
Алина Бронски, Из „Най-пикантните ястия на татарската кухня“
Дата: понеделник, септември 06 @ 14:54:12 EEST Тема: Проспекти и перспективи
Шишът за плетене
Когато дъщеря ми Сулфия ми каза, че била бременна, не знаела, обаче, от кого, се съсредоточих подчертано в стойката си. Държах гърба си много изправен и ръцете достолепно сгънати в скута.
Сулфия седеше на една кухненска табуретка. Раменете ѝ бяха грозно повдигнати и очите червени, понеже не оставяше сълзите просто да се стичат, а ги втриваше в лицето с обратното на ръцете. И това, въпреки че от малка съм я учила, как се плаче без да се загрозяваш, и как се усмихваш, без да обещаваш много.
Но Сулфия не беше надарена. Трябва дори да кажа, тя беше твърде тъпа. При това тя беше моя дъщеря, още по-зле, тя беше моята единствена дъщеря. Но тъй като я гледах, как тя с прегърбен гръб и течащ нос клечеше на столчето като вълнист папагал на пръта, аз добивах смесени чувства. Най ми се щеше да ѝ се развикам: „Дръж си гърба изправен! Не подсмърчай! Не се пули тъпо! Поне опитай да не гледаш накриво.“
Но ми беше и мъчно за нея. Все пак тя някак си беше моя дъщеря. Друга нямах, син също, защото тялото ми от много години беше кухо отвътре и безплодно като пясъка в пустинята. И тази дъщеря, която ми се беше родила, беше безобразна и не ми подхождаше истински. Тя беше дребна и ми стигаше до рамото. Изобщо нямаше тяло нито очи и крива уста. Тъпа беше, както казах, също. Беше вече на седемнайсе и нямаше надежда да поумнее повече.
Надявах се само още тъпотата ѝ да привлече по такъв начин някой мъж, че той да не забележи кривите ѝ крака докато застанат в гражданското.
Досега тази надежда не се беше изпълнила. Сулфия имаше наистина две приятелки от нашия блок, но с момче за последен път трябва да беше говорила преди десет години, някъде след като тръгна на училище. После един ден си пържех риба в олио (беше 1978, и от една индустриална лаборатория в града ни тъкмо бяха плъзнали причинители на антракс), а Сулфия си държеше ръката пред носа и четири пъти повърна в тоалетната.
Това направи впечатление дори на онази вещица Клавдия, която имаше стая в нашето комунално жилище. Клавдия работеше в родилен дом, тя твърдеше, като акушерка, но аз не ѝ вярвах. Беше най-много чистачка там. Две части бяхме в това жилище: две стаи за нашето семейство, една за Клавдия. Баня и кухня за общо ползване, хубава стара сграда и много централна.
И когато Сулфия после седеше на кухненската табуретка, беше разпитвана от мен и ми каза, че неочакваната ѝ бременност можела да идва най-много от това, че тя била сънувала през нощта едни мъж, на това веднага ѝ повярвах. Един истински мъж никога не би се и приближил до Сулфия, освен ако е зле с очите или перверзен. Улиците бяха пълни с хубави момичета в къси поли.
Погледнах Сулфия строго и загрижено, но тя гледаше само към малките си стъпала. Знаех, че такива неща се случват. Някоя девственица сънува, а девет месеца по-късно дава живот на дете. Известен ми беше и един по-лош случай, моята братовчедка Рафаела: Беше намерила единствената си дъщеря в цвета на едно голямо екзотично стайно растение от непознат вид, чиято ядка тя беше донесла от юг. Още можех точно да си спомня колко безпомощна беше тогава тя.
Гледах дъщеря ми и размишлявах, какво можех да направя сега за нейното бъдеще и моята репутация. Идеи имах вече.
Отидох в аптеката и купих синап на прах. После изтърках ваната до блясък и я напълних с много гореща вода. Имахме късмет, че тъкмо имаше топла вода от крана, защото в седмиците преди това често беше спирана.
Посипах праха и го разбърках с отчупената дръжка на една лопата за сняг. Бях я намерила миналата зима на улицата и я бях взела, понеже изглеждаше още добре и здрава, и гледай, вече си има приложение за нея.
Бърках, а Сулфия стоеше до мен, гледаше и трепереше.
„Събличай се“, казах аз.
Тя се измуши бързо от роклята си и от белите си долни гащи и ме погледна. Винаги трябваше да ѝ се обяснява надълго.
„Влизай“, казах аз.
Тя повдигна предпазливо един от своите криви тъмни крака и се хвана здраво за мен. Потопи големия пръст във водата и се разписка, че било твърде горещо.
„В ада е още по-горещо“, казах аз търпеливо.
Тя ме погледна, опита да потопи стъпало във водата и се отдръпна уплашено.
Аз загубих търпение. Водата би трябвало да е гореща, не хладка, обясних аз. Тя ме погледна с нейния синьонатъртен поглед, после се свлече във ваната, тъй че се разпръска.
„Луда ли си!“ се развиках аз и пуснах нова много гореща вода да допълва.
Докато с един парцалив чаршаф си избърсвах локвите от плочките, Сулфия стенеше във ваната. Било прекалено много горещо, ще се свари до смърт.
„На никого не се е случило“, казах аз, въпреки че знаех, че това не беше вярно. Когато стенанието се прекрати, погледнах какво става. Сулфия лежеше във ваната със затворени очи и отворена уста. Издигнах я нависоко и я облях със студен душ. По-добре бременна дъщеря отколкото мъртва, помислих аз, а Сулфия веднага дойде отново на себе си. Кожата ѝ беше червена, и тя веднага започна отново да хленчи.
Повлякох Сулфия покрай любопитното лице на Клавдия към нашата стая, пъхнах я в леглото и ѝ дадох да пие чай от червени боровинки. Тя заспа. Спа 22 часа, през които постоянно се мяташе в леглото и стенеше. Преглеждах чаршафа под нея, беше бял.
Отидох на пазара, купих от моите земляци голяма торба с дафинови листа и сварих от тях настойка. Нея дадох на Сулфия да изпие. Кожата на Сулфия започна да се бели по цялото тяло след синапената баня, но иначе не се случи нищо. Тя послушно изпи настойката, като добра дъщеря. Но после тя дори не стигна до тоалетната и повърна много пъти един след друг под любопитния поглед на Клавдия в мивката. Понеже не задържаше нищо у себе си, нямаше какво да подейства.
Аз започнах леко да се изнервям. Не исках да пращам дъщеря си на лекар, не исках тъпи клюки в нейното професионално училище, където тя от тази година се учеше за медицинска сестра. Не исках нищо в ущърб на Сулфия, тя и без това не беше кой знае колко популярна. А и знаех че в болниците тъпи млади момичета в нейната ситуация ги третирах като парче месо. Това исках да ѝ го спестя.
Не бих си и помислила, че Господ щеше да ми прати помощ тъкмо чрез Клавдия, тази тъпа пуйка. Но след като Клавдия беше наблюдавала все по-отчаяните ми опити, тя показа лична инициатива. Постави в общата кухня ръката си на лакътя ми и прошепна, че вече била помогнала на някои и знае много добре, как става това.
Изслушах я, после кимнах. Нямах избор. Един ден по-късно ние отидохме в стаята на Клавдия и присурнахме една голяма маса в средата на стаята. Клавдия донесе перяща се покривка с десен от незабравки и синчец, а аз доведох Сулфия, чиито черни очи панически се мятаха наоколо.
Отново обясних на Сулфия, че проблемите трябва да се решават. Те не се решават сами. Само възникват сами. Тя трепереше в ръката ми. После послушно се покатери на масата.
Клавдия каза, че така не можела да работи. Ако Сулфия треперела така, тя нямало да намери точното място. И сега аз трябваше да държа здраво Сулфия, понеже ако насред това се мръдне рязко, Клавдия ще попадне с иглата в червото. Хвърлих се върху корема на дъщеря ми.
„Запуши ѝ устата“, каза Клавдия, и докато аз все пак съвсем навреме задуших внезапно пискащият вик, Клавдия с бързо движение извади един кървав шиш за плетене измежду краката на Сулфия.
Може би все пак е нещо повече от чистачка, помислих, впечатлена от сигурното държане на Клавдия. После свалих ръка от стиснатите зъби на Сулфия. Главата ѝ падна настрана. Хилавото дете пак беше изпаднало в безсъзнание.
Пренесох Сулфия на гърба си в нашата стая. Поставих водонепромукаема подложка под бледото ѝ дупе и я завих топло.
Тя отново дойде на себе си. Очите ѝ, тъмни и кръгли като стафиди, обхождаха стаята. Издаде тих скимтящ тон.
Лицето и бавно пребледня. Мъжа ми Калганов си дойде в къщи от работа. „Какво ѝ е на Соня?“ попита той. Той наричаше дъщеря ни не с нейното татарско име. Наричаше я така, както я наричаха руснаците, защото беше извън възможностите им да запомнят някое татарско име, да не говорим да го изрекат.
Мъжът ми беше категоричен. Той не вярваше в бог, той вярваше само в това, че всички хора са равни, и че всеки, който твърдеше противното, живеел още в Средновековието. На мъжа ми не му харесваше, когато се различавахме от останалите.
Аз просто му казах, че нашата тъпа малка Сулфия имала грип. Той се приближи до леглото ѝ и постави ръка на челото. „Но тя е студена“, каза той. „Студена и влажна.“
Не можех да угодя на всички. Сулфия простена и се обърна на другата страна.
Близнаци значи
През тази нощ внезапно ме хвана страх, че Сулфия ще умре. От години вече не ме е било страх за нея, и чувството не ми хареса. Приповдигнах завивката на Сулфия. Изглеждаше добре. Почистих я, взех кървавите неща, пъхнах ги в найлонова торбичка и увих всичко във вестник. Тихо напуснах жилището ни, при това чух как нашата съседка Клавдия се вършеше в леглото, понесох вързопа по празните тихи улици и го натъпках в един боклукчийски контейнер няколко улици по-натам.
На сутринта Сулфия я втресе. Кървеше като прасе. От дълбините на моя хладилник извадих бурканче хайвер, което пазех за празника на Нова година, намазах четири дебели филии и нахраних Сулфия с тях. Хайверът както се знаеше е добър за кръвта.
Зъбите на Сулфия тракаха, имаше силна треска. Прозрачните оранжеви топченца на хайвера полепваха по брадичката ѝ. Наливах сироп от облепиха в кривата ѝ уста. Облепихата съм я брала есента в градината ми на село, и си изпободох до кръв ръцете и си направих на нищо кожата по връхчетата на пръстите. После пюрирах плодчетата със захар, десет литра консерви в бурканчета, и така облепихата траеше цялата зима. Разтварях я лъжица по лъжица във вода и давах от сиропа на Сулфия, за да получава витамини.
След няколко дни Сулфия престана да кърви, стана и отиде сама до тоалетна. След още няколко дни тя отново тръгна на сестринското училище. Клавдия ни даде бележка, че Сулфия е имала грип. Все по-лесно можех да я понасям, в течение на месеци, докато не забелязах, че коремът на Сулфия започна да се закръгля. По някое време стана повече от ясно. Дори аз го забелязах твърде късно, просто не го бях имала пред вид. После направи впечатление дори на Калганов, който иначе общо взето пропускаше всичко.
„Какво има там Соня?“ попита той и посочи с пръст. „Как се стигна до това?“
„Тя още расте“, казах аз бързо, положих ръце върху корема на Сулфия и замръзнах. Ритниците по ръцете ми обещаваха проблеми.
Бог се беше подиграл с мен. Бог или Клавдия.
„Близнаци значи“ каза тя и сви рамене. Тя каза, че била получила от нас пари за едно дете, и него тя си го е отстранила. Понеже не знаела нищо за близнак, не е могла и да има пред вид второто дете. Тя било улучила само онова, което се намирало най-близо до изхода.
Всъщност, каза Клавдия, оживяването на втория близнак било най-доброто доказателство за майсторлъка ѝ. Когато при някои други дори оживяването на майката не е сигурно.
Заключих се в тоалетната и оставих сълзите ми да се стичат, беззвучно, за да не се чува, за да не се зачервяват очите. Сулфия седеше на една табуретка в кухнята, галеше се по корема, усмихваше се с кравешки очи и дъвчеше сандвичи със сирене, сандвичи със салам, пресни краставички, които бях купила от пазара, кисели краставички, които бях консервирала през лятото, мариновани домати, ябълки, парче ябълков сладкиш, купичка селска извара и една голяма чиния с каша от грис със стафиди.
Понеже знаех, че мъжа ми нямаше да ни повярва на историята със зачеването насън, аз просто му казах, че Сулфия била изнасилена от съседа два етажа над нас. Съседът беше роднина на най-важния началник на мъжа ми. След това Калганов вече съвсем нищо не каза, нито на мен, нито на Сулфия и нито на съседа, и ние започнахме да очакваме детето, така и без да се простим с леката надежда някое удобно усложнение, някоя болест или някое медицинско проскърцване все пак да застане насреща.
Това дете
Това дете, едно малко момиченце, 3,2 килограма тегло и 51 сантиметра на ръст, беше родено в една студена декемврийска нощ през 1978 в родилен дом №134. През цялото време вече предусещах, че ще стане едно дете, което по начало и без оглед на обстоятелствата ще надживява всичко. Беше едно необичайно дете, което от самото начало плачеше силно.
Мъжът ми и аз, ние го взехме с едно такси, когато беше на десет дни. Нашата дъщеря естествено също.
Малкото дете се криеше в една нагъната плетена завивка, която беше обвита с много розови фльонги. Това беше нещо обикновено тогава. Мъжът ми ни фотографира: мен с детето на ръце, отстрани Сулфия с един пластмасов букет, който ни бяха предоставили в родилния дом за снимката, защото откъде може да намери човек цветя през зимата. Лицето но детето почти не се виждаше, просветваше малко и червено между гънките на завивката. Вече напълно бях забравила, че новородените деца са толкова малки и грозни. Това тук започна да плаче още в таксито и престана точно погледнато едва една година след това.
Аз го държах на ръце и наблюдавах лицето му. С почуда установих, че това дете без баща не приличаше на никой възрастен, от тези, които познавах, повече отколкото на мен. То беше, обратно на първото впечатление, все пак не просто само грозно. Разглеждах го подробно и установявах, че всъщност беше едно хубаво момиченце, преди всичко, когато мълчеше.
В къщи го разопаковахме и го положихме на леглото. Момиченцето имаше малко твърди мускули и силно червена кожа. Тя риткаше с миниатюрните си ръце и крака, а леглото трепереше под нея. Към това тя плачеше непрекъснато.
Любопитното лице на Клавдия се появи в процепа на вратата: „Ох, колко сладко! Вече в къщи? Сърдечни поздравления! Всичко хубаво за наследничката! Нахранихте ли я вече? Направо не се издържа.“
Сулфия седеше в креслото и се усмихваше като в делириум. Мъжът ми се наведе бърчейки чело над своята първа внучка. Имах чувството, че нещо в нея не му хареса. Вероятно той търсеше чертите на своя шеф в нейното малко личице.
„Как се казва той всъщност?“ запита Клавдия от вратата.
„Това е ТЯ!“ извиках аз толкова силно, че малкото момиченце за един мъничък момент престана да плаче и ме погледна удивено. „ТЯ! Имаме внучка!“
„От мен да мине, и как се казва?“ попита Клавдия.
„Аминат.“, казах аз. „Тя се казва Аминат.“
„Как?“ попита Клавдия, която упорито наричаше моята дъщеря Сулфия, която тя познаваше от малка, Соня, а мен Роза, което все пак идва от Розалидна. Ние просто имахме хубави имена, това другите не можеха да понесат.
„Тъй де Ана, Аня“, коригира ме Калганов, който винаги искаше да е като другите.
„Аминат“, повторих аз. Смятах, че това съвсем не е толкова трудно да се запомни. Моята внучка ще се казва Аминат като моята баба, която беше израсла в планините, аз, може би единствена, ще я наричам винаги с нейното име, без да обръщам внимание на това, че в яслите, детската градина, училище, университет и специализирана лаборатория от тук нататък за всички времена тя ще бъде някаква си Аня. За мен тя ще е Аминат, и аз още сега започнах да се моля един ден тя да може да води живот, в който няма да опропастяват така просто името ѝ.
„Тя се казва Аминат Калганова“, казах аз, и неодобрителното лице на Клавдия изчезна зад вратата, а мъжът ми се хвана за главата и каза, „Това не може да се издържа, така ли ще продължава сега през цялото време?“, а моята дъщеря Сулфия се събуди от нейното вцепенение и каза: „Толкова много съм гладна, мамо“.
Малкото момиченце, което бях кръстила Аминат на моята родена в Кавказ баба, обърна живота ми с главата надолу. Всичко беше станало различно. Сулфия беше взела раждането на дъщеря си за повод да спи до безкрай и да яде също така до безкрай. Наистина охотно я носеше на ръце, но за нещо по-добро тя не можеше да влезе в употреба. Оказа се безполезна, когато новото момиче беше гладно. През нощта Сулфия спеше твърде здраво и не чуваше острите жалостни викове от самота и гневните, силни писъци от глад.
Аз лежах зад стената и чувах малкото момиченце да плаче. Знаех точно какво ѝ трябваше, след първите три дни можех само като чуя и да разбера. По някое време не издържах повече и донесох детското креватче при нас, в стаята, която обитавах с Калганов.
Харесваше ми, как Аминат свиваше ръце в мънички юмручета и с тях си търкаше очичките, когато беше уморена.
Пращах Калганов сутрин на млечната кухня да донесе бебешка храна, понеже все някой трябваше да се погрижи детето да получава достатъчно за ядене. То изпразваше всички шишета в рамките на най-кратко време, много по-бързо от другите деца. Мъжът ми опита да се бунтува, опашките от небръснати млади бащи пред млечната кухня го изнервяха, но аз неумолимо го изпращах всяка сутрин, най-сетне ставаше дума да неговата собствена плът и кръв. Калганов каза, че той няма да третира нито по-добре, нито по-зле своята внучка отколкото и другите деца, най-сетна всички хора били равни, а аз го нарекох фашист.
След няколко месеца Сулфия отново тръгна на сестринското училище, а аз записах малката Аминат в една детска ясла. В края на краищата всички ние трябваше някак да продължим да живеем. Аминат плачеше горчиво. Всяка сутрин аз отделях поединично нейните пръсти от роклята си и заминавах.
Внучката ми Аминат имаше щастие. Тя не беше наследила нищо от флегмата и от грозотата на своята майка. Имаше моите бадемови дълбокочерни очи, меко накъдрени черни букли, нежен нос и едно много умно изражение на лицето. За човека се вижда практически при раждането му, дали е умен или не. При Сулфия аз също бях видяла веднага и не се бях излъгала. Вероятно се дължеше на това, че Сулфия беше направена от моя мъж в леглото, а Аминат от някой непознат в съня.
Аминат въпреки това беше проблемно дете. Не искаше да седи в яслите. Започваше да плаче, веднага щом я заведях и я ударех през пръстите, с които се стискаше здраво за мен. Ами не можех все да закъснявам за работа.
Шишът за плетене
Близнаци значи
Това дете
|
|
|