташе към нея, полата ѝ откриваше бели бикини, а аз пристисквах колене. Стисках ги, не исках да гледам шивачки, сърбах шкембето и подсмърчах от лютия пипер, а после гасях пожара с наливна бира. Поръчах втора. Опитах да чета, но повече гледах фотосите. Поне за гледане имаше.

Не ми се ставаше. Готвачката беше хубава като мадона. Левантийски тип. Сигурно имаше дете или две деца. Пиех втората си бира бавно, като боза. Исках да ѝ кажа нещо. Вместо мен радио TNN дъднеше. Очите ми изтичаха. Не мислех за нищо друго. Исках да ѝ кажа какво и да е. Не мислех, че трета бира може да ми помогне. Сервитьорът, с когото се познавахме, мина с четката по празните маси наоколо и ми намигна. И аз му намигнах. Настъпваха мъртвите часове между 8 и 12 и аз акцентирах вниманието си върху готвачката. Млада беше, а когато отиваше встрани да реже хляба, погледът ми я обезкостяваше. Беше върхът. Сигурно беше женена, беше раждала, беше гадже на собственика на бардака... – не ми пукаше. Исках я. Вярвам – и тя.

Тогава се досетих, че трябва да привърша ръкописа си върху компютъра. Чакаше от доста време. Бях го писал в продължение на десет години.

Готвачката смени приятеля и заразтребва масите. Когато спря до мен, ме изгледа изпитващо. Разбирах я, и тя мен. Въртеше се като котка наоколо, без да се катери по масите...

– Голямо гадже си! – казах аз.

– Знам – отвърна ми тя. – Но полза никаква.

Почудих се дали да се държа като тираджия или интелигент-олигофрен, което беше по-близо до истината. Лафеше ѝ се, а бач в момента нямаше.

– Седни до мен – поканих я аз. Тя седна и се опита да прикрие бикините си с остатъците от полата. Прекарах пръсти по коляното ѝ. В заведението нямаше хора. Натиснах капачката ѝ, но тя спря ръката ми. Задържа я върху капачката. Не беше голяма, беше като изваяна и се движеше под пръстите ми сама. След минута сигурно очите ѝ вече святкаха като цветни стъклени топчета. Опитах се да ги хвана във фокус, но беше безсмислено.

Играехме си на котка и мишка. Предпочитах мишката на компютъра.

– Остави – рече тя. – Няма смисъл.

– Няма – казах.

– Гледат ни.

– Майната им.

Бяха влезли двама шофьори. Наредиха се на бара, а тя стана и хукна. Наистина нямаше смисъл. Отпих от бирата. Слънцето се беше покатерило върху фабриката, но тя не стана по-красива. Отвратителна беше. И бира вече не ми се пиеше.

Трябваше да вдигам гълъбите. Дотътрих се до бара и я викнах с пръст. Не трепереше.

– Тръгвам. Всеки ден ли си тук?

– Да... Не, без четвъртък.

– О’кей. Тръгвам – протегнах се през мазния плот на бара и хванах ръката ѝ. Приближих я до устните си и я целунах. Миришеше на кухня, на готвено, беше вкусна... Ухапах я леко. – Чао!

С гърба си виждах ченето ѝ, увиснало една педя надолу.

После чаках на спирката. Бях добре. В редакцията ме дебнеше компютърът. И един текст, който изглеждаше така:

Омръзна ми да ти
       разчиствам шумата
И да чакам да
              поникнеш
Вживял си се във ролята
              на гъбата
И като гъба под листо
Светлина не подозираш
За тебе слънцето е само
              топло
Което може да те спари
Кога най-после ще
              изникнеш?
Така си се вкопал в
       земята миличък
Че си изключил и не
              виждаш
Че съществуват и орли
Вживял си се във ролята
              на гъбата
(Обичам гъби но в чиния)
Забравяш скъпи че си мъж
С това не искам да
              привиквам
Не ми харесва да съм
              дъжд
И да те чакам да
              изникнеш
Кога ще се смутиш че ме
              объркваш
С хоризонталното си
              мислене
С врабче в ръката без да
              съм?
Та с вертикален смях едва
              изричам:
Не съм врабче не ща
              трохи
А двайсет котки
Двайсет котки
Помисли.

Помислих и го сложих на макета. Заспа. Към три бях гладен и ми се чукаше. В четири Грета се изправи в рамката на вратата, доближи се и натисна първия изпречил се пред погледа ѝ клавиш. Беше възможно най-гадния.

– Току-що ми изтри куп неща. И двайсет котки – в моргата.

Гледаше ме влюбено, аз се опитвах за мисля за неохерменевтичните концепции на Хабермас и Апел, но не се получаваше. Бях бесен.










ПОТОПЪТ


Когато водата стигне до врата – горе главата!
Линц

... Остават няколко часа.

Захвърлям Библията. Когато отварям Речника за чужди думи (БАН, С., 1982), виждам, че външната твърда корица се е откъснала, но колите са все още скрепени на широкото място, където, слепени с плата, се докосват до твърдата подвързия; чета върху хартията от вътрешната страна на подвързията: „Стопанска академия... лозарска наука, год. XIX, № 8… минералното торене и хидромелиорацията... Биологичните прояви на...“ Цялата вътрешна страна на твърдата корица е облепена с лист бяла хартия.

... Навън вали. Сменям книгите като носни кърпички. Чета... „През втория месец, на 17-я ден от месеца, в този ден всички извори на великата бездна се разтресли и небесните прозорци се отворили. И се лял над земята дъжд 40 дни и 40 нощи...“

Още: Шумер, десет века преди Христа, надпис върху глинена плочка: „Сутринта рукна порой, а през нощта с очите си видях обилния дъжд. Погледнах в лице бурята, страшно беше да се гледа...“

... Оня ден зададох въпрос пред аудиторията и тя мълчеше. И това мълчание бе обезпокоително застрашително в дните, замъкнал се кой знае защо и откъде пред тях, безропотните и неразбиращи заради това студенти; пълните със секунди и минути часове, в които трябваше да отстоявам чужди възгледи и тèзи и много малко свои. „Колега, не знаете колко са комплицирани...“ Не знаех, но се досещах. Нали в подобно състояние съм и аз – отдавна.

Продължава да вали. Все някога трябва да спре... Чета... Гватемала, племето киче, Кодекс „Попол Вух“: „Станал много голям потоп... Потъмнял ликът на земята и започнал да вали черен дъжд, пороят се леел ден и нощ, хората бягали отчаяни...“

... Продължавам да чета. Слушам „Тихи нощи“ на Рик Уейкман. И главата продължава да ме боли (от алкохола минава по-бързо). Губя инерцията на собствените си мисли...

Хипотези: Огромна приливна вълна, която може да се образува, ако гигантски астероид премине близо до Земята (Н. Бонев)... Земята се е сблъскала с комета или поне с опашката ѝ (Великовски, САЩ)... Луната е минала близо до Земята. До „неотдавна“ Меркурий е бил спътник на Венера, а „отскоро“ е станал планета; според Гернстенкарн и Луната е била самостоятелна планета, но някаква космическа катастрофа я е отклонила от пътя. „Пленена“ от Земята, тя се приближавала все повече до нея, докато преминала „предела на Роше“ (2,86 от земния радиус) и диаметърът ѝ станал 20 пъти по-голям от днешния. В резултат – огромно увеличение на приливите...

(Ако има Господ) Боже, спри! В бутилката се клатят няколко сълзи на мъж. Прозорецът на стаята ми, която е на първия етаж, се облива от мътни потоци вода, сякаш с маркуч. Опитвам да чета, отново... „Ипохондрия... Прострация... Ексклюзивизъм... Галон... Гратификация... Абулия... Бикини...“ Коленете ми се присвиват нервно. Чука ми се... Отивам до тоалетната. Когато сядам отново, съм спокоен. Спокоен... Водната завеса зад стъклото е толкова плътна, че не виждам отсрещната къща...

Още: Според поляка Ян Гадомски на 4,4 млрд. години върху Земята пада един астероид с радиус 17 км, който е в състояние да разруши половината ни планета. Астроблемите (следи от паднали тела) върху повърхността на Земята са многобройни, фиксирани днес, както и в митологиите. Митовете...

Време е да започна „Всички ценности на нашето време“. Днешните ни дела са проекции на митологемите... Установяване неценността на новото време, без оглед на социалната стратификация... Всичко, упорито... Имам късмет, че не съм историк. Мразя историята, историите... „Без отдих е тази война.“ (Откъде го помня?)

Открих: пиша изглежда най-вече за прераждането, „да започнем отначало“ – нещо твърде несвойнствено за нас, българите, тема, стара като света, но притежаваща изключителен потенциал и далновидност.

Открих и още нещо: не мога да пиша без духовен или емоционален стимул, а това е лошо... (Чета, хм, Еклисиаст и... Киплинг.)

Навън не вали. Потоп... Не мога да видя небето, но мисля че се е разцепило и излива злобата си върху града. Колите по улицата плуват като катери, а хората... Майната им! Въпреки че съм на първия етаж, при мен е още сухо. Майната ви! Слушам Робин Кениата...

... Преди гърците да се настанят на Пелопонес, там е съществувала Аркадия. Древните ѝ жители разказвали, че потопът бил отдавна, когато на небето не светела луна. Елините ги нарекли „долунни“. Същото твърдят Аполоний Родоски (III в. пр. Хр.) и Анаксагор (V в. пр. Хр.), позовавайки се на древни източници...

Това е положението... Земята е напукана... Пустините искат да ни глътнат... Водата в океаните се покачва... Катастрофата настъпва – пясъци срещу вода. А хората?

... Трябва да чета. И да пиша. Но в същото време вълните блъскат в прозореца, който, Бог знае защо, не поддава. Ако Господ би оттеглил претенциите си Горе, щеше да е ясно, Луната щеше да набъбва, а това е най-добрия период за нови дела...

Това е. Свърши. Ще чакам дъгата...










МЕЖДУ БЕКЕТ И АЗ


Минаха години, хората, забравили Бекет, си спомниха, долетели на крилете на мъртъв психопат. Тя е тотално объркана, не знам, неинформираният е психопат. Цялото слухтене, цялото усилие, цялата игра, да спим. Изхвърлени зад борда през 1492-а в Рая, температурата е 35º С, тютюневият дим пълзи енигматично-епично, полупознато-тайнствено до първия акорд. Моливът, ръката, машинката, компютърът, споменът, схванатият гръб. Без време, живи са. И тръгват, времето пребоксува, някъде концептуално потъваш в тиня от неакордирани ноти и спомени. Не си пиян, но. Това е музиката на нощта, междувременно кварталът анихилира, слънцето и всичко. Жажда за живот, фрагментирана редупликация на отминалото. От онова, оня сън. Кварталът в полуздрач, пулсиращ синьо-червен неон и жажда за живот, писъци, ръмжене на коли и тишина. Живот по релсите и понякога. Когато искаш да строшиш тишината, средата, самотата, разказвайки нищото. Никога не заплака, напук на обкръжението, но повече. Подреждайки доминото, разбрах, че нямам приятели, познати, врагове, нелепо. Не трябва да отлагам, за кой път. Проектът пътува, срещам се, чукам, умирам. Но друга. Фиктивно, иначе темпорално лимитиран, но без аналогии, без. Всичко трябва да бъде cool или Набоков и. Заровиш ли се в спомените и обратно. Реших да се самоубия. Страхотно, страшно, весело, неспасяемо. Току-що се остригах нула. Чао. Иначе нонконформистко, с „Танц със саби“, неконфиденциално, трансцендентално, което, разбирам добре, си длъжен да вмъкнеш в неопределеното. Страх ме е от обобщенията, още повече. Прекалено и интуитивно, а вярвам, че да. Преди сто години започнах. Не се сърди за закъснението, не се поставяй в позицията, както и за това. Бях ти написал една страница, дълбоко, поливалентно потъваше. Трябва да му напиша друго, после. Може би компилация, но решението. Да оставиш оцеляването. Съвсем, макар че. Когато се почувстваш стара, отвори. Загубих разсъдък, вярата набира смелост, вярвам, но. Не. Би трябвало да пиша за много още, около нас. Да. Ще видим. Времето. Или срамно и инфантилно, докато листата пожълтеят, винаги. Разголване, самота, собствена територия, преди да се издрайфа. Преди сто години и след. Спокоен и горд, никой. Factotum. В медианата, в Рая, докато полудяваш. Разликата е във финала. Ако Сад, Гоя, Гог и Бекет са луди. Да. Не издържа, отиде и, лишено от винетки и лъжи. Лъжи. Дишай, както пишеш, или. Не се пази от номинации, като бунт. Да. Иронично, центонно, катахреза. Визуална хилядолетна традиция на европеец. Спорадичен като семиекотизиран българин, или. Отбран и обран плод на. Липсват ми Медичите и Духа. И Бекет. Липсвам.









Шкембе, бира и двайсет котки
Потопът
Между Бекет и аз



Текстът е от литература плюс култура |*| GrosniPelikani
http://grosnipelikani.net
Няколко здрави парчета посред happy end-а

URL на публикацията е:
http://grosnipelikani.net/modules.php?name=News&file=article&sid=674