Кева Апостолова, Вече без теб
Дата: понеделник, март 08 @ 18:00:26 EET
Тема:


на Жоро

Слънцето
ми поднесе главата си.
Нямам представа
как да му простя.

Ако е вярно
всичко това наоколо,
защо още не съм
отвъд планината на облака?

Няма те.
Почивам в мир.

Изгубвам ум
в гигантската зала
на скръбта.

Вятърът се разбива
в разбитите ми дрехи.
Как да внимавам в себе си?

Остатъци от ден.
Звуците му се разбягаха
като застрашени хора.

Вече без теб
по напрегнатия покрив
на сушата и водата.

Помислих за теб,
изчаках се
и се събрах
във възпалената си
багрена дреха.

На кого
да благодаря,
че се повозих
на Земята?

Водата върви бавно,
за да я настигна.

И ме погледна с млечния зъб
в синьото си око.
И го последвах овладяно, с ясен ум
към кой разблъска дъските на морето,
небето, водата в очите ми?
Заобикалям отговора
като необичано число.

Спря
и обездвижи числата си.
Тича въздух през въздух
и озвучава света.

Плачът
ускори хода си.
Къде иска да стигне
под играчките
на нощното небе?

Ти си този свят.
Но не си моя

А кой
мие
дъжда?

Птицата
изправи пътя си
и опита от небето.

Скимти луната
като мъртвото ми кученце,
седнало на опашка.

Ден мрачен и висок
като съдилище.

Вървя
по заличен път.
Кой ще измие нозете ми,
върнали пътя?

Риби във война.
Вълните горе
балансират.

Гледай –
един красив смях
кръжи из въздуха,
няма къде да кацне.

По разтегателната маса
на ливадата
вятърът си взима тон
от моя стон.

Тук дъждът валя,
но там поникнаха цветята.

Държа изкъсо,
на каишка,
мятащият се
пред смърт живот.
Вода разяжда земята.

Живеем
чрез избягали от слънцето
лъчи.

Изпива ме чашата
и ме захвърля.

Сега те гледам
с умственото си око
под луната
от първа страница на небето.

Ти, нещо,
със заглъхнали езици
на преминали народи,
птици, зверове.
Ти, нещо,
с непреведените клинописи
на небето и морето.
Расте флагче на комета
хладнокръвно.

Дъното на небето
е Земята
с изтощените си
земноводни пътища.

Пещите
обичат книгите.
Така се въздигат.
Само животните
не са цинични.

Корабът се опитва
да укроти океана.
Пределът сръчно
сгъва вълните,
придърпва кораба...

Зли думи,
изречени на колене.
Така започва
гибелта човешка.

Бог окачи на небето
най-красивата си картина
и повика луната.
Луната – с пръстовите отпечатъци.

Тича вода по водата.
Дъждът преля света
панихидно.
И навлизам
в цъфналото море.

Да бях мъртва,
че да искам да съм жива
под размазаните буболечки
на небето.

Известие:
пчела дойде
да ме види
и ми попя
с органична радост.

Усещаш ли
кръвта в космоса?
Тя още ни търси
да ни даде даром.

Небето
прегъна колене:
луната
шумоли за теб.

Пътят е прав,
но за да е чист
трябва да мине
през огън.

Срещата – мрамор и аз
и голямото гледане
на очите ми.
И голямото слушане
на новия шум
от името ти, от датите ти.
Звезди се ронят
от небесния хляб.

В останалото време,
със скоростта на името си,
под избоденото слънце,
ти, който си ме пратил
под разсъхналите облаци...

Гледам
с двете си пепелища
обледенената
край мен природа.

Господ
побутва в пътя
новия си ден
като агънце
с гердан на шията.

Из живия плет на годините,
пред общата врата
на живота и смъртта...

В плитчините на утрото
така се разпя,
че се разплака пчелата.

Богове,
нали ви казах,
че съществувате?
Влезте на Земята.
Защото
и върхът, и дъното
са земя.

Помръдват ембриони
в утробните води
на слънцето.




Цикълът “Вече без теб” е публикуван и в “Литературен вестник”, бр. 7 / 2010.





Текстът е от литература плюс култура |*| GrosniPelikani
http://grosnipelikani.net
Няколко здрави парчета посред happy end-а

URL на публикацията е:
http://grosnipelikani.net/modules.php?name=News&file=article&sid=585