
Томас Хетхе, Из „Любовта на бащите“
Дата: сряда, август 25 @ 15:35:42 EEST Тема:
Аника се нарича Аника на приятелката на Пипи Дългото Чорапче, и винаги, когато ми се налага да се сещам за това, отново се ядосвам, че не бях го предотвратил тогава. Ръцете на кормилото, погледът към шосето, с ъгълчето на очите наблюдавам, как с малкия пръст на лявата ръка тя отново и отново приглажда един и същ кичур зад ухото и праща смс един след друг. Пръстите се гърчат без прекъсване нагоре и надолу, черният лак върху нейните по детски къси нокти е нов, дълга до брадичката и черна от скоро е нейната всъщност руса коса. Колко горда беше тя на тринадесетия си рожден ден, че най-накрая вече не е принудена да пъпли на задната седалка – точно година и половина оттогава. Все е била по-малка от онази ларва от детската телевизия с раиран пуловер, подстрижка купичка и този зайчест глас, сега вече не е и никога повече няма да бъде, сега онази другата ще я следва, винаги и навсякъде, безмилостно като призрачно дете. За нищо на света не трябваше да допускам тя да получи това име.
Престанала е да щрака и се взира навън в далечината, която се разгръща около колата. Телефонът е евтин Samsung, на който блещука златна верижка с множество дрънкулки. Откакто се е качила в Хамбург, почти не сме говорили помежду си. Кафяви поля под шуплесто бяло небе. Няма сняг за Коледа тази година, пак няма, поне тук. Почти може вече да се помирише морето.
Къде е къщата? В Кампен ли?
Не, не в Кампен. Сузане е намерила нещо в Хьорнум.
Тъпо, казва тя.
Никога още не е била на Силт. Но преди да успея да се ядосам на отговора ѝ, тя поставя детския си въпрос. Всеки път, когато преди я вземах от майка ѝ и всеки път при последната прегръдка на къщната врата, когато я връщах обратно, тя питаше едно и също. И като преди, сега също тя опитва да звучи при това възможно по между другото. Ще можете ли някога отново да се понасяте, ти и мама?
И както винаги аз не знам какво да отговоря. Колко много мразя майка ѝ? Че нощем все още лежа буден, толкова години след раздяла ни, и след някоя кавга по телефона, някое писмо от нейния адвокат, някое провалено споразумение, все още нагледно си представям, как чертите на лицето ѝ се сгърчват, най-напред от изненада, после от болка, и как моите удари я запращат в някаква стена, как тя пада, викове, сълзи, всички тези работи? Аника е свалила кецовете си и натиска стъпала в жабката. Носи спортни чорапки в цвят пинко на Nike, които не стигат даже до кокалчетата.
Ах, миличко, казах аз. И за да не трябва да я гледам в лицето, се правя, че тъкмо се концентрирам много старателно върху движението. Онова, което има значение е, че ние и двамата те обичаме.
Тя гледа навън към шосето и кима безмълвно, до гуша ѝ е познат този отговор, изважда си iPod-а от джоба на якето с качулка на черни и червени ивици и си нагнездва слушалките. Моят подарък за рождения ден от последната година. Твърде скъп, протестира майка ѝ, такива подаръци били скрити агресии срещу нея, и родителските ѝ права. Когато се налага ме няма за дъщеря ми, това е по-важно отколкото скъпи подаръци. Когато женският глас от Customer Services на Apple ме попита, дали желая гравиране, аз първо отказах, но после реших друго и продиктувах: На Аника от татко с любов. Страхувах се, че няма да приеме подаръка, понеже това изречение, фрезовано в розово елоксирания метал, би могло да предизвиква неудобство. Но то дори изглежда ѝ харесваше, това изречение, което звучи така, като че всичко е наред.
Нищо не е наред, мисля аз и качвам колата на горната платформа на автовлака. Вдигам ръчната спирачка, слагам на първа и изключвам мотора, без Аника да позволи да ѝ смутят слушането на музика. Как ли ще е? Сузане смяташе хрумването за великолепно, заедно да празнуваме Коледа, но, какво ще стане, ако на Аника не ѝ хареса? Ако не се разбираме? Ако иска да се върнем в къщи? Погледът ѝ се губи във фактически сивото небе, което е опънато високо над ниската земя. Понякога тя с този детски жест, с почти свити в юмруци пръсти, си отмахва косата от лицето.
Всеки път е странно, че можеш да наблюдаваш плъзгащия се покрай теб пейзаж, без да трябва връщаш поглед напред, в правоъгълника на предното стъкло, в прозореца на автофилма. Пропътувам годишно над 40 000 километра, от книжарница на книжарница, и когато дресираното тяло въстана срещу необичайната ситуация, на мен наистина ми става малко лошо, докато аз седя зад волана, ръцете не на кормилото и кракът не на педала за газта, а колата въпреки това пътува, обаче с едно поклащане, което изобщо не подхожда на автомобил, а по-скоро на гондолите, с които ходиш да се возиш във Венеция по Canal Grande. Гъсто гъсто заставате в тесните ладии, мъже в палта от камилска вълна, чанти за документи в ръка, стари жени с кърпи за глава, които те здраво завързват срещу влажната зимна мъгла, уморени деца с втренчени погледи, всички заети да балансират кръгообразните движения на черната лодка. Затварям очи. Аника тихо жужи, с гърленото бръмчене на глухите, нейната музика. От скоро се случва да обичам някои от песните, които тя слуша, макар да не мога да запомня имената на групите и да намирам тинейдж-лицата на CD-обложките за глупави. И понякога сега тя разказва неща, които не само ме интересуват, защото тя е тази, която говори за това. Отново отварям очи. Почивни станции и конски обори, оградени поляни, боядисани в бяло врати на дворовете под мокрите покриви от тръстика. В посока на морето хоризонтът започва да мъждука и дрезгавината се издига като пушек. Влакът ускорява. Като че спиците на две огромни колела от двете страни на дигата в погледа ни се накланят гъсти редици от одялани дървета, между които се намира сиво-кафявото море, като че е било събрано там в плитки езера; за един кратък момент се виждат огледални водни повърхнини, после те се изплъзват в сивото и вече се надвесва следваща редица талпи.
Какво е това? Пита Аника, прекалено силно.
Дървени буни, за подсилване на дигата.
Тя не ме разбира, изважда слушалките, а аз търся думи. Там садят разни работи, които удържат глината и отвеждат водата, обяснявам аз.
Аника кима. Изглежда гнусно.
Да.
Повече не ми хрумва нищо, което мога да кажа. Водата е кафява, и малки кафяви птички стоят вътре, човките в мокрото. Мисля си, че всъщност съвсем не е толкова отдавна, когато я взех на ръце и я наблюдавах как заспива. Как усмивка се плъзга по мъничкото ѝ личице непредназначена и случайна като облак в небето. Удивено се повдигнаха веждите над затворените очи, и още си спомням: аз се чудя, дали тя не сънува. Челото ѝ се набръчква вероятно за най-пръв път, и на мен ми се ще да знам, защо. После тя се протегна в съня, като че е най-важното на света, каквото и да беше. Влакът намалява и сивото на небето в ляво от дигата изсветлява, водата почти охра. Прокашлям се от страх, че тя би могла да долови по гласа ми колко ми липсва, въпреки че нали е тук. Погледни, небето!
Проследява погледа ми с очи. Да.
Влакът стига до Морсум, недоразвити малки борове се превиват зад дигата. Църковната кула на Кайтум и бреговата линия на острова от страната на плитчината. Конете по ливадите носят наметки.
Това Силт ли е?
Да, това е Силт.
Жилищните блокове на Вестерланд влизат в полезрението, далекопредавателната кула, нацепените ваканционни къщички в редица с изградени капандури, на прозорците бели дантелени пердета и навсякъде еднаква светеща коледна декорация. Плакати на Hermès, Lui Vuitton и Bulgari. Магазинът за напитки до гарата, заемната за велосипеди, Lidl и Edeka. Днес, в първия празничен ден за Коледа, всичко е затворено. Влакът спира, а аз паля мотора, докато тя отново нагнездва слушалките на iPod-а.
Какво слушаш? Питам бързо, преди да натисне плей.
The Kills.
В Хьорнум, съвсем в юг на острова, се намира къщата, на свой ред на най-южно място, върху дюната и точно до кулата на фара. Висока бяла кахлена печка ми прави впечатление най-напред когато влизам за вечеря в дневната, кръгъл класицистичен цилиндър от лъскаво бяло, който стига до под тавана. Пред фронта с прозорци в еркера широк ъглов диван, сигурно италиански, тапициран със светлосива юта, на стъкления плот на ниската масичката плоска купа от тъмно полирано дърво, три светло напръскани яйца на чайки от мрамор. Дървена чайка на прозореца до масата за хранене. Забелязвам, че съм притеснен. Ахим се готви да слага масата за вечеря; лунички и червени косми по ръцете, яката на зелената тениска Lacoste вдигната. От Сузане знам, че се е запознала с него в клиниката във Фрайбург. Началото било трудно, се беше разприказвала твърде бързо тя, когато неотдавна се видяхме на срещата по случай двадесет години от завършването ни. Но караниците се уталожили, когато дошли децата. Междувременно и практиката върви много добре. Ортопед, малко по-възрастен от нас.
Как беше пътуването? Пита той и ме поздравява със здраво ръкостискане.
Добре, казвам аз. Май на Аника ѝ трябва още малко.
Между вратата към терасата и коридора към кухнята като автентична коледна декорация едно Йоолбоом. Ахим забелязва погледа ми. Някаква представа, що за нещо би трябвало да е това?
Йоолбоом. Силтовският вариант на коледното дърво. Нали преди не е имало дървета на острова, затова са вземали една дръжка от метла и са я накичвали със зелени клони и фигурки от солено тесто.
Това е кон.
Кон, куче и петел, да. Сила, вярност, бдителност. А там долу, до цокъла, стоят Адам и Ева със змията.
Едва сега откривам Сузане в кухнята. Тя нарязва нещо на ситно и ме поздравява, без да вдига поглед или да спре дори и за момент равномерното и бързо тракане на ножа: Хубаво, че си тук! Извиква тя през рамо.
Да, казвам аз. Не знам на какво съм се надявал. Но когато след това се прегръщаме, е все едно съвсем естествено, и аз си спомням отново и едновременно го чувствам, колко малка е тя, обгърната почти само с една ръка и как се огъва в хватката ми. Косата къса сега е червена, кожата около очите мека, същият обаче погледът, който не бих могъл да опиша. Устните ѝ огряват из тогавато сегато. Опитвам напразно да разбера, какво чувствам. Направо чудесна е къщата, казвам аз, която си открила.
При храненето тя седи до мен. Някаква стара история от ученическите ни години в Мюнстер внезапно ни разсмива, и като тинейджъри ние се заливахме един от друг все повече, докато съвсем не бяхме в състояние вече да спрем. При това Сузане слага ръка около кръста ми и се обляга, смеейки се, на мен. Веднага регистрирам учудения поглед на Ахим, после този на Аника; абсурдно е колко си приличат.
Татко? Пита Аника с един тон, който веднага кара Сузане да отдръпне ръката си. Какво ще правим, ако днес дойде буря и ни залее прилив?
Десетгодишната Кеке, която от момента, в който стъпихме в къщата не се беше отлепила от Аника, поглежда уплашено по-голямата до себе си. И Тим, по-малкият ѝ брат, който ще стане на девет напролет, за пръв път намира нещо по-важно от пържените си картофи с кетчуп. Между чинии, прибори и салфетки, чаши за вода и бяло вино, бутилките, платото за рибата и купите със зеленчуци и пържени картофи са разположени отровно зелената пластмасова чаша на момчето и розовият Уенди-кон на Кеке, с кислородно русата опашка и накъдрена грива, която стига до копитата на животното. На прозореца клечи чайката от дърво, пред прозореца и наоколо къщата, в която ще прекараме следващите две седмици, нощта.
Аника не обръща внимание на децата. Тя изчаква да престане смехът ни, погледът ѝ е изцяло насочен в мен. Миналата година през зимата един ураган бил отнесъл петдесет метра земя. Бях чел, че морете вече подкопава фундамента на острова.
Какво значи фундамент? Тим се оглежда за помощ към баща си.
Най-много от всичко е заплашен клифът[1] при Кампен и тук южният край, където сме ние. Ако пак дойде прилив от буря, островът тук може дори да бъде залят. Тогава всички ние ще се удавим.
Татко! Тим държи вилицата си с един набоден пържен картоф толкова здраво впито, че трепери. Той иска отговор сега. Ахим ми се усмихва измъчено. Сузане привлича в скута си Кеке, която слуша с отворена уста.
Аника, какво ти става?
Има четири севернофризийски острова: Силт, Фьор, Амрум и Пелворм. Освен това има и Нордщранд и десет Халиги[2]. Изследователите твърдят, че нивата на бурните води ще се покачат с до четиридесет сантиметра. И освен това се прибавя и покачването на морското ниво от затоплянето на земята.
Това и аз го бях чел. Но това е прогноза за края на хилядолетието, казвам изнервен. Тя винаги е била толкова зряло умна, още като малко дете, като че по този начин искаше да ми отмъсти. Или това изобщо не е вярно и тя просто иска да ми се хареса? Чудя се аз и я наблюдавам. Във всеки случай обаче аз съм причината.
Е и! Казва тя сега. Още сега има повече бури.
Тим отпуска вилицата с набоденият картоф бавно надолу и започва точно толкова бавно да плаче. Едно меко, кръгло лице, което се сбръчква като в забавен кадър.
Престани, отвръщам раздразнен. Не забелязваш ли, колко плашиш Тим?
Известно време никой нищо не казва на масата, а плачът на Тим бавно утихва. Но после погледът на Аника отново се вдига, и без да се интересува от другите, тя атакува, фиксирайки ме твърдо: А ако се случи тази нощ? А ако всички ние умрем?
А ако всички ние умрем? Отеква в мен. Морето е пълно с мъртъвци. Когато бях на възрастта на Аника, нищо не ме интересуваше повече от тяхната история. Брегът тук, казвам тихо, винаги се е променял. Острови винаги са били отнасяни в морето от Светлия Ханс[3], нови са възниквали. При Гроте Мандренке[4] през Средновековието, когато е потънала Рунголт[5], са загинали хиляди. Труповете им са се носели тук в морето, за храна на чайките, които кацали на тях, когато бурята била отминала и най-напред изкълвавали очите.
Петер! Възмутеният глас на Сузане.
Приливът от 1717 се смята за най-голямата природна катастрофа на Новото време в Средна Европа. Или бурята от януари 76. Никога по Елба е нямало по-високи нива на замерване. Навсякъде тук е имало села под водата, църковни дървета[6], изгубени поляни и ливади. Не го ли знаеше това? И все има сказание за потънали камбани, които пеят на особени дни, за щастие или за нещастие на онези, които ги чуват.
Петер! Сега вече престани!
Аника кимва. Това е Дивия лов[7], прошепва тя.
-------------------------- Бележки под линия::
[1] Клиф – стръмен, отвесен бряг, резултат от механичното въздействе на прибоя.
[2] Halligen – малки неукрепени с диги острови в Севернофризийските плитчини на Балтийско море. По време на прилив те биват изцяло покривани, с изключение на изкуствените хълмове, на които са изградени къщи. Повечето Халиги са остатъци от погълната от наводнения суша.
[3] Blanker Hans – образ на бушуващото Балтийски море.
[4] Grote Mandränke – така са наречени двете опустошителни наводнения след бурите от 1362 и от 1634 по бреговете на Балтийско море.
[5] Местността Рунголт е била едно от седемте съборни места на някогашния остров Щранд, погълната от наводнението на 16 Януари 1362.
[6] Църковните дървета биват посаждани в близост до църквата още при изграждането ѝ.
[7] Die Wilde Jagd – народен мит за явления на нощното небе, в които са разпознавали ловна дружинка от свръхестествени същества. Наблюдавани са най-вече по време на дванадесетте коледни дни (между Коледа и Богоявление).
|
|
|